ПРАВАТА НА ЧОВЕКА КАТО ОБЕКТИВНА ОСНОВА НА ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА

Както многократно дебело сме подчертавали, в момента Правната ни система (и не само нашата), като Правоуправление и Правораздаване, стои зле сложена в контекста на научното демократично жалониране. Тази незрялост следва да се възприема като все още начална фаза на естествения стремеж на Обществото към усъвършенстване на институционалните си устои, в това число и към създаване на стриктна Правова държава. На свой ред, Демокрацията е, преди всичко, живот в условията на устойчива законност, представляваща все по-съзнателно детайлно отражение на законите на Обективната реалност.

Във всички области на обществено развитие, включително и в правните отношения, текат колебателни процеси в предопределената посока на разширявашо се, всеобхватно демократизиране, без възможност нещо или някой да може да упражни върху им глобално, решаващо отклонение – да ги спре или пренасочи. Подобните субективни намеси имат само забавящо или ускоряващо въздействие, като и едното, и другото, ако са прекомерни, предизвикват появата на пропорционални съпротивителни сили, съответни на естеството и големината на форсажа. Пример за подобни противоположни (отрицателни) ефекти са опитите за  ускоряване на демократичните процеси в някои райони на света, както и появяващите се бурни недоволства от забавените или неточни стъпки на обществен напредък.

С една дума, не е вярно, че у нас, в различните обществени сфери и, в частност, в правото като теория и практика, не се извършват реформи. Но със съжаление трябва да констатираме, че преобладаващата част от правните постройки не почиват върху обективни начала, а се градят въз основа на височайши мнения, които често не зачитат едно на друго положените реформаторски усилия. Все пак имаме някакво постоянно напредване, понеже всяка идейна нагласа съдържа зрънце истина.

По този начин обаче придвижването напред става хаотично, бавно, мъчително, с безкрайни тълкувания и спорове, още повече усложняващи и затормозяващи вземането на решения. Коя версия е най-правилната, най-точната, най-вярната никой не би могъл да каже с нужната категоричност. По тази причина цялата система е лабилна, лесно променлива. А оттам виждаме в нея да цари несигурност и в значителни дози безнравственост.

Единственият изход от неразбориите, в които се оплитаме е решителното разсичане на възела към по-издържана подредба. Последната вече не трябва да следва стила на представите, мненията и догадките, а да се изгражда на обективна, принципна основа.

Ясно е, че за целта са ни нужни стожери, които остават непроменливи във времето, издържайки на напора на всевъзможните обстоятелства. Големият въпрос обаче е съществуват ли такива неподатливи на прекрояване положения, къде да ги търсим и как точно да ги впрегнем да заработят за нашата кауза. Тоест тук не ни вършат работа никакви фактори от рода на Божиите заповеди или разните там нравствено-поучителни предписания.

Въоръжени с това разбиране вече можем да пристъпим към научното решаване на проблема с правовия ред и правовата държава. Тръгвайки в тази посока, се налага да оставим настрана „нетърпящите възражение“ възгледи и изказвания на юридическите корифеи и да отидем в самото физическо начало на световната пирамидална постройка, откъдето да извлечем независими от съзнанието изводи за нейната по-висша част – интересуващото ни Обществено устройство и развитие.

Осланяме се на тази нова изследователска нишка с дълбоко осмисленото, обосновано и доказуемо убеждение, че организацията на Обществото и организацията на Физическия свят се намират в отношение на пълно подобие. За поясняването на това обстоятелство (на Принципа на подобие, като пряко следствие от Принципа на противоположност) ще отбележим няколко едри, насочващи щриха.

Обективната реалност започва развитието си от своята максимално широка и възможно най-елементарна основа – изходното начало на Битието. Има научни доводи да считаме, че то представлява еднакви микроклетки от материална част (частица, ядро), противостояща на нематериално, идеално обкръжение (празнота, липса на свойството „материалност“). Тази една единствена дипола, тъждествена сама на себе си по цялата основа, представлява същината на така наречената „материя“. Тоест тя е градивната единица на всичко следващо. От нея произтича и най-общият закон на Вселената – Принципът на противоположност=Принцип на определеност (на който са подвластни и правната теория и практика). Неговото незачитане води до псевдонаучност.

За въпросната биполярна начална структура ще отбележим два момента, важни в по-нататъшните заключения:                                                                                                                         – Първо, тя, всъщност, е онази „безкрайно малка величина“, на която се базира цялата математика и която повече не подлежи на диференциране. При това, понеже математиката не би била възможна, ако в тази единица имаше място за количествени различия и неопределености, значи говорим за „крайно малка величина“, с напълно определени характеристики, прототип на единиците на числовия ред (ако в него дори само една единица се различава от останалите, математиката губи основания, съответно, възможност да изпълнява предназначението си – да търси и намира количествените разлики). Определеният свят около нас (защото се поддава на опознаване, на логическа и математическа обработка) не би могъл да води началото си от неопределености.                                                                                                                                       – Второ, тъй като е налице една единствена изходна градивна тухличка на Всемира, сетнешните все по-сложни образувания, та чак до галактиките, следва да са образ и подобие на нейния модел – да са материално-идеални структури, с плътно ядро (материалната страна) и празна или рехава околност (идеалната страна. Идеята за дупки в центъра или където и да е в пространството е несъстоятелна. Това подобие се пренася и по-нататък, при клетките на живата материя и техните производни конструкции.

Пряко следствие от наличието на описаното материално начало е двуполовата система при бозайниците и, в частност, при човека, с нейния всеизвестен начин на функциониране – материалното (плътното) мъжко естество осцилира в обкръжаващото го идеално (празно) женско естество. Тоест, противоположностите мъж-жена, тяхното привличане и принцип на взаимодействие (това, което наричаме „любов“ и „секс“), идва от дълбините на материята. От своя страна, тъкмо мъжката идентичност застава в ролята на ядро на семейната обществена клетка. Мъжко-женската структура на човешкото общество е най-висшата форма на уподобяване на материално-идеалната същност на материята, респективно, е най-висшата форма на уподобяване на изходната двойка противни страни и съвместяването им една с друга.

Изложените предпоставки ни дават нужната нагласа да преминем към темата за въвеждане на научно обоснован правов ред в човешката обществена среда. Сега е необходимо да покажем защо и как изтъкнатата физическа детерминираност и причинно-следствена обусловеност се отнасят в пълна мяра и за Обществената конструкция и Обществените отношения.

Развитието на материята от простото към сложното е безспорен факт. Това все по-многопластово заплитане на материалните метаморфози нагоре по пирамидалните сечения е предопределено от Принципа на противоположност и неминуемо води до появата на съзнанието под формата на човешки същества. Вече знаем, че по пътя на подобието е достигната живата материално-идеална градивна единица на Обществото (тяло-съзнание, мъж-жена), която формира сечението-основа на обществената постройка.

Това евристично познание се съпътства от важни фактологични моменти. Въпросното сечение-основа на Обществото, за разлика от елементарността на физическия си първообраз, е с изключително висока степен на комплицираност, изпречваща на пътя ни проблем след проблем.

Хората са само принципно еднакви. Иначе се различават телесно, умствено, по раси, етноси, религии, социуми и какво ли още не. Тогава що за еднородна тухличка на обществото е човешкият индивид? И защо говорим за едно Общество, а не за Общества, съответни на всяко различие? Къде да търсим унификация и, изобщо, съществува ли такава възможност? А какво означава Обществото да притежава качеството „определеност“? Как от безкрайно разнообразните характеристики на човешките същества да отидем към образуване на една единна обществена конфигурация?

Научният подход за търсене на решения на подобните безброй въпроси изисква да се придържаме стриктно към Принципа на противоположност. От тази гледна точка единствено обществено-политическото и икономическо устройство, наречено „Демокрация“, притежава определеност, идваща от мъжко-женската поляризация на основата, от наличието по-нагоре на управленска двойка противоположности (Правителство-Парламент), както и от опозиционните форми на вътрешно противопоставяне. При липса на едно от тези условия (примерно, при митичната еднополова общност на Амазонките, както и при познатата ни организация на обществен тоталитаризъм) се отива към пристрастно, субективно самоопределяне (естествено, като „най, най“ във всяко отношение).

Посочените необходимости от противостоене обаче не са достатъчни за пълната определеност на Демокрацията. Различията в човешката маса, представляваща обществената основа, теглят към неопределеност всички сечения нагоре, цялата обществена надстройка. Тоест, наред с указаната нужда от двуполовост на индивидите, от едно страна, и дуализъм на обществената система, от друга, тук определеността предполага и, в известно отношение, да се заличат безкрайните различия между хората. Единствено така и тогава организацията на обществото ще се доведе до характерната за определеността почти математическа изрядност, което означава до причинно-следствен порядък, респективно, до стриктен правов ред.

Следователно, за да се въведе такъв, се изисква уеднаквяване, но отнасящо се не до вторично развиващите се човешки индивидуалности, а до тяхната първична  натура, подобно на следната примерна математизация:                              

Един Европеец + Един Африканец + Един Азиатец = 3 човешки единици                                          (Един Европеец = Един Африканец = Един Азиатец = 1 човешка единица)                   

Един Християнин + Един Мюсюлманин + Един Будист = 3 човешки единици                                  (Един Християнин = Един Мюсюлманин = Един Будист = 1 човешка единица) 

И т.н. уравняване, по този начин, на всички различия, при което е видно, че винаги, независимо за какво се отнася, ще бъде в сила правилната математика: 1+1+1=3.

Докато през вековете е царял пълен произвол, липса на каквато и да е възможност за математическо подреждане, а именно (пак в примерен вид):

Един Европеец >> Един Африканец, откъдето и пълният математически абсурд, да речем:            1 Европеец + (n) Африканци = 1, където (n) = 1, 2, 3, 4 и т.н. (1+1=1 или 1+4=1 и т.н.).

Сиреч, всеки човек (мъж или жена), независимо от неговите особености, трябва да представлява само една човешка единица. Едва тогава основата на обществената пирамида ще придобие исканата елементарност на еднаквите човешки единици, с което определеността на цялата постройка се гарантира в търсената цялост.

Вече можем да отидем директно на решението с привеждането на хората към категорията „Еднакви човешки единици“. Унификация на безкрайно различните индивиди е постижима по едно единствено направление – по пътя на тяхното еднакво, равно третиране. А отнасянето по един и същ начин към всяко човешко същество не може да се основава на нищо друго, освен на еднаквостта на правата, с които всеки човек се ражда. Именно „Правата на Човека“ са фундаменталният фактор за въвеждане на обективен правов ред и, съответно, за обективно изграждане на Правова държава.

За съжаление, въпросите около правата на човека са слабо разработена материя. Бихме казали, че витаят в общественото пространство просто като прогресивни, продемократични виждания, като обща култура и намерения. А, както стана ясно, само те дават ключа към научно издържани правна теория и практика. За нагледност ще направим демонстрация с няколко примера.

В статията „Научни основи на демокрацията – част I“, съгласно Принципа на противоположност, разделихме човешките права на две възможно най-общи противоположни групи:

Група А – всеки човек има право да управлява частните (личните) си интереси.                          Група Б – всеки човек има право да управлява общите интереси на общността, към която принадлежи.

В дадена общност това са всичките налични права като вид и брой. Други няма откъде да дойдат. А права свисше в демократичното гражданско общество не съществуват. Въз основа на тези права А и Б се създава последващото законодателство на държавата, институциите, стопанските единици и т.н.

Въпросите около правата от Група Б бяха много актуални през цялата 2021 година във връзка с поредицата избори за Парламент и Правителство, но така и не намериха конкретизация и развитие. За сетен път се видя, че, по отношение на тази феноменология, правните разбирания тънат в абсолютна неяснота, да не кажем невежество.

Както не веднъж сме обяснявали, гласуването на подобни избори не е право. Такъв постулат като „всеки има право на глас“ не съществува. Това приемане е уж демократична норма. Защото истината и действителността стоят съвсем различно.

Човешките общности представляват своего рода самостоятелни клетки, които, по силата на природните закони, трябва да са с ядрено-центрова организация. И наистина, всички членове на дадена общност са равни в притежаването на права Б. Но понеже няма как всички едновременно да я управляват, те делегират тези си права на хора в Управителни органи (ядро, в което се съсредоточава цялата маса от права Б). Именно гласуването е процедурата по това прехвърляне-съсредоточаване на права Б. Нека повторим: Само по себе си гласуването не е право, а само процедура по прехвърляне на права Б. Ако не гласуваме, правата ни Б се прехвърлят и разпределят автоматично по силата на изборния закон.

Това от една страна. От друга, трябва категорично да се осъзнае фактът, че интересите на общността са достъпни за управление само от точки и места, намиращи се на нейната територия. Тоест, тези интереси не могат да се управляват външно, от разстояние, дистанционно. Следователно трябва да застанем на правилното становище, че общите интереси не могат да се управляват от членове, живеещи извън територията, за която тези интереси се отнасят. Оттук, всички членове на дадена общност, които, по една или друга причина, напускат нейните предели, автоматично губят правата си да я управляват. И след като не разполагат с въпросните права Б, те нямат какво да прехвърлят с процедура „гласуване“. Затова сме длъжни дебело да подчертаем: Гласуването извън страната е незаконно (с определени изключения).

Иначе представете си за момент, че емигрантите (преселниците) се организират в социалните мрежи и си направят партия с поставени лица в страната. Тогава те несъмнено ще печелят избори и, значи, ще управляват съгласно своите възгледи и своята воля, въпреки че самото това управление засяга пряко не тях, а местните. Именно местните изпълват със съдържание понятията „Народ“ и „Суверен“. А при положение, че управлението се води от напусналите страната граждани, то местните ще се превърнат в някакво псевдо подобие на Народ и Суверен в собствената си държава.

Де факто, за членовете на общността, устройващи живота си извън нея, нейното настояще и бъдеще са само емоции, сантимент, носталгия. В същото време, всеки завърнал се, след изчакване на времето за уседналост, следва да получи отново статут на местен, с който акт и автоматично да си възвърне правата от Група Б.

Още един подобен щрих-недоразумение (с каквито правната ни система буквално гъмжи). Характерен по отношение изкривените представи за демокрация е случаят с провалената изборна победа на партия ИТН. Знаем, миналата пролет тя спечели законно проведените избори. Хората, в своето болшинство, се произнесоха – искаха в следващия мандат ИТН да управлява държавата. Но впоследствие в Парламента някакви си там пет процентни маргинали не позволиха това да се случи. Видите ли, ИТН нямала капацитет да управлява (народът може да се е "нарадвал" на управлението на "старите муцуни" и сега да иска да изпробва новаците...това негово желание, изразено с вота, е закон; дали те имат или не управленски възможности трябва да покаже самото управление, която оценка ще проличи в следващите избори). С една дума, стана парадоксално незачитане и фактическа подмяна на изборния резултат.

Разбирате ли, съвсем слабо представилите се Мая, Татяна, Христо и Николай (слабаците) просто игнорираха вота на хилядите избиратели. Конституцията им дава някакво, незнайно откъде взето, свръхправо да могат да обезсилят правата Б, които бяха делегирани на партия ИТН и те се възползваха. Това потъпкващо права положение се наричат „Парламентарна демокрация“. На първо място се класират нечии мнения, а най-висшият закон на действителната демокрация – изборният резултат, в качеството си на обективна изява на волята на хората – се третира досущ като куха дрънкалка.

Очевидно при този вид „демокрация“ организацията на общественото управление е обърната наопаки поради елементи на чиста измислица, влизайки така в противоречие със самата природна, а оттам и обществена законност. Защото Правителството, а не Парламентът, е носителят на материалната същност, на мъжкото естество, ерго, е ядрото на диполната клетка на управлението Правителство-Парламент.

Живата реалност обаче неотменимо поправя всички сбъркани обществени конструкции, нанасяйки им нужните корекции в посока напасване към коловоза на Принципа на подобие. И, надяваме се, за всекиго вече да е ясно, че изложените примерни постановки не са мнения, а научно-правни изводи, които просто трябва да се осмислят.

Такива изводи задължително следва да съпътстват всички дела в правоуправлението и правораздаването – изводи, базирани на правата на човека. Ето защо въпросните права трябва да бъдат разработени колкото се може по-пространно. Да бъдат дефинирани точно, недвусмислено, невъзможно за алтернативни решения. И да позволяват прогресивно надграждане, да вървят към усъвършенстване.

Докато в момента цялата упомената материя е въпрос на всевъзможни интерпретации. В тази връзка, изключително интересно стоят правата от Група А. За да имаме устойчива, научна законност, голямата част от тях трябва да бъдат проучени в подробности и списъкът им непрестанно да се разширява.

Безспорно, първо е правото на живот. То не може да се отнема нито от физическо лице, нито от юридическо, нито от институция, нито от държавата като цяло (подвластно е единствено на законите на Вселената…всичко друго представлява противоприродна субективна намеса). Ето защо неестественото прекратяване на живота (включително и смъртното наказание) е.незаконно. При деянията с квалификация „убийство“ съдът се произнася именно за отнемане правото на живот.

Неотменимо е и правото на Родина, на Отечество. То е свещено, не подлежи и не може да се отнема по никакъв начин и при никакви обстоятелства на никого, дори на осъдените за престъпления. В този смисъл, комунистическото дамгосване с термина „Невъзвращенец“ е тежко нарушение на човешките права. Същото се отнася и за небезизвестния призив „Мутри вън!“ на нашия Президент. От всички негови предшественици той е най-много и високо говорещият за демокрация и най-големият антидемократ по действия. Г-н Радев няма никаква представа, че е Президент както на добрите, така и на лошите, на престъпниците от всякакво естество, включително и на Мутрите. И още, няма никаква представа, че желанието му да унищожи опозицията е рушително за демократичната перспектива на страната.

Друго човешко право от първостепенно значение е правото на свобода във всичките му разновидности – физически и интелектуални. Последните включват и така наречената „Свобода на словото“. Тук е интересно да споменем случая с Президента Д. Тръмп. При последните президентски избори в САЩ той изрече думите „Откраднаха ни изборите“ и тълпата негови привърженици нахлу в Капитолия. После адвокатите му едва го отърваха от последвалия импийчмънт, позовавайки се именно на точката за „Свобода на словото“ и на факта, че от негова страна няма предприети действия в тази посока. Това позоваване обаче е незаконно.

Абсолютна свобода на словото фактически не съществува, е гола илюзия. Впрочем, имат я само най-ниско стоящите в социално отношение слоеве на обществото, чието говорене не е от никакво значение за обществените дела и нагласи. Нагоре по стъпалата на обществената стълбица обаче свободата на словото и по същност на съдържанието, и като начин на неговото представяне (издържани езикови средства и похвати), търпи съществени орязвания (цензура) чрез различни правни уредби, установени писани и неписани правила и тем подобни, както и по пътя на самоограничаването (автоцензура).

Например журналистите не могат да говорят каквото и както искат. Дипломатите още по-малко (в тази професия свобода на словото почти липсва). А при управляващия елит направо всяка дума трябва да е строго премислена и обоснована, без право на импровизации. Тук ограничението на свободата на словото е във висша степен предопределено, тъй като почти винаги казаното предизвиква широк обществен отзвук и последици.

От тази гледна точка поведението на Президент Тръмп, несъмнено, е силно укоримо и подлежащо на санкции, да не говорим за нашия, който видяхме да вдига ръка в юмрук, едва ли не приканвайки екзалтираните протестиращи: „Търчете! Тамо са мутрѝте!“. Без никакво съмнение, налице е грубо нарушаване на човешки права. Но нищо не го грози и не го сполетява, защото тази материя не е ясна, е правна мътилка, ориентирането в която е проблем дори за специалистите. Липсата на положен научен фундамент е очевидна.

Все в същия ред на мисли, скоро чухме дори от трибуната на Парламента водачът на партия „Възраждане“ съвсем необезпокояван гневно да се заканва неговите привърженици да нахлуят в сградата. И пак нищо…пълно правно безсилие и бъркотия. В тази връзка, по отношение свободата на словото (и не само), следва да се изработят строги стандарти за всяко ниво на обществена ангажираност. И е редно да кажем, че юристите са длъжници на държавата и народа.

Не по-маловажен аспект на свободата на словото е и автоцензурата върху това какво и как се говори. Естествено, всяка тема е свободна за коментар, обсъждане, дебатиране, но съобразени с ред обстоятелства и условности. При това, ако разделим синонимите на определителните понятия в три реда – горен с най-меко звучене, среден с по-твърди и категорични попадения, и долен със сурови, груби и обидни думи,– то възпитаният човек се ограничава да борави само с първите два реда.

Тук нямаме за цел да обсъждаме всички човешки права. Това са само примери за съществуващите от незнание неуредици. Важното на този етап е да се отвори хоризонта. Нататък нещата със сигурност ще тръгнат по-лесно. С една дума, подобно на строежа на материалния свят, важното е във фокуса на нашето внимание да поставим Човека – изходното начало и градивната единица на обществото. Да се насочим към Правата на Човека като обективни дадености,  неподлежащи на никакво префасониране от Съзнанието, и, в това си качество, единствено подходящи за основа на Правните отношения от всякакво естество.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2022 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2022)

  

ПРЕД ПОРЕДНИТЕ ИЗБОРИ

Моделираното от протестите 46-то Народно събрание си отиде безславно. Но трябва да му признаем, че представляваше колоритна гледка. В него имаше, кеф ти „шавливи булки и шаферки“, кеф ти послушни „болонки“, кеф ти булдози с неустоими неприлични предложения. Тази новаторска сюжетна линия обаче не можа да се разгърне в пълния си блясък. Площадните супер демократи тъкмо заформиха интригата „Итак, она звалась Татьяной“ (А.Пушкин), и времето на Парламента изтече. 

Но пък се роди нов политически проект. По начина му на действие и по заявките, които дава, именно това е примерът за демократична смяна на курса на общественото управление (за разлика от досегашните превратаджийски истории). В това отношение двамата смелчаци заслужават нашите адмирации. Яхнали гребена на вълната, дано са наясно с какво се захващат и дано зад думите им да не стоят някакви по-други замисли. 

Защото имам горчиви спомени от подобна поява на задгранични отличници. Визирам министрите от Кабинета „Сакскобургготски“ Николай Василев (същият, който преди месец-два беше предложен да ни „трифонясва“) и Милен Велчев. Говореше се, че двамата са препоръчани на Премиера от сина му Кирил, занимаващ се с финанси в Лондонския финансов център. Няма да е излишно да отбележа два конкретни, силно негативни факта, свързани с тяхната дейност.

Министър Н. Василев продаде БТК за смешната сума от около 250 милиона евро, като се има предвид, че предните правителства не я даваха дори за 600 милиона…искаха поне 800. Купувачът, чуждестранен Фонд, който така и не се разбра откъде и как се появи, след като придоби Телекомуникационната компания, две-три години по-късно я продаде за около милиард и сто евро. Правителството на С. Сакскобургготски съзнателно осуети всички опити на тогавашния Главен прокурор Никола Филчев да се добере до документите на тази сделка. И остана усещането за нещо нечисто, за задгранична връзка, дирижирала реализирането на феноменалната печалба.

М. Велчев пък извърши нещо трудно разбираемо, което също се потули. Като финансов министър 2002г, буквално няколко месеца след своето назначение, той, в условията на пълна тайна, извърши нещо като превалутиране на част от външния ни дълг. Така наречената „замяна“ се състои в следното (в съвсем опростен вид): До момента дългът на България е в Американски Брейди облигации с 2,5-3 процента лихва, които на световните пазари се търгуват по около  50 цента за долар дълг (самият Велчев ги е изкупувал на тази цена като водещ мениджър на банка „Мерил-Линч“). Преди въпросната сделка обаче те вече вървят по около 90 цента за долар, сякаш притежателите им са знаели за предстоящия ход на Българския финансов министър. Последният, без никакви колебания, трансформира старите книжа в нови еврооблигации с три пъти по-висока лихва – 7,5-8,5 процента, при това за 10-12 години напред. Картината се допълва от възможно най-неблагоприятния курс лев/долар в този момент – около 2,2 лв за долар.

Разбирате ли какви позитиви реализираха чуждите инвеститори от тази наща стъпка и, де факто, какви загуби натрупа България (без да броим не малките хонорари на посредници и юристи). Само с ценовата разлика беше гарантирана 40 цента чиста, безрискова печалба на основния държател на облигации банка „Мерил-Линч“. От друга страна, силният долар в момента позволява с 1 долар да се закупят приблизително 1,13-1,15 броя от новите облигации, докато изгодно за нас е точно обратното съотношение (Велчев все едно извърши обмяна 2,2 лева за долар). Към всичко това прибавете и договорената нова убийствена лихва.

 

Вярно, тогава се говореше за идващ доларов скок над 3 лв за долар. Но това са страхове за лаици като мен. Един финансов министър би трябвало да е наясно със световните тенденции. И ето, не много време след тази сделка доларът вече се търгуваше за 1,5 лв, а след година-две падна и до 1,35 лв. (за кратко и до 1,25 лв).

 

За сведение, с оглед на слуховете и предположенията за лоша финансова перспектива, аз, със скромния си портфейл, също се насочих към  покупка на долари при цена 2лв за долар. Но, макар и начинаещ, го направих предпазливо, пробно, в не голямо количество. После се коригирах, като продължих да купувам на ниските цени, така че, в крайна сметка, формирах валутен пакет на средна цена 1,48 лв за долар (който впоследствие продадох на цена 1,85 лв за долар). А операцията на Велчев си остана щета за държавата, оценявана на около 1 милиард лева (това показаха анализите на независим одитор, за когото допълнително се дадоха милиони).

 

И обърнете внимание: Докато аз рискувах собствената си кожа и средства, прехваленият тогава специалист фактически си позволи да играе хазарт, без да извади нито лев от джоба си…за сметка на всички нас, през главата на Парламента (освен ако действията му не са били игра на некъдърник, а съгласувана с Лондонското Сити далавера, зад която стоят получени екстрени комисиони). И нищо. Както обикновено се случва, след критики, призиви за разследване, шикалкавене от негова страна, всичко постепенно мина и замина.

 

Така че, покрай многото красиви приказки и обещания, вече трябва да следим и за тяхното покритие. Сега уж сме по-печени. Но не се знае какви изненади може да ни поднесе живата реалност. За себе си смятам, че е разумно да приветствам новия демократичен полъх, внимавайки обаче много-много да не се опиянявам от него!

  

ВЪВ ФОКУСА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Демократичните норми са насъщен живот и съдба на милиони. Но в световен мащаб темата „Демокрация“, може да се каже, се разгръща почти изцяло интуитивно, без нужната научна подплата и дълбочина. В излагането на нейната същина преобладават белите петна от незнание и безидейност. По-скоро, известна яснота има по обратните определения – кои видове обществено устройство не са демокрация. 

На този замъглен фон съвсем не е чудно, че в родното политическо пространство се вихрят разни мърляви възгледи за демократично управление на държавата. По въпроса в университетите очевидно се преподават не научни основания и обосновки, а просто професорските представи и мнения, подкрепени с исторически данни и хронология. Именно това са базите за предприемане на една или друга управленска стъпка. Политическите науки подготвят само анализатори и коментатори субективисти, неспособни да отидат към вземане на обективно осмислени политико-устройствени решения. И плачевните резултати са налице.  

Погледнете Конституцията ни! Макар само при определени случаи и за кратко, тя допуска Самодържавието като законен начин на функциониране на обществото, позволявайки на Президента-Самодържец да разформирова демократичните управляващи органи и да провежда еднолична политика, съгласно своите убеждения и пристрастия. И това с едната гола вяра, че помислите му са кристално чисти и няма да злоупотреби с абсолютната си власт. Просто му се дава възможност с двайсетина човека за броени часове да овладее държавата, без никой да му се пречка...и да започне каквото си е наумил. Днес виждаме (с добри намерения) да моделира „нов тип управление“, уверявайки ни, че прилаганите методи и похвати (познати от миналото) целят постигане на по-демократична среда. Ами ако утре му текне да смени самата система с някаква, отговаряща на неговите разбирания, амбиции и его, най-демократична версия? Някаква демокрация на демокрациите, която, няма да се учудим, ако бъде символизирана от прословутата вдигната, свита в юмрук ръка!? 

Нека напомним, че във Вселената, във всяка форма на материална, респективно, на обществена проява, е в сила Принцип на противоположност. Така че, в която и да е област, пълното отстраняване на негативите е илюзия. Сами по себе си, подобни стремежи и действия пораждат куп злокачествени последствия (знаем как комунизмът, в името на равенството и братството, навлече огромни беди на половината човечеството). Всяко управление има светла и тъмна страна. Сегашното на Президента не може да направи изключение. Ако ще на ръководните постове да се поставят само хрисими, пречисти ангелчета, то моментално в душата на всяко от тях ще се всели частица от Лукавия, а някои ще са готови да преминат изцяло на негова страна. Борбата с отрицателното е безкрайна, на приливи и отливи, и следва да се води системно и с много разбиране къде какво да се пипне, за да не стане по-лошо (пример: пораждащата кризи пазарна икономика се сменя с, на пръв поглед, безупречното комунистическо планово стопанство...резултатите са трагични). Смяна на модел на управление, смяна на статукво може да се извършва само на и чрез избори (народът решава дали иска или не). Всички други способи са антидемократични, намирисващи на превратаджийство.         

Конституционните пропуски и дефекти директно рефлектират върху Съдебната власт. Без твърди критерии, на които да стъпи, тя направо се лута в постоянно променящата се обществено-политическа обстановка (отиването към извънредни съдилища говори за безпътица и безпомощност). И ако не се вземат спешни мерки, има още дълго да се питаме защо одобрява очевидна етническа партия, защо одобрява партия на името на монарх, защо одобрява партия с наименование на жаргон, обидно за милиони граждани, съдържащо призиви за гонения и мъст. На кръстникът на последната (самият Президент) и на нейният водач (човек с юридическо образование) изглежда и през ум не им минава, че това представяне е незаконно и повече от непристойно. 

Освен че не реагира на явни противоконституционни прояви от всякакъв характер, Съдът очевидно не се справя дори с крещящите корупционни случаи. Например, не може да озапти виден политик, въртящ свои задкулисни проекти, в които, няма съмнение, задължително присъства точката „Лични облаги“ (накрая сигурно всички ние учтиво ще го помолим да остави за поколенията поне някакво ръководство: „Как се става супер велик консултант по сложни хидро-мелиорации“ или, на по-разбираем език, „Как се забогатява от политика“). 

На всички тези неуредици, ето че на хоризонта необезпокояван се задава новоизлюпен „Сив кардинал“, който се готви да сложи юзди и на Парламента, и на Правителството. Това положение е възмутително. Визираната личност, дори да е самата почтеност и безупречност, без да се усеща, тласка страната към недемократично настояще и бъдеще. Но законът, по всичко личи, няма нищо против. 

И на тази напълно объркана, едновременно жалка, смешна и силно тревожна гледка, мастити капацитети от всякакъв род невежо и злощастно поставят етикета „Истинска демокрация в действие“. Това ли са мечтите ни за България?

По повод статията „НАУЧНИ ОСНОВИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА“ много хора коментират, че без партии ще настъпи „политически хаос“. Всички щели „да се юрнат“ да кандидатстват за влизане във властта, за разлика от сегашното стройно партийно селектиране. 

Ами, нека се юрнат! Видяхме, че всеки индивид по рождение има правото да управлява обществените интереси. Всъщност, партийната система играе ролята на възпиращ фактор върху упражняването на това право, особено що се отнася до безпартийните граждани. Изцяло субективният партиен ред на преценяване, определяне и предлагане на управленски кадри е неправомерен, е анти демократичен. Нужно е пълно обективизиране на въпросната процедура. А това няма как да се постигне по друг начин, освен в мащабно политическо състезание – естествено, базирано на пълна равнопоставеност. 

Така нещата стават пределно ясни. Щом ще е състезание, колкото повече участници, толкова по-добре. Примерно, телевизията е стадионът, побиращ цялата нация. Организира се грандиозно политическо риалити шоу. ЦИК е съдийската комисия. Кандидатите се оценяват както от нея, така и от всеки желаещ гражданин. Като начало, се явяват на кастинг за преценка дали отговарят на определените изисквания. Одобрените се разделят в два потока, съобразно тяхното самоопределяне като лява или дясна ориентация. След това двата паралелни маратона стартират. 

По отнапред определени правила започват противоборства на всички нива на интелектуални възможности и реторика. След първия кръг във всеки поток ще останат само класираните до определено място. След втория ще останат по двама в поток. В трети кръг всяка двойка в директен дебат ще излъчи ляв и десен претендент. Възможни са и по-атрактивни схеми. А какво по същество ще представлява съдържанието на първите два кръга се определя от ЦИК (вероятно ще включва общи политически концепции, конкретни реализации във всички национални направления, решаване на тестове, отговор на въпроси и т.н.). 

Оттук нататък двамата представители на лявото и дясното крила започват стандартна самостоятелна предизборна кампания. Същата се финансира с приходите от предните три етапа, поделени поравно. Всичко това вкарано в строг изборен закон. И нека по-убедителният, по-способният, по-харизматичният кандидат да победи!

Не е излишно да подчертаем още две неща. Първо, сам по себе си, личностният характер на управление при демокрацията не крие никакви рискове. Потенциално опасни за нея са само личности, с партии зад гърба си.   

И второ, при никакви обстоятелства не трябва да забравяме, че избраните да управляват не са просто спечелили доверие служители. Че в тях са въплътени човешки права – правата Б на гласоподавателите. Затова те не подлежат на ортодоксално администриране. Всяка недобронамереност и посегателство срещу тях (както и всяко хвалебствие) засягат и техните избиратели. В същото време обаче, след като са придобили правата Б на сънародниците си, те по законов ред би следвало да бъдат ограничени в ред свои свободи, включително и в станалите пословични „нормални човешки потребности“. В това отношение показателни са остро проблемните примери с Премиера (вече в оставка), свикнал да действа на своя глава, не рядко с поведение под всякаква критика, неуважително към текста на нормативите и предписанията. 

Приобретателите на права Б не могат свободно да осъществява каквито и да е контакти, връзки, мероприятия и др., в изпълнение на свои произволни желания. Защото вече не са обикновени, редови граждани. Специално Премиерът (Президентът) е натоварен с най-големите отговорности по осигуряване на спокоен и плодотворен живот на нацията. И всяко отклонение от Протокола е с възможност да застраши сигурността на държавата. Който приема да управлява, приема и съпътстващите управлението необходими ограничения на част от личните права. Съответно, на мястото на безрезултатното одумване по медиите, трябва да има парламентарен орган за контрол, разследване и респектиране на нарушителите, който, включително, незабавно да разглежда и се произнася както по регулярни, така и по протестни искания на гражданите, отнасящи се до властта.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Александър Николов © 2010-2021 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2021)  

НАУЧНИ ОСНОВИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА – ЧАСТ III

В предните две части имахме за цел да извадим на показ, от една страна, ядрото на частните човешки права от група А, а от друга, същността, значението и прилагането на общите права от група Б. Но понеже, сами по себе си, правата и равноправието са идеални категории, те ще са празни думи, ако не бъдат материално подплатени, т.е. ако липсват условия за тяхното реализиране. А върху казуса какви са тези условия отдавна сме престанали да гадаем. Вече със сигурност знаем, че единствено демократичното обществено устройство е средата, изпълваща ги със съдържание. 

Въпросът е как, според демократичните норми, следва да изглежда правилно организираното управление на обществото. В него се съдържат множество подвъпроси, от които главните се отнасят до:

– Брой и разположение на управляващите органи.

– Вид и устройство на управляващите органи.

– Взаимодействие между управляващите органи.

– Управлението като дело на личности, а не на политически партии.

От краткия обзор на биполярността като всеобхватна феноменология на природата и обществото, както и от уточненията около изборните и пост изборни реалности, вече взеха да изплуват очертанията на научно издържаната форма на администриране на държавата. В основни линии стана ясно, че Майката природа е постановила управлението да бъде дуалистично, а именно:

– Да представлява съчетание от дейността на два управляващи органа – нито по-малко, нито повече. 

– Двата управляващи органа трябва да са противостоящи по устройство и функции.

– Двата управляващи органа трябва хем да работят съвместно, хем да са с гарантирана независимост на единия от другия.

Тези, на пръв поглед, взаимно изключващи се изисквания не подлежат на никакво реорганизиране. Двустранното обхващане на управлението е закон, чието незачитане е в ущърб на обществото. За да разберем как да го постигнем, в какво се заключава неговата специфика, трябва първо да покажем пространствения аспект на природната градация от простото бинарно начало към все по-сложните сетнешни вътре противоречиви структури. Полученият образец за подражание следва максимално точно да наподобим в конструкцията на Държавното управление.

И така, материята гради своите веществени форми в трите познати измерения: Осите Х и Y фиксират хоризонтална равнина, от която се издига вертикалната ос Z (идеите за четири и повече измерения са мисловни абстракции). Всъщност, говорим за хоризонтални плоскости, разположени възходящо по вертикалата. Най-долната и най-широката е първоначалото, с неговата изходна полярна елементарност. Нагоре хоризонталните нива стават все по-стеснени и с все по-висока степен на сложност. Накрая градацията стига до сечението, където се появява човекът, респективно, съзнанието. Същото е върховата граница на сложност на материалното развитие и своеобразната нова основа на елементарност, състояща се от еднаквите човешки единици, които по-нататък изграждат пирамидата на обществото.

Тази нагледност е достатъчна, за да проумеем системата на обществените структури. В частност, ни позволява да вникнем в предопределения строеж и черти на стоящото най-отгоре обществено и държавно управление. Задачата ни е да извадим наяве и в строг логически порядък неговите характерности. 

Без никакво съмнение, природата предоставя само две зони за разполагане на управляващи органи. Единият следва да бъде ориентиран по хоризонталата, а другият – по вертикалата, доминирани от съответните отличителни черти на двете местоположения. Това е Демократичният управляващ апарат – съвършена простота, съвършена завършеност.

Пред нас е много добре познатият природен феномен на хоризонтално-вертикално противостоене. Видяхме го, макар в по-отвлечен вид, при естествената подредба на правата от група А. Тук обаче, в материалните образувания, образът му добива пределно ясни очертания, при което става съвсем очевидно, че други варианти не съществуват. Всичко, извън този модел на перфектен и, в същото време, най-икономичен дизайн, трябва да се третира като ненужен атрибут, развалящ образцовия ред. Като неоснователна, изкуствено привнесена притурка, натрапена чрез накърняване на висшата природна и обществена пропорция и затова пречеща на развитието. 

Поставяме всички тези силни ударения, за да подчертаем безапелационната принципност на това положение. Оттук и неговата изключителна важност не само за конкретиката на демокрацията, но въобще за обществените и природни науки като цяло. А сега по същество за характерните особености на двете противни направления. 

По хоризонталата (събирателно понятие за хоризонталните нива) обектите логично се разполагат един до друг и, казахме, са еднородни по сложност и функции. Ето защо със сигурност можем да утвърдим, че по хоризонталата цари равнопоставеност. По нея не може да има друг начин на подреждане и взаимоотнасяне. На свой ред, това своеобразие представлява същностна потребност за организиране на хоризонталния управляващ орган и явно ще се удовлетворява от формация, чиито членове са равностойни помежду си. 

Вече сме наясно, че на посоченото изискване отговарят показателите на Парламента. Народните представители, с абсолютно равните си правомощия, са извадка от широката основа човешки единици, върху която се гради обществената пирамида. Бихме могли да кажем, че Парламентът, в качеството си на управляващ орган, се явява копие на елементарната хоризонтална структура на природата. Появата и ситуирането му по указания точно определен начин се диктува от тази структура, а в обратен ред, доказва нейното реално съществуване. 

Природната хоризонтала, провокирайки създаването на Парламента, предопределя и естеството на неговата основна дейност. Вменява му задължението, копирайки от нея принципа на равнопоставеност, да го пренесе и вкорени в реалния живот на обществото. 

Разбира се, хората няма как да се изравнят нито по физически, нито по умствени възможности. А що се касае до техните материални и духовни достижения, в това отношение така наречената уравновиловка е пагубна – освен че спира развитието, може да се постигне само принудително, с погазване на човешките права (ярък пример за подобни негативни ефекти е комунистическата експанзия). С една дума, върху формите на различие не може да се упражнява управленски натиск и насилие за уеднаквяване. Напротив, различието трябва да се поощрява. Най-общо казано, то е факторът, даващ качествена и количествена определеност на нещата, а оттам и явяващ се източник на движещи сили (което може да се докаже и онагледи чрез „измайсторения“ от самата природа начин на действие на човешката сетивна система).

В този смисъл, единствената възможност за Парламента да търси и въвежда приравняване, съответно, равнопоставеност на човешките същества, ще бъде в посока на идеалната сфера на тяхната взаимообвързаност. А това е посоката на обществените отношения. Става въпрос за налагане на единен държавен ред, важещ с еднаква сила за всеки човек, в качеството му на обществена единица, независимо от социално положение, имотен и образователен ценз, звания, заслуги и т.н. 

Това, носещо сигурност и справедливост, хоризонтиране на обществото се постига с въвеждането на закони, пред които всички са равни. Образно казано, Парламентът запазва различията, но ги равнява по теглената от него черта на законите. Призван е да играе именно тази роля. Неговите законодателни функции са обективно обусловени. 

Лесно е да се проумее, че подобен, правно изравнен състав – говорим за депутатите – не е от команден тип и няма как да се пренагласи в такъв. Органът по хоризонталата очевидно следва да управлява косвено, неявно. Но не може да има никакво съмнение, че този вид управление е от жизнена важност за обществото и държавата.

Що се отнася до хоризонталните нива под това на Парламента, по тях се разполагат относително самостоятелните модули на независимата съдебна власт, независимите равнопоставени бизнес субекти, независимите професионални и граждански съюзи, независимите медии, разните независими безструктурни организации, независимите индивидуално изявяващи се граждани. Това изброяване, разбира се, е само примерно, без претенции за пълнота, нито за някакво обективно или логично обвързано подреждане. 

Вертикалата, като направление, обратно на хоризонталата, стои обратно и на нейната равнопоставеност. Вертикално обектите логично се разполагат един под друг. Такава подредба е с връзка на подчиненост. По вертикалата цари йерархичност. Оттук управленските функции по нея ще са явни, ще представляват най-предна линия, където всичко стои пред очите ни и е съвсем близо до ума. По тази причина, структурите на йерархичното управление са открай време добре познати и уредени в най-малки подробности. Затова за него не е нужно кой знае какво специално разгадаване и разясняване.

Вертикалата е мястото за разполагане на йерархично устроената Изпълнителна власт. Това е прекият орган на държавното управление. Задачата му е да тегли напред развитието на обществото с максимална сила и скорост, решавайки неговите краткосрочни и дългосрочни проблеми с необходимите за това оперативни действия.

В тази отговорна дейност обаче има особености, които разкриват и същността на взаимодействието между Законодателната и Изпълнителната власти. Без съмнение, и едната, и другата имат за цел добруването и трайния прогрес на обществото. Но Правителството, макар и пряко управляващ орган, няма право да търси самостоятелно този просперитет – в посока, която само си избере. Парламентът е институцията, задаваща направлението и параметрите на развитието. Неговата много важна задача е да изработва регулиращи движението правила, да поставя рамката на допустимите отклонения и да алармира при отиване отвъд предписанията. Така той очертава полосата, по която ще върви държавата. Нататък Правителството е длъжно да спазва тези маркировки. Има свободата да се движи само между очертаните ограничения. 

Накратко, Правителството управлява по разпоредбите и предначертанията на Парламента. В този тип взаимодействие очевидно няма главна роля. Властта така е поделена, че всичко е въпрос на баланс, синхрон и стриктно спазване на отредените взаимоотношения – упражняващият непосредствена движеща сила орган да е със забрана да задава параметрите на движението, а задаващият параметрите на движението орган да е със забрана да упражнява непосредствена движеща сила. Тази властова дисекция представя демократичното управление в неговия съвършен, чист вид. 

Реално обаче такова идеално равновесие на двете власти е непостижимо. И то не защото е под съмнение доколко ние хората сме способни да отработим и трайно да установим подобно фино и деликатно балансиране между техните дейности. Тук нещата изобщо не опират до човешкия фактор. Те са изцяло извън всякакъв субективен контрол. Взаимодействието между Правителство и Парламент е процес, който, както всеки друг в природата, обществото и мисленето, образно казано, има поведението на физическо махало. Вече теоретично знаем къде е неговата равновесна точка (знаем каква е абсолютната истина), но на практика нямаме властта да спрем процеса точно в нея. Защото, като обективна даденост, човешката, а оттам и обществената, сетивна система е устроена така, че да усеща само отклоненията от идеала, но не и момента на неговото постигане. 

С една дума, процесът извършва обективно колебателно движение между двете крайности – от засилена роля на Правителството до засилена роля на Парламента и обратно. Обществото усеща тези залитания и предприема мерки за връщането му към равновесно положение. Но не е в състояние да разбере кога точно го достига. Затова постоянно задминава точката на идеалната хармония. Люлеенето ту на едната, ту на другата страна не може да се избегне или предотврати. В тази връзка, колебателният механизъм, без прекаляване в отклоненията, трябва да се счита за елемент от успешното сътрудничество между двете институции.

Подобна ситуация се получава, когато членове на Правителството прокарват свои законопроекти в Парламента, а Парламентът предприема действия за узаконяване или корекции на правителствени инициативи. Важно е всяко решение на двете властващи институции да е въпрос на утвърждаване на установения законов ред чрез сериозно и безпристрастно взаимодействие. Същото рязко се влошава при груба и прекомерна намеса на едната власт в работата на другата. Пример за подобна пълна обърканост и дисхармония представлява родното управление. 

От една страна, Правителството, посредством своето мнозинство в Парламента, направо задушава последния в здрава прегръдка и така фактически само си определя в кой момент накъде да поеме. В повечето случаи решенията му, естествено, ще следват не непременно необходимата, а най-удобната за него посока. 

От друга, Парламентът, в противоречие с аксиоматичните начала на демокрацията, има решаваща дума при формиране на Правителството – процедура, изпълнена с жалка ирония. Защото бабува за неговото раждане, а то после безцеремонно протяга десница и го стисва за гърлото чрез проправителственото мнозинство. Другите парламентарни фракции обаче, озовали се омаловажени и притиснати отвсякъде, съвсем не са кротки потърпевши. Те яростно се съпротивляват, намирайки начини, главно чрез парламентарния правилник, един вид, да се докопат до ръчната спирачка на Кабинета и да я държат постоянно натегната, с някаква измислена представа за опозиционен натиск. 

Всичко това е антидемокрация, антиуправление, костващо на страната изоставане, с огромни загуби на обществена енергия, на финансов ресурс, на време, на социален прогрес. На тези изкривени разбирания за демократично устройство трябва да се сложи край. Същественият акт на организиране на вертикалния управляващ орган не може да бъде дело на волята на депутатите. Нито е редно да се счита за нормално влизането им в ролята на негов колективен съдник. Двата органа, като отделни, независими, равнопоставени власти, следва да бъдат пряко избирани от Суверена, със съответната ограничена мандатност. Днешният карикатурен образ на държавно-политическо моделиране се нуждае от обрат, с нанасяне на точно премерени корекции. 

Не е учудващо, че Президентството по никакъв начин не може да се впише в хоризонтално-вертикалната схема на демокрацията. За него просто няма естествено място за позициониране. Да се постави на хоризонталата до Парламента не върви. Вертикалата пък е място на подчинености, така че не може да застане и на нея. Изобщо, то остава да виси в безтегловност – във физическа, а оттам и всякаква друга неопределеност, като излишна институция (на всичко отгоре, скъпо платена). Президентството не е и не може да бъде управляващ орган. Ако приемем, че ще има само представителни функции, тогава трябва да се разпорежда единствено по въпросите около държавните церемонии, тържества, приветствия и по никакъв начин да не се меси в работите на Правителството и Парламента. Точно така практикуват подобните властови позиции из Европа. 

Понастоящем избраните на този пост, погледнато като най-обща характеристика и в широка перспектива, имат три опции за представяне: Първата е, да се придържат стриктно към ролята си на символи на държавността, без политически импровизации в обсега на дейност на двете власти. Втората е, плюс дейността си по първата, да търсят възможности да помагат на държавното управление. Третата е, плюс дейността си по първата, да се стремят, по някакви субективни причини, да пречат на същото това управление. 

Нашият настоящ Президент, наред с дейността си по първата опция, като второ свое поприще избра да пречи. Свидетели сме как от момента на идването му на власт, не е спрял да всява недоверие и да призовава за съпротива по всяка проява на Кабинета (бившия), независимо дали се отнася за важни държавни дела или за ежедневни оперативни решения (ако проектът „Грипен“ се беше случил, сигурно нещата щяха да изглеждат различно). А поради неговото неопределено положение (даже чухме да го наричат „фигурант“), дори най-квалитетните специалисти по държавно устройство се чудят каква работа да му измислят. 

Например, да вземем неговото възкачване за Главнокомандващ. Доста странен пагон, защото той стои изцяло встрани от армията, генералитета, щаба, разузнаването. Те са на подчинение на Премиера – там са рапортите, там са решенията. И при положение, че Президент и Премиер са с равни права Б, то тази постановка изглежда като криво скроена дреха (в много държави с подобен тристранен модел именно Премиерът е Главнокомандващ). 

А какво да кажем за прословутото право на вето? Съгласно равенството на правата от група Б, и Президентът, и Премиерът могат да изказват мнение по всеки закон, но само наравно с другите депутати. Имат свободата да го дебатират или директно от парламентарната трибуна, или в писмен вид. Нищо повече от този естествен и логичен ход на нещата. Иначе изглежда малко смешно голяма група парламентарни юристи и техни съветници (често от правния елит на държавата) с месеци и години да обсъждат даден закон, оглеждайки го отвсякъде в най-дребни детайли, а после Президентът за броени дни категорично да установи и се произнесе кое по него е правилно и кое не. Като някой оракул или всезнаещо Божество. 

Сигурни сме обаче, че не е нито едното, нито другото. Нито пък е мъдрец свръх висша категория. Липсват предпоставки за такава огромна тежест на неговото мнение. А, може би, цялото това изкуствено приповдигане е просто за престиж!? Но каква полза от подобна куха слава (парламентаристите рядко зачитат някое от предложенията му – колкото да не е без хич)!?  

Изобщо, с нашето Президентство аномалии колкото щеш. От нямане какво да прави неговият стопанин се меси навсякъде и по всякакви въпроси, с претенции за знания и компетентност от последна инстанция. Искаме или не, ежедневно ни залива с приличащи на проповеди наставления „какво трябва“ и „какво не трябва“, чийто лайтмотив (възприета от него линия на поведение) е да бъдат жилещи контрапункти буквално на всяка стъпка на Правителството (бившото). Разбира се, без да носи каквито и да е отговорности за думите и действията си. 

Всъщност, постът „Държавен глава“ идва от останалата далеч в миналото епоха на Тронове и Монарси, били някога достолепен връх на вертикалата, но постепенно безвъзвратно рухнали под напора на закономерните процеси на обновяване на обществените порядки. Именно затова днес този ранг и функции са, по-скоро, почетни, декоративни. Просто чрез тях е намерен начин отпадналите монархични структури (най-вече представляващите ги особи) да продължат съществуването си в сегашните модерни времена на демокрация.

От научна гледна точка, а и според някои световни примери, единственото място, което най-приляга на висотата на Президентската институция, е тя да бъде поставена на вертикалата над Изпълнителната власт, като, по този начин, я подчини на себе си. Естествено, тогава креслото на Премиера трябва или да изчезне, или, може би, да се заеме от обикновено назначен началник на новата канцелария. Това  е правилното решение – Президент и Вицепрезидент, избрани в пакет. Първият застава начело на Държавата и Правителството, а вторият е евентуален негов заместник при чрезвичайни обстоятелства (междувременно е редно да съвместява и друг, активен пост от вертикалата – примерно, министерски или на водеща агенция). Надолу по пирамидата следват президентски назначения, в които никой не може да се бърка. Одобряването им от Парламента е формален акт – само за удостоверяване на тяхната законност. Така, по вертикалата, зад решенията и отговорностите ще стоят личности – едно от основните послания на демокрацията. 

Би следвало да се предвиди и случаят с преждевременната смяна на Президента. Но само за регламентирани от Конституцията положения и по строго определена процедура. Последната трябва да е значително усложнена, тъй като, де факто, с нея се предвижда спечелени на избори права от група Б да се отнемат по административен път, а не чрез нов изборен процес. За подобни ясни действия избирателите са дали съгласие и делегирали права на хоризонталната институция – Парламента, където са всички останали носители на права Б. Става въпрос за специализирани действия по започване на депутатско разследване, с последващо гласуване на решение. При евентуален негативен резултат, същият не засяга цялата вертикална управленска постройка, тъй като нейното ръководство се поема от Вицепрезидента, вече в качеството на Президент. 

Разбираемо е обаче, че подобни прецеденти ще са голяма рядкост. В обичайния случай Президентът, излъчен на избори, изкарва мандата си, независимо от добрите или лоши оценки за способността му да ръководи държавата, както и от неговите малки или по-големи провинения, стоящи извън обсега на горното крайно третиране. Подаване на оставка (каквото и да е доброволно оттегляне), като някаква управленска формула или маневра, не се предвижда. След спечеленото доверие на избирателите, такава постъпка се приема за алогична, равносилна на бягство, на измяна...като недостоен акт на неуважение не само към конкретно гласувалите, но и към всички поданици, към цялата нация.

С учредяването на Президентската структура се прекратява всяка възможност за поява и упражняване на групово управление по вертикалата, обикновено резултиращо в обща  безотговорност, не подлежаща на санкции. Докато решенията по хоризонталата, тези на Парламента, не могат да бъдат други, освен колективни. Това е така, защото те се считат за народни решения. Народът върви натам, накъдето сам си избира чрез своята парламентарна извадка. С една дума, демократичният ход на държавата се дирижира с колективни решения откъм хоризонталата и с еднолични откъм вертикалата. Даже трябва да поставим ударение – само с колективни откъм хоризонталата и само с еднолични откъм вертикалата.   

Няколко думи за така наречените Президентска република и Парламентарна демокрация. Както дадохме да се разбере, сумарните функции на Правителството и Парламента представляват необходима и достатъчна управленска константа. Това означава, че двете институции са като скачени съдове – увеличаването на правителствените правомощия става за сметка на намаляване на тези на Парламента и обратно. 

От гледна точка теорията на демокрацията, Президентската република е по-правилното решение. При нея се получава лек превес на вертикалните функции с изтъкване на личностното начало. Тук всичко е решено в строг конституционен порядък. Политическата интрига около избора на Президент е ясна и точна, не зависеща от никакви предпоставки или нововъзникващи обстоятелства. Изключена е появата на правителствени вакууми, засечки, нужда от извънредни мерки и др. Това прави този тип управление по-опростено, по-динамично и повратливо в действията си. Но не рядко и с взети прибързани (впоследствие оказващи се грешни) решения. Прекалената вертикализация води до диктатура. Но в съвремието такива уклони са невъзможни. Демокрацията има механизми за тяхното предотвратяване.

Парламентарната демокрация залага на превес на хоризонталните функции, с приоритет на колективните действия, с което се отдалечава от основните демократични маркировки. Този начин на работа принизява типичния императивен управленски стандарт, откъдето неговите последействия се получават значително усложнени, с много излишни ходове, недоразумения, тъпчене на място, скъпо струващо разтакаване и, съответно, с по-нисък коефициент на ефективност. Това прави Парламентарната демокрация по-мудна, по-инертна, по-бюрократична, но и често много по-предвидима и по-премислена в решенията си. Прекаленото хоризонтиране води до парализа, до застой. Но това също е само теоретична абстракция.

Общо взето, предимствата и плюсовете на Президентската република вземат връх над тези на Парламентарната демокрация. Първата – Американският модел (на САЩ) – плува почти по курса, диктуван от еднозначната посока на развитие на Всемира (развитие, пораждащо Обективна необходимост от всичко онова, което се случва). Втората – Европейският модел – се движи „на верев“ на въпросната Обективна необходимост. А родната млада демокрация, по ред причини, направо се мъчи срещу течението. 

Разбирането за демокрация, ерго, за демократичен обществен живот, включва  издигане на понятието за човешко равноправие на възможното най-високо ниво. Както показахме, природата осигурява на индивидите единствено еднаквия за всички обективен пакет права по рождение, след което ги оставя, дето има дума, на произвола на съдбата, т.е. без по-нататък да следи за техен живот в равностойни условия. Именно в този проблемен пункт демокрацията се намесва с нанасяне на решаваща корекция в посока на запазване на равнопоставеността и в житейския път на човека. Съответно, извежда равноправието на висотата на днешния най-хуманен цивилизационен модел. Става въпрос за следното:

Знаем, в суровата природа борбите са обичайно неравностойни и често животозастрашаващи. Демокрацията, и особено тази на 21 век, е призвана да извърши генерална промяна в този природен стереотип, а именно: Издигайки човеколюбието в степен на висш идеал, демокрацията има предопределението, а оттам и задачата, да претрансформира първосигналните жестоки сблъсъци в честни, смислени състезания. Сиреч, противопоставянето, като основен принцип и двигател на прогреса, се запазва. Само че вече в очовечен, просветен вид – в порядък на равенство и справедливост за всички участници.

В условията на демокрация точно такова състезание би следвало да представлява и самата политическа игра. Състезаващите се на равна нога индивиди, излъчвайки цялата гама политически виждания, в крайна сметка, съгласно Принципа на противоположност, ще очертаят единствени две противостоящи тенденции – примерно, от крайно лява ориентация, до крайно дясна такава, с включване на всички нюанси в този обсег (естествената диполна система). При това броят на гледищата ще е толкова голям, че вероятността, в някой момент всичките да се окажат тъждествени, е изключена. Споменахме, че такова уеднаквяване може да бъде наложено само по силов начин, както при комунистическата идеология.

Направените до тук уточнявания по демократичните органи за управление на държавата и спецификата на тяхното взаимодействие ни изправят пред един кардинален политически проблем. Както всеки навярно е забелязал, при демократичното обществено устройство винаги говорим само и единствено за човешки единици, за изява на индивидуалности, за лични права, за индивиди, ставащи притежатели на общите права Б в резултат на избори. Натам върви развитието на демокрацията. Това е нейното бъдеще, поради простия факт, че колективни права не съществуват. Има отнемане на лични права А в името на групови цели, което положение би било правдиво само при форсмажорни обстоятелства – войни, природни бедствия, широкообхватни зарази и т.н.

Така на преден план излиза въпросът за целесъобразността на политическите партии. Идеи от този род не са новост. Етимологията на политическото сдружаване идва от времената на „дивото зове“. Казано най-общо и най-кратко, в природата хоризонталните нива се заемат от отделните видове, а вертикалата представлява подреждането им според хранителната верига. При това, всеки вид е принуден, като насъщна необходимост, да води битки в три направления: Срещу долните нива за изхранване. Срещу себеподобните, на собственото ниво, за територия и доминация. Срещу горните нива за самосъхранение. Тези борби провокират, при ниско стоящите видове (тревопасните), отбранителна стадна организация, а при по-горните от тях (хищниците) – събиране в глутници. Втората тактика, безспорно, е начин както за ефективна съпротива, така и за успешни завоевания.

Човекът, знаем, е на върха на хранителната верига. Това обстоятелство  предполага организацията му да е тип „глутница“, способна да действа и в трите направления. Но от върховата му позиция произтичат някои особености. Първо, над него няма други нива, с които да води битки за оцеляване (извън земните са митология). Второ, той вече не влиза в стълкновения с долните нива за набавяне на храна – тази необходимост постепенно отмира с организирането на хранително стопанство. Следователно, като наследство от онези тъмни времена, до наши дни се запазва само функцията на влизане в хоризонталните сблъсъци за територия и доминация. Без да вземаме предвид междудържавните отношения, в рамките на самата държава това са много добре познатите ни политически борби за обществени и властови територии и доминации. 

Така вече започна да прозира потеклото и същностната характеристика на политическите партии. От самата си поява, и особено след класовото разслояване, именно те са човешките сдружавания, досущ с цели и поведение, покриващи се от понятието „глутница“ (оставяме настрана групировките в света на престъпността). При това положение, ако някой твърди, че те са форма на демократични обществени отношения, на политически плурализъм, значи няма ни най-малко понятие от смисъла на демокрацията. Тук ще покажем изцяло недемократичната същност на този вид организации, абсолютната им несъвместимост и противопоказност с демократичните норми.

Нека бъдем пределно ясни. Политическите партии водят началото си от съюзяванията в дивата природа за постигане на надмощие и господство чрез борби „на живот и смърт“ – борби неравни и без ограничения в похватите. Всичко това, казахме, демокрацията трябва да преобразува в състезания, чиито принципи са равнопоставеността и строгите правила на протичане, даващи възможност за рефериране и оценка. В този смисъл, демокрацията, отстранявайки дивото от заобикалящата човека реалност, превръща последната в преработена, по-продуктивна и изчистена откъм злосторни замърсители среда за живот. Демокрацията е опитомена, облагородена природа, освободена от ниските страсти, насочена към разума. 

Тази нова житейска философия и платформа осигурява еднаква закрила за всяко човешко същество, с предоставени еднакви възможности да се състезава във всяко желано направление, с гарантирани навсякъде съответни състезателни стереотипи и с контрол за тяхното спазване. Тоест, предишният примитивизъм, с опити за физическо унищожаване на противника, сега е заменен със състезателен дух  и високо нравствена етика.                

Именно в това безподобно досега извисяване на човешката личност, именно в тази възможно най-справедлива обществена постройка, политическите партии внасят тежки правни (и всякакви други) изкривявания. За да не бъдем голословни, ще посочим част от присъщото им увреждане на демократичния организъм, както следва:

– Политическите партии представляват формирования, основани върху своя твърда идеология. Организационно се опират на устави и набор от правила за функциониране. В този смисъл, те са нещо като самоуправляващи се общности, разпокъсващи голямата общност на държавата. Отделни власти, които, в преследване на своите цели и амбиции, са с настройки ожесточено да се конфронтират по всевъзможни поводи, впрягайки енергията на членските си маси всяка в своята предначертана посока. Това е антидемокрация.

– Предназначението на този вид съюзяване е да се постигне многократно мултиплициране на силите за завоюване на колкото е възможно по-голяма политическа територия.Това е антидемокрация.                                                    

– В стремежа си за доминиране партиите се изграждат като различни по мащаб ударни команди, целящи и борещи се да се разпореждат с държавата. Оттук тръгват неспирни кавги, ръмжене и зъбене помежду им. Това е антидемокрация.

– Основните им усилия обаче са насочени срещу действащата управленска вертикала, в опити да я разклатят и съборят. Затова, противно на разумното държавническо мислене, за тях е добре дошло властта да е хилава и лесна за сваляне. Това е антидемокрация.

– От друга страна, партиите би следвало да са елементи от обществената хоризонтала. Но партийният формат, пораждайки всевъзможни неравенства, направо обезобразява хоризонталните принципи. Това е антидемокрация

– Наличието на партийни ръководства говори за въведена вътрепартийна подчиненост. За да бъде поддържана такава, лидерите на партиите, а и по-долните ръководни функционери, трябва да са облечени в известни права. Последните няма от къде да дойдат, освен да се вземат от личните права от група А на членовете. В резултат водачите излизат пред строя с изявления и действия, а редиците зад тях, съгласни-несъгласни, мълчат в подчинение на партийните насоки и решения. Индивидуалността, различието, свободното волеизявление се явяват силно ограничени. Това е антидемокрация.

– Освен от права, партийните ръководства се нуждаят и от средства за обезпечаване на партийната дейност. Най-логично е да се самоиздържат, да си ги набавят единствено от членски вноски. На практика обаче ангажират държавата, т.е. искат цялото общество да плаща за тяхното съществуване. По въпроса са склонни и на нерегламентирани доходи, включително от операции и услуги със съмнителна законност. Това е антидемокрация.

– Това, че партиите посягат на личните права на своите съратници, се смята за напълно в реда на нещата. Самите редови партийни деятели не проявяват недоволство, не роптаят срещу ограничените си свободи. Навярно защото партийното членство отнема, но и дава. Води до особен вид допълнителна, извън държавна закрила (партиен протекционизъм), с нейните ред привилегии и потенциал за материални облаги. Това е антидемокрация.

– Партиите фрагментират обществото на неравностойни, антагонистично настроени маси хора. Възниква и въпросът за безпартийните граждани, които са неговият гръбнак. Тяхната правна равностойност с партийните членове става практически неосъществима (защото „по партийна линия се стига далеко“). Това е антидемокрация. 

– Партиите изопачават идеята за излъчване на народно представителство. Вместо истински представители на кръгове от народа, на избирателите се предлагат нагласени партийни листи, главно с партийни бойци и любимци, често далечни и непознати на гласуващите за тях хора. Така се отива към непряк израз на народната воля – народното представителство се явява  преоформено (подменено) в партийно представителство, с характерното за него послушно изпълняване на партийните нареждания. Това е антидемокрация.

– Установеното партийно или коалиционно мнозинство в Парламента повишава тежестта на гласовете на своя състав, обезсилвайки напълно тези на малцинството. В други случаи се получава така, че гласовете на маргинална партийна група се оказват от решаващо значение, т.е. стават по-важни от гласовете на всички останали. Това е антидемокрация.

 – Партиите превръщат парламентарната институция в място на пристрастия и разпределяне на силите, нерядко предизвикващи управленски кризи. Разделеното на твърдо фиксирани партийни сектори парламентарно пространство провокира какви ли не явни и неявни сметки и спекулации, както и задкулисни действия. Това е антидемокрация.

– Също толкова остро стои и практиката със създаването на коалиции (благозвучно наречени партньорства, но по същество политически сделки), тъй като те не са нищо различно от срамна политико-икономическа търговия на принципа „даване на власт или облаги в замяна на подкрепа“, в която често виждаме да се съюзяват дори върли противници. Това е антидемокрация.

– Партийната система прави възможно етническото политическо обособяване, с всичките негови, станали пословични през годините, негативни последствия. Това е антидемокрация.

– Партийната система допуска упражняването на партиен контрол над повсеместния обществен живот чрез низовите партийни организации, младежките им подразделения, окръжните и общински партийни координатори, партийно обвързаните кметове и др. Това е антидемокрация.

– Партийната система налага практиката на квотите във важни сегменти и дейности на обществото, в подразделенията на паралелните власти и др. Така се създават зависимости, често ползвани и за разни нерегламентирани цели. Това е антидемокрация.

– Стремежът на партиите към властта е повече неконтролирано боричкане, сбиване, война, отколкото състезание. Защото един срещу друг се изправят отбори с неравен брой играчи, при което се получава тривиалното количествено надмощие. Така че, не побеждава, както е редно, по-силният, по-качественият отбор. Това е антидемокрация.

Да не изреждаме повече. Тези и още, и още забележки са съвсем очевидни. Политическото сдружаване в партии води до застрашителни (а понякога и престъпни) асиметрии в обществения живот. Партиите превръщат политиката в арена на ръкопашен бой, стремейки се да въвлекат в него колкото се може повече участници. Крайно време е да се осъзнае, че този вид организации са опасно нещо. От тях човечеството не е видяло нищо добро. Обратно, винаги са причинявали и стоварвали на плещите му огромни беди и изпитания. 

На тази тема не трябва да има никакви заблуждения. Както ясно показахме, в своята съкровена същност, истинската демокрация е благоразумно видоизменена, във висша степен култивирана зона на пребиваване на човека. В този смисъл,  демократичната цивилизационна и ценностна платформа, на какъвто и етап на развитие да се намира, по никакъв начин не може да се съвмести с вечно „гледащите на кръв“ политически партии. Съвременното виждане, че те са неразделна част от нейната същност, е предразсъдък, огромна самоизмама. Не бива да оставяме хищният животински инстинкт да продължава на воля да вилнее сред най-хуманно преобразените и усъвършенствани обществени отношения. 

Всъщност, това, което демокрацията строи, партиите го рушат. По-ненормално съчетание няма накъде. Необузданите партийни ежби, и какви ли не действия от арсенала на срамните похвати, не дават на обществото нито минута покой – факт, с въздействие на тежко бреме, от което можем и трябва час по-скоро да се отървем. Партиите са оскърбление за демокрацията, за културно и интелектуално израсналия човек.

В демократичното общество всеки гражданин е с пълна гаранция за индивидуална физическа и правна защита. Налице е всестранно осигурено равноправие. Колективната отбрана вече не е необходима, отпада като мотив. А колективното нападение е извратена практика от миналото, недопустима за съвременните демократични обществени порядки. Няма съмнение, че липсват предпоставки за упражняване на масирана групова воля и сила, което положение прави излишно политическото сдружаване.

След като установихме, че политиката се свежда до две противоположни тенденции, посочените нередности, както всеки може да прецени, могат да се поправят по един единствен начин: Като се организира състезание не между неравностойните партийни отбори, а между равнопоставени личности. Тоест, равен старт се гарантира само при изцяло мажоритарна надпревара (която, знаем, се води за спечелване на колкото е възможно по-голяма обществена подкрепа, като е застъпен целият спектър от обществено-политически гледни точки).

Демокрацията изисква политиката да се превърне в поле за изява на индивидуални възгледи и убеждения – да стане дело на личности, а не на партии. В политиката и управлението, както навсякъде в живота, способните и силни характери оставят свой почерк, а слабаците, извън колектива, никакви ги няма.

Съобразно много добре известните ни изборни позиции на Държавното управление – тези на Народните представители по хоризонталата и на Ръководителя на Правителството по вертикалата,– очевидно става въпрос за два типа изцяло мажоритарни изборни технологии, които могат да се провеждат поотделно или обединени в един изборен процес.  

Изборите за Народни представители, както подсказва самото наименование, следва да покриват равномерно населението на страната. Примерно, с излъчване на представителство – по 4-5 независими избраници – за всяка от областите или чрез райониране на територията, така че да имаме по 1 пратеник на избирателен район. Това означава, че дадена област или район ще избира измежду своите местни кандидати, без да има отношение към избора на другите (подобна уредба е била застъпена и навремето на Оборище). Така в Парламента ще влязат истински Народни пълномощници, нямащи връзка с вертикалната Изпълнителна власт, при което ще се формират временни, плаващи противоборства на възгледи и убеждения, в зависимост от конкретните гласувани решения. Тоест, надделяващото мнозинство единомишленици ще бъде различно конфигурирано във всеки отделен случай.

При тези обстоятелства, в обикновеното право на глас съвсем коректно се намесва принципът на уседналост. Като регулатор от особена важност, той трябва да бъде прецизиран и с много строги санкции при нарушаване, както се полага за незачитане на Конституционен закон. Трябва да се изкорени днешната грозна практика на хиляди приходящи гласоподаватели, която преиначава, фалшифицира реалната местна картина и, фактически, нагло манипулира изборните резултати (характерно партийно дело).  

Що се отнася до изборите за Ръководител на Правителството, там нещата са съвсем ясни и прилежно отработени. Гласува се на държавно ниво. От значение са и предложената обща политическа концепция, и конкретна програмна реализация. На крайния резултат не малко влияние оказва и личния чар и обаяние на кандидата. Победителят в честното състезание запазва титлата си до следващия цикъл. Тя не може да му се отнеме административно. Спечелената алфа позиция се признава и страстите се укротяват. По обективна необходимост следва управленски колебателен процес с леви и десни решения, но с превес на тези, които са близки до убежденията на избрания за Главен уредник на вертикалата. Няма съмнение, че той ще извършва и грешките-отклонения, без които процесът не би могъл да напредва.

Такава, като най-общи принципи, е философията, а отчасти и правната страна, на обществената форма на живот, наречена „Демокрация“. Разбира се, това е само една идейна скелетна конструкция. Въпрос на време и опит е нейното теоретично и практическо уплътняване и усъвършенстване.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Александър Николов © 2010-2021 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2021)