HUMAN SENSITIVITY IN HELP OF PHILOSOPHY AND PHYSICS (ЧОВЕШКАТА СЕТИВНОСТ В ПОМОЩ НА ФИЛОСОФИЯТА И ФИЗИКАТА)

 Преди години (1992г) написах статията „Принцип на определеността“ и, както повечето от предишните ми изследвания, я изпратих в „Българско физическо списание“. Но вече бях сигурен, че няма да я приемат. Затова този път помолих да ми бъдат представени мотивите за нейното отхвърляне (не са длъжни да го правят). Редакторът, който спираше работите ми, предложи да я рецензира срещу заплащане. Съгласих се и зачаках (комуникацията протече индиректно, през техническия секретар на списанието). Когато получих въпросната рецензия, останах изумен. Оказа се, че този учен (не му зная името, понеже не намери за нужно да се представи) не е схванал нито думичка от написаното. По страниците само позиране колкото щеш и досадно дундуркане на онова, което е учил и го има в учебниците. 

 И през ум не му бе минало дори най-елементарното – че Принципът на определеност, според който обектите, явленията и процесите са качествено и количествено определени и затова познаваеми, отрича Принципа на относителност-неопределеност, вещаещ непознаваемост, а при опит за някакви съждения, водещ до известните безсмислици, наричани парадокси. Това е най-малкото, което би трябвало да щракне в главата му. За кой ли път обръщам внимание, че при относителност-неопределеност липсват познавателни възможности.  Получените конкретни резултати в релативизма явно се дължат на скрито ползване на определености.

 По отношение на категориите „определеност“ и „неопределеност“ в теоретичното физициране цари пълна бъркотия. Това важи не само за релативизма, но и за квантовата механика. Тук виждаме да се подвизават частици без маса, фундаментални константи (Гравитационната, Планковата) с неясна физическа същност и др. Наличието на подобни елементи на неопределеност говорят за нередности във физиката.

 За споменатия рецензент Принципът на определеност (на противоположност) няма общо с физическите реалности и, от гледна точка на физиката, представлява непродуктивно философско умозрение. Това виждане и отношение владее целия физически социум. В основата му стои незнанието, откъдето и незачитането на общодисциплинарните научни стойности за природата на нещата.

В интерес на истината, и философите не са съвсем наясно с най-общата законност на една съвременна философия на природната даденост, бъркайки я с умозренията от древността и средновековието, наречени „натурфилософия“, на които се гледа с пренебрежение. Например в 2010г списание „NotaBene“ публикува статията ми „Философски аспекти на човешката екстеросегивност“ (http://www.notabene-bg.org/read.php?id=168), като от доклада на рецензента се вижда как механично копира изложението, без да е успял да вникне в редица съществени моменти. 

 Нееднократно съм обяснявал колебателния характер на  Познавателния процес, в чиито ход физиката е основен участник. Тя обаче е в тотално неведение по въпроса. Макар по различни поводи да съм изяснявал този феномен, нека отново представя неговата двойственост. Най-мащабната линия на колебание на Познанието се чертае от движението му, от една страна, между противоположностите определеност-неопределеност, а от друга, от изследването на природните закономерности ту откъм страната на частното знание, това за единичните неща, ту откъм общия техен същностен генезис (при известно натрупване на единични знания, процесът прескача в противоположния сектор на обобщенията). Пример за точно такова научно развитие – отиване в общото, с неговите невероятни възможности за научен напредък – представлява създаването на таблицата на химичните елементи, чиито широколентов ефект върху нашето знание е безспорен. 

 Днес обаче комплексният подход среща яростната съпротива на неразбиращите, тясно профилирани умове на физиците. Те го смятат за псевдонаучен, оставайки слепи за факта, че тяхното специализирано знание от век насам боксува, отклонило се далеч от здравата почва на разумността. В тази връзка нека допълня, че човешката познавателна дейност се осъществява в три характерни етапа на конкретизация на знанието за Обективната реалност, а именно: Първи, откривателски – начален. Втори, изследователски – утвърдителен. И трети, изясняващ причинно-следствените обвързаности – обобщителен. За сведение, много важният последен етап не се поддава на реализиране от оперативната частнонаучна дейност. За неговото постигане е нужно да се отиде към свързващата линия на общото, която, чрез самото си съществуване, се намесва с положителен ефект и в първите два етапа. В същото време, едно трябва да е пределно ясно. Съгласно Принципа на противоположност, никакви противни страни или състояния не бива да се абсолютизират, тъй като те функционират в единство. 

 За демонстрирането на всички тези императивни положения ще предложа два примера от областта на действието на човешката сетивност, която, знаем, е сътворена такава, каквато е, от самата Природа, т.е. е нагодена в този си вид така, че външната за съзнанието реалност да може чрез нея като в огледало да намери своето точно отражение. Това, както всеки се досеща, е необходимо за ориентацията и оцеляването на живия организъм в заобикалящата го действителност. В крайна сметка, по този начин търся да намеря и решение на спекулата около истинността на картината, която нашите сетива дават за заобикалящия ни Свят, съответно, около верността на нашето познание за него. За целта ще насоча вниманието върху начина на сетивно възприемане и отразяване от човешкия организъм на една материална и една нематериална (идеална) реалности.

 В първия случай нека окото да визира даден материален обект. Интересува ни как протича самото негово виждане (тук процесите са много сложни, поради което се налага да ги представя само в техния принципен вид). В дъното на окото се намира ретината с над 120-130 милиона сетивни клетки, превръщащи светлинните дразнения в нервни импулси. Най-чувствителната централна част на ретината с диаметър около 3-5 мм се нарича макула (жълтото петно). От своя страна, макулата има зона на изострено зрение – фовея, с диаметър около 1,5 мм. А участъкът на фовеята с диаметър около 0,35 мм, наречен фовеола или зрителна трапчинка, притежава най-високата резолюция (приблизително 600МP). В нея е и фокусът, при което можем да си представим с каква прецизност нашето централно зрение регистрира попадащия в неговия обсег светлинновълнов поток. В случая обаче ме интересува принципната функционалната схема на действие на очната рецепция, включително механизма на работа на преобладаващите клетки тип „пръчици“ на ретината. 

 Окото работи последователно ту с едната половина на огледалото на ретината (съответно, на макулата), ту с другата. Механизмът е изключително сложен. Нейните пръчковидни сетивни клетки съдържат химическото вещество родопсин, което търпи преобразувания между свои две противоположни форми – цис-ретинал, която е стабилна на тъмно и нестабилна на светло, и транс-ретинал, която обратно, е нестабилна на тъмно и стабилна на светло (другият тип клетки, характерен за макулата, са с форма на конусчета, съдържащи йодопсин; тяхното проучване е все още твърде слабо).

 При това положение, когато клетките на едната половина от ретината бъдат осветени, нестабилната на светло цис-форма започва да се разпада. Следват серия реакции на фотоизомеризация, в които родопсинът преминава през ред свои нестабилни състояния. Именно това претрансформиране причинява подаване на съответни нервни импулси към мозъка, осъществяващи виждане на обекта.

 Последната преобразуваща реакция обаче достига до стабилната на светло транс-форма на родопсина и виждането се прекратява. Тогава очната ябълка извършва преместване, така че отработилата част от ретината отива на тъмно, а се осветява другата, идващата от тъмното поле свежа половина. С този ход виждането се възобновява по описаната схема на активиране на разпадните реакции. В същото време, в попадналата на тъмно, един вид, изразходвана половина на ретината, нестабилната при това условие транс-форма директно се рециклира до началното, стабилно на тъмно състояние цис-ретинал. Изнесените данни и описаната физиология на окото могат да се намерят навсякъде в специализираната литература. Всичко това е сравнително добре изучено и мога спокойно да се облегна на него. 

 Сиреч, виждането се осъществява в следните работни фази:

t₁ - период на виждане с лявата половина. 

t₂ - период на преместване, съответно, на невиждане, на слепота. 

t₃ - период на виждане с дясната половина.    

 Или, реално погледнато, окото инициира създаването в мозъка на, да го наречем, ляв и десен образ на визирания обект (представлява процес на поява на образа, изкристализирането му до най-високо качество – момент на края на отклоняването, с последващо избледняване и изчезване), разделени от тъмния сегмент на липсата на образ. Но ние не усещаме тази прекъснатост, понеже описаната право-възвратна процедура (ляво-дясно отклонение) протича с огромна скорост…за една секунда окото извършва около 150 размени между двата участъка на ретината. Изрично подчертавам, че празният откъм образ времеинтервал t₂ е неотстраним, няма как да се премахне, да се сведе до нула. Той е зона на нечувствителност на окото.

 Ще добавя още един детайл. Поради много високата скорост на протичане на процесите, родопсинът в клетките сякаш се замърсява – не може да достигне абсолютното си рециклиране и в мозъка се пренасят следи от предни виждания. Това обстоятелство води до постепенно влошаване качеството на възприемане на обекта, до замъгляване на неговия образ. Този проблем се разрешава чрез мигането на клепачите (което има и други няколко предназначения). В момента на мигане цялата ретина остава на тъмно за период, десетки пъти по-дълъг от работните времена t₁=t₃, така че родопсинът се възстановява стопроцентово, изчиства се до идеалното си изходно състояние.

 От физиологична гледна точка описаният механизъм на действие на окото се обяснява с очевидната нужда от постоянно възобновяване (от рециклиране) на фотоактивното вещество родопсин. Но има и по-общо разбиране, представляващо интерес за нас, на което ще се спра по-нататък (навсякъде прозира действието на Принципа на противоположност). 

 Следващият пример е този с поддържането на изправената стойка на тялото от вестибуларния апарат (на принципа на отвеса). За целта същият се ориентира по идеалната линия на гравитационната вертикала (разглеждал съм случая по други поводи, със съответното ударение върху изводите). Експерименталните данни сочат, че, всъщност, тялото  не стои неподвижно, изравнено с идеалното вертикално положение, а неусетно за нас се люлее "напред-назад" около него. Причината за това поведение е следната (тук не е необходимо запознаване с принципното устройство и начина на функциониране на вестибуларния апарат): Когато вестибуларният апарат усети отклонение от вертикалата, да речем, залитане напред, той веднага изпраща сигнал за това към мозъка. Мозъкът активира определените за целта мускули и започва рефлексно обратно връщане на тялото. Идва моментът, в който то се изравнява с вертикалата. Вестибуларният апарат обаче не реагира, остава пасивен. Съответно, без подадена му информация, мозъкът бездейства. Така че няма никакъв начин тялото да бъде задържано в това идеално положение. И то подминава вертикалата в отклоняване назад. Едва тогава вестибуларният апарат, усетил новото отклонение, алармира мозъка. Следва команда за обратна посока на действие, при което вертикалата отново бива подмината в отклонение напред и т.н. низ от неспирно повтарящи се клатушкания "напред-назад". 

 Както и в случая с действието на окото, това циклично движение има своето физиологично обяснение: Вестибуларният апарат е така устроен, че около вертикалата става нечувствителен. Този негов „недъг“ по никакъв начин не може да се избегне, не подлежи на корекции. Респективно, способността му да усеща силовата линия на гравитацията се губи в зоната на изравняване с нея. Такова е частнонаучното обяснение. Подобно на окото обаче, и тук общото разбиране е къде-къде по-съществено и интригуващо. 

 Няма да е излишно още да подчертая, че, тъй като и трептящото око, и клатушкащото се тяло извършват възвратно-постъпателни движения, то при тях неминуемо са налице всички  периоди, характерни за физическото махало: забавяне на движението и спиране в положението на крайно отклонение, след което ускорително поемане в обратната посока, преминаване с максимална скорост през средната (равновесната) точка, а после пак забавяне и спиране в обратното крайно отклонение и т.н. безкрайно повтаряне на този един и същ цикъл. Въпросната тъждественост позволява уеднаквяване на изводите за всички процеси, предвид техния колебателен характер. 

 В дълбочина, описаните два примера се сливат в една обща законова платформа, позволяваща да изведем на преден план интересуващите ни няколко неоспорими заключения:

 В заобикалящата ни действителност всеки отделен обект, явление и процес съществуват в един единствен определен вид, който се явява абсолютната истина за тях. Но човешките сетива не са в състояние директно да я усетят и отразят, защото те работят на Принципа на противоположност, са устроени да усещат само разлики, действат само в условия на противопоставяне (обонянието усеща отклоненията от безмириса на въздуха, но не и самия въздух; вкусовите рецептори не усещат вкуса на слюнката, но усещат отклоненията от него; слуховите възприятия възникват само при вибрации навън-навътре на тъпанчевата мембрана, а при нейно равновесно положение изчезват; термалните рецептори не усещат телесната температура, а усещат само разликите от нея). При отклоняване от абсолютната истина усещанията са най силни и контрастни, а при изравняване с нея се прекратяват. Тоест, абсолютната истина съществува като обективна качествено-количествена определеност, но тя е недостижима за нашата сетивност и, значи, е принципно непознаваема. Както много пъти показах, абсолютната истина е една единствена. Тезата за многото истини е нелепа. Многото истини във всеки конкретен случай, всъщност, са различни мнения, леви и десни отклонения от абсолютната истина за случая.

 

Както се видя, сетивата ни възприемат даден обект или явление субективно, не в абсолютния им вид, а с приближение до него. Този субективизъм обаче не протича в произволен порядък, а се реализира по един единствен, строго регламентиран от Принципа на противоположностначин – чез обхващане на абсолютната истина между две нейни противоположни отражения. Или копието, което човешките сетива изработват за абсолютната истина, е с отклонения (несъответствия) от нея, които обаче са пренебрежимо малки. То представлява границата на нашите възможности за познавателно възпроизвеждане на Обективната реалност. Както се разбра, тази граница се позиционира максимално близо до абсолютната истина. Именно на това основание казваме, че опознаваме външната действителност с необходимата и достатъчна точност. Опознаваме я като количествената и качествена определеност, която тя представлява.

 Мисленето в тази законова рамка, респективно, Познанието чрез противопоставяне, макар и с показания непреодолим момент на неопределеност, се дефинира като „логично“ и „здраворазумно“. Нагледно се  видя, че сетивата отобразяват с достатъчна истинност наличните външни количествено-качествени определености. Така че тук няма място за парадокси или каквито и да е подобни необясними чудатости (господа физиците, както и безропотно съгласяващите се с тях философи, трабва най-сетне да проумеят, че здравият разум не е "куп предразсъдъци", а най-непосредствено олицетворение на първичната природна законност).  ..

 Сега да изясня как недостижимостта на абсолютната истина е свързана с невъзможността за делимост на материята до безкрайност. За целта ще покажа с каква максимална точност мога да определя абсцисата на дадена точка А. Тъй като точността на измерванията се повишава с използването на специализирани инструменти и уреди, то веднага мога да предвидя следните две логични пэстановки:

 Първата третира въпроса при положение, че материята е делима до безкрайност. Тогава щях да съм в състояние да изготвя инструмент, чиито две мерни рамена са с върхове, подострени до степен на безразмерни точки. С такъв инструмент, забивайки единия връх в началото О на координатната система, а другия в избраната точка А върху оста Х, очевидно бих могъл да извърша измерването с абсолютна точност, респективно, бих могъл безпроблемно да постигна абсолютната истина за координатата (х)_А (за разстоянието ОА). Видно е обаче, че едно такова изравняване на измерването с абсолютната истина не оставя място за противоположности, т.е. противоречи на законовия устройствен фундамент на Природата. Следователно, този вариант следва да отпадне като нереалистичен, излизащ извън рамките на Принципа на противоположност (игнориращ неговите основополагащи ограничения-забрани).

 Втората постановка третира въпроса при положение, че материята не е делима до безкрайност. Тогава щях да съм в състояние да изготвя инструмент, чиито две мерни рамена са с върхове, подострени до някакъв минимален диаметър d_min , който бележи краят на възможността за делене. Такъв инструмент, стъпил върху точка О и точка А, дава за абсцисата (х) безброй стойности, заключени между максимално възможния размер х_А + d_min и минимално възможния размер х_А - d_min . Именно това е реалната картина на измерването. В нея абсолютната истина (х_А) се намира някъде между границите на допуска (+ d_min) и (- d_min). Съответно, недостижимостта на абсолютната истина произтича от невъзможността за делене на материята до безкрайност. Или, може да се каже, че забраната за достигане до абсолютната истина е и забрана за делимост на материята до безкрайност. 

 На практика, в машиностроенето всеки размер се дава с номинал – желаната абсолютна стойност, плюс-минус допустимите отклонения от номинала (допуск) или неизбежния момент на неопределеност. Въпреки последния обаче, няма съмнение, че машинните детайли се получават в достатъчна степен качествено и количествено определени, че да работят съвместно и изпълняват предназначението си. 

 В светлината на изложените факти, доказателства и заключения по определеността на Обективната реалност, Специалната теория на относителността не само че не буди възхищение, а тъкмо напротив – ясно проличава, че е построена неправилно, в разрез с природната законност. Още във встъплението нейният автор вкарва в употреба основни понятия, без да счита за нужно да ги охарактеризира (да ги определи) като предполагаемо съдържание и свойства. Умът е силно затруднен да възприеме какво е „светлина“, какво е „пустота“, как „светлината се разпространява в пустота“ и други разни неопределености. Такива безформени мисловни флуктуации са могли да минат за наука в 1905г, но не и днес. В наше време всичко това подлежи на критика и отхвърляне при конфликт с логиката, респективно, с общата законова основа. А подобни недомислени положения са заложени в самите основания на Теорията. За внасяне на повече яснота се налага да цитирам дословно източника (А. Айнщайн – КЪМ ЕЛЕКТРОДИНАМИКАТА НА ДВИЖЕЩИ СЕ ТЕЛА – http://path-2.narod.ru/02/03/kedt.pdf ). Ще си позволя само да променя система (k) на К' с параметри x', y', z' и t' и скоростта на светлината от (V) на (с) (преводът е мой, а многоточията означават пропуснат несъществен текст).

 „§ 2. За относителността на дължините и времевите интервали

По-нататъшните съображения се опират на принципа на относителност и на принципа за постоянство на скоростта на светлината. Ще формулираме двата принципа по следния начин.

Законите, по които се изменя състоянието на физическите системи, не зависят от това, към коя от две координатни системи, движещи се относително една спрямо друга равномерно и праволинейно, тези изменения на състоянието се отнасят.

Всеки лъч светлина се движи в «покояща се» координатна система с определена скорост (с), независимо от това този лъч светлина от покоящо или движещо се тяло се изпуска.“

Това са прословутите два постулата на Теорията, приети от автора, а сетне и от цялата научна общност, априори, като стопроцентово сигурна физика (и логика), която затова не се нуждае от специални обосновки и доказателства. Но така ли е в действителност?

Ще започна с фрапантната дефиниция на Втория постулат. Тя натрапва на разума внушението, че във всяка, движещи се с произволна скорост, инерциална координатна система светлинният сигнал изминава разстоянието от избрана точка А (където са източникът на светлина, наблюдателят и измерващият часовник),  до избрана точка Б (огледалото) за време t_АБ , точно равно на времето t_БА за връщане обратно от точка Б в точка А. Това означава, че във всяка такава система и за всяка точка сигналът постига абсолютна  определеност на разстоянието АБ и времето за изминаването му, поради своята постоянна скорост с=const. С една дума, Вторият постулат ни уверява, че във всички, движещи се с различни скорости, системи светлинният сигнал стъпва на абсолютната истина, позволявайки по този начин синхронизиране на разноместните часовници. 

Вече знаем обаче, че това положение е изцяло несъстоятелно. То би било изпълнимо само ако светлинният сигнал се движи синхронно едновременно с всички системи (ако началата на всички системи са център на една и съща светлинна вълна), което едно, че няма как да стане, и второ, противоречи на изискването сигналът да се движи независимо от движението на системите. Изобщо виждаме, че абсурдното достигане на абсолютната истина води до какви ли не изопачения на действителността.

В случая Принципът на противоположност повелява в движещите се системи разстоянието и времето на отиване (х_АБ , t_АБ) да са различни от разстоянието и времето за връщане (х_БА , t_БА) . Но поради огромната скорост на светлината, тази разлика ще бъде  пренебрежимо малка. Именно в нея се намира недостижимата абсолютна истина за изминатото от сигнала разстояние АБ и за времето на отиване t_АБ . Неизбежното и неотменимо наличие на въпросната разлика регламентира измерване на приблизителна скорост на светлината в една посока (измерване с два разноместни часовника). А по затворения контур отиване-връщане (измерване с един часовник) се мери средната скорост на сигнала, чиято стойност винаги е (с). Тези положения автоматично отхвърлят идеята за синхронизиране на часовници.

Тотално неразбиране на въпроса „определеност-неопределеност“ цари и при Първия постулат. Както се вижда от дефиницията, авторът го отнася към „….две координатни системи, движещи се относително една спрямо друга равномерно и праволинейно….“. Но трябва да уточним нещо много важно: За да ни запознае с точно този начин на движение на системите, за да се добере до такова ясно тяхно представяне, изобщо, за да стигне до това отчетливо познание, той е заел позиция в някаква неподвижна система. Създадената по този начин противоположност „покой-движение“ генерира определеността, а от там и картинността, нагледността, която идва от описанието-дефиниция на Първи постулат.

Няма съмнение, че двете системи се явяват неразличими, относителни помежду си (без значение дали се движат една срещу друга или една до друга) и определени спрямо неподвижния наблюдател. А щом сами по себе си са в отношение на тъждественост, на неопределеност, между тях не може да има никаква математика. Те представляват едно, тъждествено само на себе си. Докато математиката се появява там, където има различия, съответно, където нещата са определени едното чрез другото. Нейното предназначение именно е, чрез сравняване (за което е нужно подравняване на величините към някаква база – нужно е уравняване или уравнение), да търси и намира в какво конкретно се състои дадена разлика и каква точно е нейната стойност. След като вече знаем всичко това, да направим оценка на следващите стъпки на Специалната теория, отново с цитати от нея. 

„§ 1. Определяне на едновременност

Нека е дадена координатна система, в която са справедливи уравненията на Нютоновата механика. За отличаване от въвежданите по-късно координатни системи и за уточняване на терминологията да назовем тази координатна система „покояща се“. 

Разбирате ли накъде ни повлича авторът на Теорията, каква коварна пързалка ни подготвя? Според неговите представи, фактическата относителност-неразличимост на двете системи с нищо няма да се промени, ако той се премести в една от тях и, понеже тя вече няма да се движи спрямо него, я нарече „покояща се“…значи фиктивно, само за удобство. Между другото ни уверява, че това обозначаване наужким ще ни дойде добре за „отличаване“ на тази система от другата движеща се и за „уточняване на терминологията“, така че е разумно да вкараме нещата именно в този разбираем порядък. 

И по-нататък, след всички тези уговаряния, цялата Теория вече бива построена върху противоположността (покояща се система)-(движеща се система), при което ние сме задължени да гледаме на това противостоене като на неистинско, задължени сме вътрешно да знаем, че системите са си относително движещи се по указания в дефиницията начин. Погледнете обаче реалната картина: В Първи постулат наблюдателят стои в неподвижна система и описва движението на две инерциални системи, които се явяват определени спрямо него, но относителни, неопределени помежду си. А сега стои в неподвижна система и описва движението на една инерциялна система, която се явява определена спрямо него. С други думи, авторът на Теорията иска от нас винаги да помним, че говорим за двете движещи се една спрямо друга тъждествени системи, нищо че след това той ще се позиционира в едната от тях, превръщайки я така в покояща се (нейното количество движение се прехвърля върху другата система чрез удвояване на скоростта й). Това е мисловна еквилибристика, нямаща равна до момента по своя манипулативен ефект. 

 

Убеден във фиктивността на това различаване „покояща се-движеща се“ система, той изобщо няма идея, че така внася определеност между системите (при липса на различие,  няма определеност, няма познание). Не подозира, че, всъщност, съвсем реално променя цялата концепция на изложението. Обръща го от Теория на относителността в Теория на определеността. Заменя неопределеността на ситуацията, в която няма нищо за обработване, с продуктивната определеност на различаващите се системи. В резултат на тази нова физическа реалност математиката веднага се задейства и намира всеизвестните изрази (Лоренцовите трансформации), даващи различието между дължините и времената на двете системи. Сега авторът трябва да реши: Ако определеността „покой-движение“ между системите е фиктивна, то и математическите резултати от нея следва да се считат за фиктивни, недействителни, с което Принципът на относителност се съхранява. Но ако математическите резултати се приемат за действителни, то и определеността „покой-движение“ между системите следва да се счита за действителна (Принцип на определеност).

 

И тук настава невъобразимо изопачаване на действителността. В пълно неведение по въпроса, в унисон със своите интуитивни умозрения, авторът решава, че противопоставянето „покой-движение“ (определеността „покой-движение“) между системите е фиктивно, но математическите резултати от това различие са действителни. За него нещата не стоят в смисъла на горното „или-или“. Затова, в абсолютен разрез с мисловните норми, той прави посочения микс от двете възможности. По-нататък работата продължава в този режим на принципна обърканост и довежда до смехотворни парадокси. Тъй като интерес представляват пространствените и времеви отнасяния между двете различаващи се системи, ще се спра на предложената в Теорията постановка:

  

„§ 3. Теория на преобразуване на координатите и времето от покояща се система към система, равномерно и праволинейно движеща се относително първата

Нека.....са дадени две координатни системи..... Нека осите X на двете системи съвпадат..... Нека сега на координатното начало на една от тези системи К' се съобщи.....скорост v в направление на нарастващите значения на x на другата, покояща се система K.....На всеки набор значения x, y, z, t, които.....определят мястото и времето на събитие в покоящата се система, съответства набор значения x', y', z', t',  установяващи това събитие в система К', и сега е необходимо да се намерят система уравнения, свързващи тези величини."

 

Този абзац ни дава да разберем, че изходната покояща се система К разполага с напълно определени мащаби (метър К) и (секунда К). С тях са измерени напълно определени значения x, y, z и t, които напълно определят мястото и времето на дадено събитие в системата. Подобно стоят нещата и в движещата се система К'. Можем да сме сигурни, че и в нея измерванията на дължини и времена се извършват с напълно определени мащаби (метър К') и (секунда К'). Това означава, че на напълно определените значения x, y, z и t на събитието в система К съответстват поддаващи се на най-обикновено, традиционно измерване напълно определени значения x', y', z' и t', които напълно определят това събитие и в система К'. От всички тези определени величини не може да се получи неопределеност от типа на „неразделимо пространство-време“. Това заключение се доказва, като в трансформациите, на мястото на величините дължина и време, поставим техните напълно определени мащабни единици (многократно съм го показвал в предни статии). 

 

Следва продължението, с включване на светлинен сигнал: 
"Нека от началото на координатите на система К' в момент на времето t' се изпрати лъч светлина по оста X.....За лъча светлина.....имаме x'=с.t'.....нека в момент на времето t=t'=0 от общото.....за двете системи начало на координатите се изпрати сферична вълна, която се разпространява в система K със скорост (с). Ако (x, y, z) е точка, в която тази вълна пристига, то.....имаме: x²+y²+z²=с²t². Преобразуваме.....с формулите за преобразуване; тогава ще получим: x'²+y'²+z'²=с²t'²."

 

Новите данни за системи К и К' са: Напълно определената скорост (с) на светлината (всъщност с_ср), откъдето и напълно определените законови отношения: x=с.t, x'=с.t', респективно, t=x/с, t'=x'/с. При това положение, връзката между напълно определените значения x, y, z и t, на даденото събитие в система К и напълно определените негови значения x', y', z' и t' в система К' не може да бъде друга, освен също напълно определена (определеностите генерират само определености). Но за преливащата от недоразумения Теория на относителността няма нищо забранено и невъзможно. За да стигне до търсената връзка между напълно определените параметри на системите, авторът развива времето t' на система К' като функция на координатите и времето x, y, z и t  на система К. В резултат получава заветните уравнения: x'=(x-v.t)/b ; y'=y ; z'=z ; t'=(t-v.x/c²)/b, където b=(1- v²/c²)^1/2 . При този техен вид нещата за пореден път излизат извън контрол. 

 

Понеже в горните връзки x' и t' се появяват като функция едновременно и на координатата x, и на времето t, се отива към становището, че наяве е излязъл нов феномен, че пространството и времето са обективно единна, неразделима субстанция, че времето е, своего рода, четвърто измерение и други такива. 

 

Всичко това са неопределености, откъдето и да ги погледне човек. Те говорят за нещо нередно, тъй като, както видяхме, в изходните данни, пространствените координати и времето са си отделни, разграничени величини, както в покоящата се система К, така и в движещата се система К' . Къде тогава е това „неразделимо преплетено пространство-време“? Повтарям, ако буквените означения се заместят със съответните мащаби и цифри, ще се види, че такова нещо не съществува. В крайна сметка, нали се решава задача със светлинен сигнал?! А светлинният сигнал, трябва отново и отново дебело да подчертая, е носител само и единствено на определености. По-конкретно, не трябва да забравяме, че същият внася в задачата, от една страна, постоянната скорост (с), а от друга, всеизвестните зависимости: x=с.t, x'=с.t', респективно, t=x/с, t'=x'/с . От тях следва: При t(t')=0 задължително ще е в сила и x(x')=0 – такова е естественото взаимоотнасяне между пространството и времето и то не може да се конституира по друг начин, освен противоестествено (самият факт, че Теорията на относителността нарушава и това просто правило, поставя под съмнение нейната идейност).

 

Следователно, свързващите изрази x'=(x-v.t)/b ; t'=(t-v.x/c²)/b не са решени докрай (затова позволяват математическа въртележка). И наистина, при извършване на съответните замествания в тях, се получават еднозначно определените съотношения: x'=N.x ; t'=N.t , съответно, x=x'/N ; t=t'/N , където N е число, зависещо от скоростта (v)… N=(1- v/c)^1/2/(1+ v/c)^1/2 . Тогава, щом в неподвижната система К фронтът на светлинната вълна е сферата x²+y²+z²=с²t² , то в движещата се система К' този общ фронт ще изглежда така: (x'/N)²+y'²+z'²=с²(t'/N)².

 

Сега няколко щриха и за почти мистичния математически извод за събиране на скорости. В него липсва нужната физическа яснота, което обстоятелство внася по въпроса момент на неопределеност, каквато е ситуацията и при самия светлинен сигнал. Затова първо ще кажа няколко думи за естеството на светлината и нейната скорост.

 

Скоростта на светлината е гранична не защото просто засега няма измерена по-висока или защото се получава такава като математически резултат. Причината е друга, чисто физическа. Светлината представлява колебателен процес, разпространяващ се във вид на сферична вълна в своя матерна среда – силовата материална субстанция, която наричаме полева материя (светят нейните трептящи частици). Тази материя е основата на Общо Вселенското пространство, е абсолютно неподвижната система К₀ , от която произтичат и спрямо която се движат всички тела-инерциални системи. По нейните производни образувания съдим, че е устроена на Принципа на противоположност, респективно, че се състои от еднакви двояки клетки – „материална неделима частица“ като ядро, с „идеална празнота“ около него (ядрото осцилира в празното без загуба на енергия, а силата на разтегнатото празно е неунищожима, е вечна). Всичко следващо възниква, се продуцира точно в същия ред на организация…всички структури, до галактиките включително като краен максимум, са с материална част, съсредоточена в ядрото и (почти) празна околност (например, околност при атомите са електроните, при Слънчевата система – планетите, при галактиките – звездите). Или, в сила е всеобхватен Принцип на подобие, позволяващ по всяка следваща качествено-количествена определеност да разпознаваме предната такава, та чак до определеното изходното начало.  

 

Елементите на светлинния сигнал, включително и неговата скорост на разпространение (с), зависят и се определят единствено от еднородните силови характеристики на тази полева материя. Ето защо скоростта на светлината е постоянна и представлява горна граница на скоростите, която не се влияе от никакви, извън средата, условия и предпоставки, независима е от движението на телата-координатни системи, не може да има стойности по-малки от (с) и няма как нито да се надвиши от каквито и да е конвенционални скорости, нито да се сборува с тях.   

 

В тази връзка, ето резултатите от така нареченото събиране на скорости при три характерни опита със светлинни сигнали (където (с) е скоростта на светлината, (v) е скоростта на Земята, а при Физо – скоростта на водата в тръбите, (u) е общата скорост):                                                                                                               Наблюдение на Рьомер:  u=с–/+1.v

Опит на Физо:   u=с–/+0,43.v 

Опит на Майкелсон:  u=с–/+0.v

 

Важно е да повторя, че това сумиране е привидно. Понеже възприемаме Земята като неподвижна, притуряме нейната скорост към скоростта на светлинния сигнал. Но, за разлика от класиката, тук знакът (–) се получава при една и съща посока на скорости (с) и (v) (когато Земята бяга от сигнала), а знакът (+) – при противоположни посоки (когато Земята пресреща сигнала). Както се вижда при Рьомер и Физо, пътят на отиване на сигнала не е равен на пътя на връщане. Можем да предположим, че положението при Майкелсон е същото, но в скрит вид (Вторият постулат е плод на въображението). Сега да премина към решаване на задачата за събиране на скорости. За сравняемост и тук ще следвам буквално постановката на Теорията: 

„§5. Теорема за събиране на скорости

Нека в система К',  движеща се със скорост v по оста Х  на система К , се движи точка съгласно уравнението: x'=w.t', където  w е постоянната скорост на точката. Да намерим движението на точката относно система К.“ 

В цитирания текст ще сменя само движещата се точка с тяло с маса m_c (понеже физиката не е математика). Веднага искам да обърна внимание, че скоростта (v) на движение на система К' спрямо неподвижна система К и скоростта (w) на движение на тялото относно движещата се система К' не са равнопоставени. От която и да е система да се погледне, скоростта (v) изглежда еднакво, е една и съща, съгласно израза: v=x/t=(x'/N)/(t'/N)=x'/t'. В този смисъл, скоростта (v) има статут на абсолютна. Докато скоростта (w) е допълнително относително движение в система К'. Ето защо абсолютна скорост (v) и относителна скорост (w) не могат да се събират директно в резултантна скорост (u). За да се реализира такова математическо действие, относителната скорост (w) първо трябва да се приведе към състояние на абсолютна, трябва да се абсолютизира.

Тази постановка досущ отговаря на опита на Физо. В нея лабораторията е система К . Светлинният сигнал е система К', която се движи относно лабораторията със скорост (v) (около 220000 км/сек във вода). А тялото е водата, движеща се спрямо сигнала със скорост (w) (същото е при движението на Земята-система К', с абсолютна скорост (v) спрямо Слънцето-система К, плюс движението на градския автобус спрямо Земята с относителна скорост (w)).    

И така, оформят се две сигурни опорни точки: От една страна, скоростта (v) , като абсолютна, ще участва в сбора без изменения, в пълен размер, а от друга, енергията на тялото в неподвижната  система К не може да надвишава стойността Е=m_c.с², независимо в какви сборни движения участва то. 

Тогава от скоростта (v) ще е налице кинетичната енергия Е_К=1/2m_c.v², откъдето за потенциалната енергия Е_Р мога да напиша израза: Е_Р=m_C.с² - 1/2m_c.v²  ,  съответно, Е_Р=m_c.с²(1- v²/ c²)^1/2 . Или потенциалната компонента на масата на тялото m_P1 ще бъде m_P1=m_C(1- v²/ c²)^1/2  , съгласно зависимостта Е_Р/m_P1=с². В същото време тялото има скорост (w) в система К', която явно ще увеличи абсолютната му скорост (v) до някаква по-висока стойност (u) и, следователно, ще доведе до допълнително смаляване на гореизведената потенциална енергия, респективно, потенциална маса (явяваща се негова пълна маса в система К'). При това положение, крайната величина m_P2 на въпросната потенциална маса може да се представи както чрез скоростта (u) като: m_P2=m_C(1- u²/ c²)^1/2 ,  така и чрез скоростите (w) и (v) като: m_P2=m_P1(1- w²/ c²)^1/2  или  m_P2=m_C(1- v ²/ c²)^1/2.(1- w²/ c²)^1/2 .             

След приравняване на двата равностойни израза за m_P2 и извършване на съответните математически действия, се получава зависимостта: u²=v²+w²(1- v²/с²). Всъщност, това е зависимост на кинетичните енергии от скоростите на движение на тялото. Същата геометрично представлява правоъгълен триъгълник с хипотенуза скоростта (u) и катети скоростта (v) и скоростта w(1- v²/ c²)^1/2.  При  скорост (v), близка до скоростта на светлината (с), какъвто е случаят при опита на Физо, катетът w(1- v²/ c²)^1/2 става толкова малък, че може да се премине към линейната форма на събиране на скоростите: u=v+ w(1- v²/ c²)^1/2 . А за минимизиране на допуснатата грешка, катетът w(1- v²/ c²)^1/2  допълнително се намалява до вида  w(1-v²/с²), така че окончателно се получава: u=v+w(1-v²/с²). Именно до тази формула  стига и опитът на Физо. В нея относителната скорост (w) на водата e превърната в абсолютна чрез коефициента на потенциалност (1-v²/с²) (всъщност (1- v²/ c²)^1/2 ). 

 Подобните чисто физически начини на водене на обясненията и тяхната еднозначна разбираемост идват от формираната среда на качествена и количествена определеност, съответстваща на реалността. На този фон насладата и гордостта, които физическият социум изпитва от практикуваното повече от век безпрецедентно насилване на разума, започват все по-ясно да изпъкват като извратени…защото става въпрос за нарушаване на природни закони, за обиждаща човешкия интелект противоестественост. Незаконно е и съзнателното спиране на новите идеи чрез поставянето им в изолация. Всеки знае, че карането с натиснати спирачки е неправилно, е мъчително трудно и съсипва двигателя, че газта и спирачките трябва да се редуват. В науката липсата на опониране силно затормозява изследванията и е предпоставка за грешки (поради нарушаване Принципа на противоположност). Това от една страна. От друга, откритите научни форми на противопоставяне, ако щете, на съпротива срещу новото, са жизнено важни за напипването и по-бързото напредване по верния път. Тяхното игнориране, както в случая със Специалната теория, води Познанието към катастрофално кланяне пред съмнителни априорни постулати, очевидно неразрешими парадокси и отявлени чудеса. Към обявяване за велико на всяко „постижение“, успяло да прекрачи границите на качествената и количествена определеност и затова неразбираемо, необяснимо.  Докато истината е, че продукция, с елементи на неопределеност, е псевдонаучна. 

 Такава е и целта на изложението. Да покаже като неоспорим факт: Първо, че заобикалящата ни Обективна реалност е качествено и количествено определена. Второ, че въпреки че не сме в състояние с абсолютна точност да познаем тази определеност, самото й наличие позволява на нашата сетивна система, респективно, на нашето съзнание да изработи с максимално приближение нейно количествено и качествено определено копие. И трето, тъй като това количествено и качествено определено копие е Познанието ни за Обективната реалност, то всички наши научни достижения трябва да могат да се излагат в нагледни представи по реда на една единствена логика и с обикновени изразни средства, т.е. в порядъка на напълно разбираемите похвати и умозаключения на здравия разум. Още повече, че ходът на Познанието държи посока от сложното към простото (от момента на кипящо многообразие, в който се появява съзнанието, към едната тривиална, двуделна структурна клетка на началото, т.е. обратна на тази на развитие на материята). При това, благодарение на действието на Принципа на определеност (Принципа на противоположност) и произтичащия от него Принцип на подобие, същият този здрав разум е с възможности, по стъпалата на своеобразната познавателна стълбица от двойки противоположности, да слезе до самото това елементарно, материално-идеално дъно на материята, което е същностната изходна база и неизбежен генетичен модел на всичко съществуващо.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2022 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2022)

 
 

ОБЕКТИВЕН ПОГЛЕД НА ВОЙНАТА В УКРАЙНА

„Колчем се сетя за Русия, смирено скланям глава и сторвам дълбок поклон“ – не зная, не се сещам от къде се е взела тази фраза в главата ми. Но самата мисъл и вложените в нея благородни чувства на човек с достойнство са се загнездили дълбоко в моето съзнание. Преди доста време дядо ми, целият в белези от седем години непрекъснато воюване по фронтовете на България в началото на 20-ти век, щом вечер седнеше да пуши лулата си, караше нас, внуците да се подредим в редица и прочувствено ни казваше: „За Левски и Ботева ми говорете и за Дядо Иван-Освободителя“. А когато му рецитирахме „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“, от очите му капеха сълзи. 

Каквито и намерения да преследва Русия във войната с Турция (1877г - 1878г), никой не може да отрече водещия мотив – освобождението от робство на изстрадалия, православен братски народ. Именно тази цел, поставена и постигната без никакви териториални претенции, е вдъхновяваща за Руската армия.

 

Не ми се мисли каква щеше да бъде орисията ни, ако този освободителен поход не беше предприет и осъществен с готовност за саможертва пред равнодушните погледи на Запада. Без оказаната ни помощ може би щяхме да се видим свободни едва при разпада на световната колониална система през петдесетте години на миналия век. Казвам „може би“, защото Турция не е Англия или Франция. Видяхме геноцида над Българите от Източна Тракия 1913г.  над арменците 1915г, както и какво стана с желанието на кюрдите за самостоятелност. 

 

Освен всичко друго, не трябва да забравяме, че Русия извоюва за нас Санстефанския мирен договор, съблюдаващ по реално съществуващи документи (от Турските архиви) историческите граници на България от преди Турското нашествие. А какво направиха тогавашните „Велики сили“? Освен че не проявиха нито капка съпричастност и загриженост за съдбата ни след безподобните кланета и пожарища, по-късно, с Берлинския договор, те разрушиха всичките ни надежди за целокупност на Българското население и на нашата държава.

 

Отгоре на всичко това и за голямо съжаление, след Освобождението управлението на току що родилата се България е белязано с допуснати фатални грешки. Нито един от заветите на Левски не беше изпълнен. Вместо учредяване на „Чиста и Свята Република“, Стамболов тръгва из Европа да търси царски издънки за новата Българска корона. Същият този Стамболов, който трябваше да вдигне въстанието в най-важния окръг – Велико Търновския. Но, видите ли, той преценява, че времето не е подходящо и оставя Панагюрци на произвола на съдбата. Какво злочестие! Няма и не може да има подходящо или неподходящо време да отдадеш живота си за свободата на Отечеството!

 

В тази светлина освобождението ни от Турско иго стои над всякакви материални измерения. Не подлежи на калкулиране даже с дадените човешки животи. То няма цена. Затова благодарността ни трябва да е вечна. И никога да не допускаме наши враждебни действия срещу Русия. Дори когато сме на противни становища с нея, както е при днешната война в Украйна.

 

В съвременната действителност войните, където и по света да се случат, камо ли в Европа, са нещо отвратително. Такава е и споменатата война. Това е огромна грешка на Русия, но също и на Запада. Защото винаги има мирни решения. Трябва само да се подхожда със съзнанието за равнопоставеност на появяващите се противоположни гледни точки от всякакво естество – политически, икономически, етнически, социални и т.н. (Принцип на противоположност).

 

В случая, научният подход изисква придържане към обективен геополитически анализ на събитията. Както вече по различни поводи дадох да се разбере, съгласно Принципа на подобие, всяко обществено формирование, включително всяка държава като такова, се стреми да организира своето съществуване във вид на ядро – нейният сгъстен административен център – и подвластната му околна, бих казал, буферна периферия. Дори всеки човек, имайки себе си за ядро, се стреми да се заобиколи с някакво свое, лично пространство. Същото е и при дивите животни. Те, знаем, не допускат приближаване до своите леговища…поддържат известна зона на сигурност. Този всеобщ стремеж и действия да се наподоби изходната природна клетка “материално ядро-идеална околност” произтича от многократно обясняваните неотменими закони-следствия на Принципа на противоположност.

 

А вижте какво става (и винаги е ставало) около Русия. Да тръгнем от Втората световна война. След нея се оформиха два ясни световни полюса, две ядра с необходимите им околни защитни зони – от една страна, Съветският съюз със социалистическия лагер и тяхната военна структура в лицето на Варшавския договор, а от друга, Съединените Американски Щати със Западните демокрации и военната им организация НАТО. Това е ниво на добър баланс на геополитическия процес. Но вече сме изяснили защо същият не може да следва линията на идеалната балансираност, а извършва колебателни движения ляво-дясно-ляво-дясно и т.н. около нея…“усеща“ само отклоненията от идеала.

 

В потвърждение на това правило е случилото се есента на 1962г (предвид крайно напрегнатата международна обстановка тогава армията ни събра в казармите три набора войници). Събитията ескалираха точно според обективния теоретичен сценарии, а именно: След многократни издевателства и нападения от страна на САЩ над тогавашна просоциалистическа Куба, Кубинското Ръководство се обръща за помощ към Варшавския договор и, в частност, към Съветския съюз. В резултат на съответно споразумение, на Кубинска територия тайно се изграждат ракетни площадки и по море започва доставка на оборудването с обикновени търговски кораби. Щатите, макар и със закъснение, се усещат за ставащото, и реагират незабавно. Президентът Д. Кенеди вдига телефона и в директен разговор със Съветския ръководител Н. Хрушчов заявява, че, ако не бъде прекратена тази стъпка (нарушаваща баланса чрез критично доближаване на чуждото присъствие към ядрото САЩ), ще има нова, жестока война. 

 

Съветските кораби спират насред океана и двамата политици влизат в продължителни тежки преговори. В крайна сметка се договарят: От една страна, никога повече Куба да не бъде обект на каквито и да е провокации, а от друга, ракетите се оттеглят и Карибската държава няма да става член на Варшавския договор. С това назрелия до пръсване световен конфликт беше потушен. Не че тогавашните политици са били по-умни от днешните. Просто в онова време спомените за ужасите на Втората световна война са още съвсем пресни и играят ролята на достатъчно възпиращ фактор. 

 

След 1990г. социалистическият лагер рухва, изчезва, а с него и Варшавския договор. Съветският съюз се разпада и Русия, де факто, остава едно голо ядро, без нужната му законова благоприятна околност. В същото време НАТО не се разформирова, въпреки че насреща си вече няма себеподобен противник. Този тотален дебаланс се превръща в кошмар за Руската държава. Въпросният Западен орган, уж за колективна отбрана, започна открита инвазия към нейните граници (казвам “уж”, защото досега от НАТО сме видели само колективни нападения – срещу Сърбия, срещу Афганистан…никой не обясни какво търсеха наши войници в Кербала, за чии интереси бяха там). Така се стигна до днешното извратено положение натовските военни нагло да надничат в буквално обградения „двор“ на своя Източен съсед, убеждавайки го лицемерно, че са приятелски настроени към него (а негласно считайки го за противник). 

 

И ето вече повече от 20 години Русия проглушава международните форуми (и с пълно право) с настояванията си за прекратяване на тази ненормалност чрез известна, разумна степен на демилитаризиране на зоните около нея. Просто такава е природата на нещата. Но никой не си прави труда да вникне в нейните аргументи. Отклонението от задоволителния геополитически баланс е повече от очевидно, е крещящо, а оттам и много-много взривоопасно. Но Западните политици не разбират и не се съобразяват с това прегряване до крайност на Европейския Изток. Невижданите зверства на Втората световна война са напълно избледнели и натовският обръч около Русия продължава все повече да се затяга. Както се предполага, негови звена ше станат и Украйна, Грузия, Финландия, Швеция. Това е зловещ капан, от който може да се излезе само и единствено по силов път, след като на самовлюбените Западни „износители на демокрация“ липсват нужните обществено-политически знания и прозорливост. Мечката е притисната отвсякъде и няма защо да се чудят, че започва да хапе и убива.

 

До тази критична ситуация доведоха и поредицата от нерешителни, половинчати, даже грешни ходове на Руското ръководство и Руската дипломация. Може би най-правилно щеше да бъде още преди години В. Путин да постъпи точно като Д. Кенеди през 1962г. Сиреч, в противовес на безпрецедентното натовско нашествие на Изток, може би той трябваше предупредително, но с нужната твърдост, директно да заговори за война при всяко контактуване със Западните лидери. Разбира се, това е само една хипотеза, макар да я считам за изпуснат полезен ход. А сега войната е факт и в нея Русия е агресор. Търпи критики, включително и от нас.

Вярно, след това небивало отклонение се очаква геополитическият процес да обърне посоката си към нормализиране. Но вижте грозната и жестока цена, плащана заради късогледството на Западния свят. Каквото и да се случи по-нататък, тази война няма оправдание и е обречена на проклятие.

 

 

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА КАТО ОБЕКТИВНА ОСНОВА НА ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА

Както многократно дебело сме подчертавали, в момента Правната ни система (и не само нашата), като Правоуправление и Правораздаване, стои зле сложена в контекста на научното демократично жалониране. Тази незрялост следва да се възприема като все още начална фаза на естествения стремеж на Обществото към усъвършенстване на институционалните си устои, в това число и към създаване на стриктна Правова държава. На свой ред, Демокрацията е, преди всичко, живот в условията на устойчива законност, представляваща все по-съзнателно детайлно отражение на законите на Обективната реалност.

Във всички области на обществено развитие, включително и в правните отношения, текат колебателни процеси в предопределената посока на разширявашо се, всеобхватно демократизиране, без възможност нещо или някой да може да упражни върху им глобално, решаващо отклонение – да ги спре или пренасочи. Подобните субективни намеси имат само забавящо или ускоряващо въздействие, като и едното, и другото, ако са прекомерни, предизвикват появата на пропорционални съпротивителни сили, съответни на естеството и големината на форсажа. Пример за подобни противоположни (отрицателни) ефекти са опитите за  ускоряване на демократичните процеси в някои райони на света, както и появяващите се бурни недоволства от забавените или неточни стъпки на обществен напредък.

С една дума, не е вярно, че у нас, в различните обществени сфери и, в частност, в правото като теория и практика, не се извършват реформи. Но със съжаление трябва да констатираме, че преобладаващата част от правните постройки не почиват върху обективни начала, а се градят въз основа на височайши мнения, които често не зачитат едно на друго положените реформаторски усилия. Все пак имаме някакво постоянно напредване, понеже всяка идейна нагласа съдържа зрънце истина.

По този начин обаче придвижването напред става хаотично, бавно, мъчително, с безкрайни тълкувания и спорове, още повече усложняващи и затормозяващи вземането на решения. Коя версия е най-правилната, най-точната, най-вярната никой не би могъл да каже с нужната категоричност. По тази причина цялата система е лабилна, лесно променлива. А оттам виждаме в нея да цари несигурност и в значителни дози безнравственост.

Единственият изход от неразбориите, в които се оплитаме е решителното разсичане на възела към по-издържана подредба. Последната вече не трябва да следва стила на представите, мненията и догадките, а да се изгражда на обективна, принципна основа.

Ясно е, че за целта са ни нужни стожери, които остават непроменливи във времето, издържайки на напора на всевъзможните обстоятелства. Големият въпрос обаче е съществуват ли такива неподатливи на прекрояване положения, къде да ги търсим и как точно да ги впрегнем да заработят за нашата кауза. Тоест тук не ни вършат работа никакви фактори от рода на Божиите заповеди или разните там нравствено-поучителни предписания.

Въоръжени с това разбиране вече можем да пристъпим към научното решаване на проблема с правовия ред и правовата държава. Тръгвайки в тази посока, се налага да оставим настрана „нетърпящите възражение“ възгледи и изказвания на юридическите корифеи и да отидем в самото физическо начало на световната пирамидална постройка, откъдето да извлечем независими от съзнанието изводи за нейната по-висша част – интересуващото ни Обществено устройство и развитие.

Осланяме се на тази нова изследователска нишка с дълбоко осмисленото, обосновано и доказуемо убеждение, че организацията на Обществото и организацията на Физическия свят се намират в отношение на пълно подобие. За поясняването на това обстоятелство (на Принципа на подобие, като пряко следствие от Принципа на противоположност) ще отбележим няколко едри, насочващи щриха.

Обективната реалност започва развитието си от своята максимално широка и възможно най-елементарна основа – изходното начало на Битието. Има научни доводи да считаме, че то представлява еднакви микроклетки от материална част (частица, ядро), противостояща на нематериално, идеално обкръжение (празнота, липса на свойството „материалност“). Тази една единствена дипола, тъждествена сама на себе си по цялата основа, представлява същината на така наречената „материя“. Тоест тя е градивната единица на всичко следващо. От нея произтича и най-общият закон на Вселената – Принципът на противоположност=Принцип на определеност (на който са подвластни и правната теория и практика). Неговото незачитане води до псевдонаучност.

За въпросната биполярна начална структура ще отбележим два момента, важни в по-нататъшните заключения:                                                                                                                         – Първо, тя, всъщност, е онази „безкрайно малка величина“, на която се базира цялата математика и която повече не подлежи на диференциране. При това, понеже математиката не би била възможна, ако в тази единица имаше място за количествени различия и неопределености, значи говорим за „крайно малка величина“, с напълно определени характеристики, прототип на единиците на числовия ред (ако в него дори само една единица се различава от останалите, математиката губи основания, съответно, възможност да изпълнява предназначението си – да търси и намира количествените разлики). Определеният свят около нас (защото се поддава на опознаване, на логическа и математическа обработка) не би могъл да води началото си от неопределености.                                                                                                                                       – Второ, тъй като е налице една единствена изходна градивна тухличка на Всемира, сетнешните все по-сложни образувания, та чак до галактиките, следва да са образ и подобие на нейния модел – да са материално-идеални структури, с плътно ядро (материалната страна) и празна или рехава околност (идеалната страна. Идеята за дупки в центъра или където и да е в пространството е несъстоятелна. Това подобие се пренася и по-нататък, при клетките на живата материя и техните производни конструкции.

Пряко следствие от наличието на описаното материално начало е двуполовата система при бозайниците и, в частност, при човека, с нейния всеизвестен начин на функциониране – материалното (плътното) мъжко естество осцилира в обкръжаващото го идеално (празно) женско естество. Тоест, противоположностите мъж-жена, тяхното привличане и принцип на взаимодействие (това, което наричаме „любов“ и „секс“), идва от дълбините на материята. От своя страна, тъкмо мъжката идентичност застава в ролята на ядро на семейната обществена клетка. Мъжко-женската структура на човешкото общество е най-висшата форма на уподобяване на материално-идеалната същност на материята, респективно, е най-висшата форма на уподобяване на изходната двойка противни страни и съвместяването им една с друга.

Изложените предпоставки ни дават нужната нагласа да преминем към темата за въвеждане на научно обоснован правов ред в човешката обществена среда. Сега е необходимо да покажем защо и как изтъкнатата физическа детерминираност и причинно-следствена обусловеност се отнасят в пълна мяра и за Обществената конструкция и Обществените отношения.

Развитието на материята от простото към сложното е безспорен факт. Това все по-многопластово заплитане на материалните метаморфози нагоре по пирамидалните сечения е предопределено от Принципа на противоположност и неминуемо води до появата на съзнанието под формата на човешки същества. Вече знаем, че по пътя на подобието е достигната живата материално-идеална градивна единица на Обществото (тяло-съзнание, мъж-жена), която формира сечението-основа на обществената постройка.

Това евристично познание се съпътства от важни фактологични моменти. Въпросното сечение-основа на Обществото, за разлика от елементарността на физическия си първообраз, е с изключително висока степен на комплицираност, изпречваща на пътя ни проблем след проблем.

Хората са само принципно еднакви. Иначе се различават телесно, умствено, по раси, етноси, религии, социуми и какво ли още не. Тогава що за еднородна тухличка на обществото е човешкият индивид? И защо говорим за едно Общество, а не за Общества, съответни на всяко различие? Къде да търсим унификация и, изобщо, съществува ли такава възможност? А какво означава Обществото да притежава качеството „определеност“? Как от безкрайно разнообразните характеристики на човешките същества да отидем към образуване на една единна обществена конфигурация?

Научният подход за търсене на решения на подобните безброй въпроси изисква да се придържаме стриктно към Принципа на противоположност. От тази гледна точка единствено обществено-политическото и икономическо устройство, наречено „Демокрация“, притежава определеност, идваща от мъжко-женската поляризация на основата, от наличието по-нагоре на управленска двойка противоположности (Правителство-Парламент), както и от опозиционните форми на вътрешно противопоставяне. При липса на едно от тези условия (примерно, при митичната еднополова общност на Амазонките, както и при познатата ни организация на обществен тоталитаризъм) се отива към пристрастно, субективно самоопределяне (естествено, като „най, най“ във всяко отношение).

Посочените необходимости от противостоене обаче не са достатъчни за пълната определеност на Демокрацията. Различията в човешката маса, представляваща обществената основа, теглят към неопределеност всички сечения нагоре, цялата обществена надстройка. Тоест, наред с указаната нужда от двуполовост на индивидите, от едно страна, и дуализъм на обществената система, от друга, тук определеността предполага и, в известно отношение, да се заличат безкрайните различия между хората. Единствено така и тогава организацията на обществото ще се доведе до характерната за определеността почти математическа изрядност, което означава до причинно-следствен порядък, респективно, до стриктен правов ред.

Следователно, за да се въведе такъв, се изисква уеднаквяване, но отнасящо се не до вторично развиващите се човешки индивидуалности, а до тяхната първична  натура, подобно на следната примерна математизация:                              

Един Европеец + Един Африканец + Един Азиатец = 3 човешки единици                                          (Един Европеец = Един Африканец = Един Азиатец = 1 човешка единица)                   

Един Християнин + Един Мюсюлманин + Един Будист = 3 човешки единици                                  (Един Християнин = Един Мюсюлманин = Един Будист = 1 човешка единица) 

И т.н. уравняване, по този начин, на всички различия, при което е видно, че винаги, независимо за какво се отнася, ще бъде в сила правилната математика: 1+1+1=3.

Докато през вековете е царял пълен произвол, липса на каквато и да е възможност за математическо подреждане, а именно (пак в примерен вид):

Един Европеец >> Един Африканец, откъдето и пълният математически абсурд, да речем:            1 Европеец + (n) Африканци = 1, където (n) = 1, 2, 3, 4 и т.н. (1+1=1 или 1+4=1 и т.н.).

Сиреч, всеки човек (мъж или жена), независимо от неговите особености, трябва да представлява само една човешка единица. Едва тогава основата на обществената пирамида ще придобие исканата елементарност на еднаквите човешки единици, с което определеността на цялата постройка се гарантира в търсената цялост.

Вече можем да отидем директно на решението с привеждането на хората към категорията „Еднакви човешки единици“. Унификация на безкрайно различните индивиди е постижима по едно единствено направление – по пътя на тяхното еднакво, равно третиране. А отнасянето по един и същ начин към всяко човешко същество не може да се основава на нищо друго, освен на еднаквостта на правата, с които всеки човек се ражда. Именно „Правата на Човека“ са фундаменталният фактор за въвеждане на обективен правов ред и, съответно, за обективно изграждане на Правова държава.

За съжаление, въпросите около правата на човека са слабо разработена материя. Бихме казали, че витаят в общественото пространство просто като прогресивни, продемократични виждания, като обща култура и намерения. А, както стана ясно, само те дават ключа към научно издържани правна теория и практика. За нагледност ще направим демонстрация с няколко примера.

В статията „Научни основи на демокрацията – част I“, съгласно Принципа на противоположност, разделихме човешките права на две възможно най-общи противоположни групи:

Група А – всеки човек има право да управлява частните (личните) си интереси.                          Група Б – всеки човек има право да управлява общите интереси на общността, към която принадлежи.

В дадена общност това са всичките налични права като вид и брой. Други няма откъде да дойдат. А права свисше в демократичното гражданско общество не съществуват. Въз основа на тези права А и Б се създава последващото законодателство на държавата, институциите, стопанските единици и т.н.

Въпросите около правата от Група Б бяха много актуални през цялата 2021 година във връзка с поредицата избори за Парламент и Правителство, но така и не намериха конкретизация и развитие. За сетен път се видя, че, по отношение на тази феноменология, правните разбирания тънат в абсолютна неяснота, да не кажем невежество.

Както не веднъж сме обяснявали, гласуването на подобни избори не е право. Такъв постулат като „всеки има право на глас“ не съществува. Това приемане е уж демократична норма. Защото истината и действителността стоят съвсем различно.

Човешките общности представляват своего рода самостоятелни клетки, които, по силата на природните закони, трябва да са с ядрено-центрова организация. И наистина, всички членове на дадена общност са равни в притежаването на права Б. Но понеже няма как всички едновременно да я управляват, те делегират тези си права на хора в Управителни органи (ядро, в което се съсредоточава цялата маса от права Б). Именно гласуването е процедурата по това прехвърляне-съсредоточаване на права Б. Нека повторим: Само по себе си гласуването не е право, а само процедура по прехвърляне на права Б. Ако не гласуваме, правата ни Б се прехвърлят и разпределят автоматично по силата на изборния закон.

Това от една страна. От друга, трябва категорично да се осъзнае фактът, че интересите на общността са достъпни за управление само от точки и места, намиращи се на нейната територия. Тоест, тези интереси не могат да се управляват външно, от разстояние, дистанционно. Следователно трябва да застанем на правилното становище, че общите интереси не могат да се управляват от членове, живеещи извън територията, за която тези интереси се отнасят. Оттук, всички членове на дадена общност, които, по една или друга причина, напускат нейните предели, автоматично губят правата си да я управляват. И след като не разполагат с въпросните права Б, те нямат какво да прехвърлят с процедура „гласуване“. Затова сме длъжни дебело да подчертаем: Гласуването извън страната е незаконно (с определени изключения).

Иначе представете си за момент, че емигрантите (преселниците) се организират в социалните мрежи и си направят партия с поставени лица в страната. Тогава те несъмнено ще печелят избори и, значи, ще управляват съгласно своите възгледи и своята воля, въпреки че самото това управление засяга пряко не тях, а местните. Именно местните изпълват със съдържание понятията „Народ“ и „Суверен“. А при положение, че управлението се води от напусналите страната граждани, то местните ще се превърнат в някакво псевдо подобие на Народ и Суверен в собствената си държава.

Де факто, за членовете на общността, устройващи живота си извън нея, нейното настояще и бъдеще са само емоции, сантимент, носталгия. В същото време, всеки завърнал се, след изчакване на времето за уседналост, следва да получи отново статут на местен, с който акт и автоматично да си възвърне правата от Група Б.

Още един подобен щрих-недоразумение (с каквито правната ни система буквално гъмжи). Характерен по отношение изкривените представи за демокрация е случаят с провалената изборна победа на партия ИТН. Знаем, миналата пролет тя спечели законно проведените избори. Хората, в своето болшинство, се произнесоха – искаха в следващия мандат ИТН да управлява държавата. Но впоследствие в Парламента някакви си там пет процентни маргинали не позволиха това да се случи. Видите ли, ИТН нямала капацитет да управлява (народът може да се е "нарадвал" на управлението на "старите муцуни" и сега да иска да изпробва новаците...това негово желание, изразено с вота, е закон; дали те имат или не управленски възможности трябва да покаже самото управление, която оценка ще проличи в следващите избори). С една дума, стана парадоксално незачитане и фактическа подмяна на изборния резултат.

Разбирате ли, съвсем слабо представилите се Мая, Татяна, Христо и Николай (слабаците) просто игнорираха вота на хилядите избиратели. Конституцията им дава някакво, незнайно откъде взето, свръхправо да могат да обезсилят правата Б, които бяха делегирани на партия ИТН и те се възползваха. Това потъпкващо права положение се наричат „Парламентарна демокрация“. На първо място се класират нечии мнения, а най-висшият закон на действителната демокрация – изборният резултат, в качеството си на обективна изява на волята на хората – се третира досущ като куха дрънкалка.

Очевидно при този вид „демокрация“ организацията на общественото управление е обърната наопаки поради елементи на чиста измислица, влизайки така в противоречие със самата природна, а оттам и обществена законност. Защото Правителството, а не Парламентът, е носителят на материалната същност, на мъжкото естество, ерго, е ядрото на диполната клетка на управлението Правителство-Парламент.

Живата реалност обаче неотменимо поправя всички сбъркани обществени конструкции, нанасяйки им нужните корекции в посока напасване към коловоза на Принципа на подобие. И, надяваме се, за всекиго вече да е ясно, че изложените примерни постановки не са мнения, а научно-правни изводи, които просто трябва да се осмислят.

Такива изводи задължително следва да съпътстват всички дела в правоуправлението и правораздаването – изводи, базирани на правата на човека. Ето защо въпросните права трябва да бъдат разработени колкото се може по-пространно. Да бъдат дефинирани точно, недвусмислено, невъзможно за алтернативни решения. И да позволяват прогресивно надграждане, да вървят към усъвършенстване.

Докато в момента цялата упомената материя е въпрос на всевъзможни интерпретации. В тази връзка, изключително интересно стоят правата от Група А. За да имаме устойчива, научна законност, голямата част от тях трябва да бъдат проучени в подробности и списъкът им непрестанно да се разширява.

Безспорно, първо е правото на живот. То не може да се отнема нито от физическо лице, нито от юридическо, нито от институция, нито от държавата като цяло (подвластно е единствено на законите на Вселената…всичко друго представлява противоприродна субективна намеса). Ето защо неестественото прекратяване на живота (включително и смъртното наказание) е.незаконно. При деянията с квалификация „убийство“ съдът се произнася именно за отнемане правото на живот.

Неотменимо е и правото на Родина, на Отечество. То е свещено, не подлежи и не може да се отнема по никакъв начин и при никакви обстоятелства на никого, дори на осъдените за престъпления. В този смисъл, комунистическото дамгосване с термина „Невъзвращенец“ е тежко нарушение на човешките права. Същото се отнася и за небезизвестния призив „Мутри вън!“ на нашия Президент. От всички негови предшественици той е най-много и високо говорещият за демокрация и най-големият антидемократ по действия. Г-н Радев няма никаква представа, че е Президент както на добрите, така и на лошите, на престъпниците от всякакво естество, включително и на Мутрите. И още, няма никаква представа, че желанието му да унищожи опозицията е рушително за демократичната перспектива на страната.

Друго човешко право от първостепенно значение е правото на свобода във всичките му разновидности – физически и интелектуални. Последните включват и така наречената „Свобода на словото“. Тук е интересно да споменем случая с Президента Д. Тръмп. При последните президентски избори в САЩ той изрече думите „Откраднаха ни изборите“ и тълпата негови привърженици нахлу в Капитолия. После адвокатите му едва го отърваха от последвалия импийчмънт, позовавайки се именно на точката за „Свобода на словото“ и на факта, че от негова страна няма предприети действия в тази посока. Това позоваване обаче е незаконно.

Абсолютна свобода на словото фактически не съществува, е гола илюзия. Впрочем, имат я само най-ниско стоящите в социално отношение слоеве на обществото, чието говорене не е от никакво значение за обществените дела и нагласи. Нагоре по стъпалата на обществената стълбица обаче свободата на словото и по същност на съдържанието, и като начин на неговото представяне (издържани езикови средства и похвати), търпи съществени орязвания (цензура) чрез различни правни уредби, установени писани и неписани правила и тем подобни, както и по пътя на самоограничаването (автоцензура).

Например журналистите не могат да говорят каквото и както искат. Дипломатите още по-малко (в тази професия свобода на словото почти липсва). А при управляващия елит направо всяка дума трябва да е строго премислена и обоснована, без право на импровизации. Тук ограничението на свободата на словото е във висша степен предопределено, тъй като почти винаги казаното предизвиква широк обществен отзвук и последици.

От тази гледна точка поведението на Президент Тръмп, несъмнено, е силно укоримо и подлежащо на санкции, да не говорим за нашия, който видяхме да вдига ръка в юмрук, едва ли не приканвайки екзалтираните протестиращи: „Търчете! Тамо са мутрѝте!“. Без никакво съмнение, налице е грубо нарушаване на човешки права. Но нищо не го грози и не го сполетява, защото тази материя не е ясна, е правна мътилка, ориентирането в която е проблем дори за специалистите. Липсата на положен научен фундамент е очевидна.

Все в същия ред на мисли, скоро чухме дори от трибуната на Парламента водачът на партия „Възраждане“ съвсем необезпокояван гневно да се заканва неговите привърженици да нахлуят в сградата. И пак нищо…пълно правно безсилие и бъркотия. В тази връзка, по отношение свободата на словото (и не само), следва да се изработят строги стандарти за всяко ниво на обществена ангажираност. И е редно да кажем, че юристите са длъжници на държавата и народа.

Не по-маловажен аспект на свободата на словото е и автоцензурата върху това какво и как се говори. Естествено, всяка тема е свободна за коментар, обсъждане, дебатиране, но съобразени с ред обстоятелства и условности. При това, ако разделим синонимите на определителните понятия в три реда – горен с най-меко звучене, среден с по-твърди и категорични попадения, и долен със сурови, груби и обидни думи,– то възпитаният човек се ограничава да борави само с първите два реда.

Тук нямаме за цел да обсъждаме всички човешки права. Това са само примери за съществуващите от незнание неуредици. Важното на този етап е да се отвори хоризонта. Нататък нещата със сигурност ще тръгнат по-лесно. С една дума, подобно на строежа на материалния свят, важното е във фокуса на нашето внимание да поставим Човека – изходното начало и градивната единица на обществото. Да се насочим към Правата на Човека като обективни дадености,  неподлежащи на никакво префасониране от Съзнанието, и, в това си качество, единствено подходящи за основа на Правните отношения от всякакво естество.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2022 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2022)

  

ПРЕД ПОРЕДНИТЕ ИЗБОРИ

Моделираното от протестите 46-то Народно събрание си отиде безславно. Но трябва да му признаем, че представляваше колоритна гледка. В него имаше, кеф ти „шавливи булки и шаферки“, кеф ти послушни „болонки“, кеф ти булдози с неустоими неприлични предложения. Тази новаторска сюжетна линия обаче не можа да се разгърне в пълния си блясък. Площадните супер демократи тъкмо заформиха интригата „Итак, она звалась Татьяной“ (А.Пушкин), и времето на Парламента изтече. 

Но пък се роди нов политически проект. По начина му на действие и по заявките, които дава, именно това е примерът за демократична смяна на курса на общественото управление (за разлика от досегашните превратаджийски истории). В това отношение двамата смелчаци заслужават нашите адмирации. Яхнали гребена на вълната, дано са наясно с какво се захващат и дано зад думите им да не стоят някакви по-други замисли. 

Защото имам горчиви спомени от подобна поява на задгранични отличници. Визирам министрите от Кабинета „Сакскобургготски“ Николай Василев (същият, който преди месец-два беше предложен да ни „трифонясва“) и Милен Велчев. Говореше се, че двамата са препоръчани на Премиера от сина му Кирил, занимаващ се с финанси в Лондонския финансов център. Няма да е излишно да отбележа два конкретни, силно негативни факта, свързани с тяхната дейност.

Министър Н. Василев продаде БТК за смешната сума от около 250 милиона евро, като се има предвид, че предните правителства не я даваха дори за 600 милиона…искаха поне 800. Купувачът, чуждестранен Фонд, който така и не се разбра откъде и как се появи, след като придоби Телекомуникационната компания, две-три години по-късно я продаде за около милиард и сто евро. Правителството на С. Сакскобургготски съзнателно осуети всички опити на тогавашния Главен прокурор Никола Филчев да се добере до документите на тази сделка. И остана усещането за нещо нечисто, за задгранична връзка, дирижирала реализирането на феноменалната печалба.

М. Велчев пък извърши нещо трудно разбираемо, което също се потули. Като финансов министър 2002г, буквално няколко месеца след своето назначение, той, в условията на пълна тайна, извърши нещо като превалутиране на част от външния ни дълг. Така наречената „замяна“ се състои в следното (в съвсем опростен вид): До момента дългът на България е в Американски Брейди облигации с 2,5-3 процента лихва, които на световните пазари се търгуват по около  50 цента за долар дълг (самият Велчев ги е изкупувал на тази цена като водещ мениджър на банка „Мерил-Линч“). Преди въпросната сделка обаче те вече вървят по около 90 цента за долар, сякаш притежателите им са знаели за предстоящия ход на Българския финансов министър. Последният, без никакви колебания, трансформира старите книжа в нови еврооблигации с три пъти по-висока лихва – 7,5-8,5 процента, при това за 10-12 години напред. Картината се допълва от възможно най-неблагоприятния курс лев/долар в този момент – около 2,2 лв за долар.

Разбирате ли какви позитиви реализираха чуждите инвеститори от тази наща стъпка и, де факто, какви загуби натрупа България (без да броим не малките хонорари на посредници и юристи). Само с ценовата разлика беше гарантирана 40 цента чиста, безрискова печалба на основния държател на облигации банка „Мерил-Линч“. От друга страна, силният долар в момента позволява с 1 долар да се закупят приблизително 1,13-1,15 броя от новите облигации, докато изгодно за нас е точно обратното съотношение (Велчев все едно извърши обмяна 2,2 лева за долар). Към всичко това прибавете и договорената нова убийствена лихва.

 

Вярно, тогава се говореше за идващ доларов скок над 3 лв за долар. Но това са страхове за лаици като мен. Един финансов министър би трябвало да е наясно със световните тенденции. И ето, не много време след тази сделка доларът вече се търгуваше за 1,5 лв, а след година-две падна и до 1,35 лв. (за кратко и до 1,25 лв).

 

За сведение, с оглед на слуховете и предположенията за лоша финансова перспектива, аз, със скромния си портфейл, също се насочих към  покупка на долари при цена 2лв за долар. Но, макар и начинаещ, го направих предпазливо, пробно, в не голямо количество. После се коригирах, като продължих да купувам на ниските цени, така че, в крайна сметка, формирах валутен пакет на средна цена 1,48 лв за долар (който впоследствие продадох на цена 1,85 лв за долар). А операцията на Велчев си остана щета за държавата, оценявана на около 1 милиард лева (това показаха анализите на независим одитор, за когото допълнително се дадоха милиони).

 

И обърнете внимание: Докато аз рискувах собствената си кожа и средства, прехваленият тогава специалист фактически си позволи да играе хазарт, без да извади нито лев от джоба си…за сметка на всички нас, през главата на Парламента (освен ако действията му не са били игра на некъдърник, а съгласувана с Лондонското Сити далавера, зад която стоят получени екстрени комисиони). И нищо. Както обикновено се случва, след критики, призиви за разследване, шикалкавене от негова страна, всичко постепенно мина и замина.

 

Така че, покрай многото красиви приказки и обещания, вече трябва да следим и за тяхното покритие. Сега уж сме по-печени. Но не се знае какви изненади може да ни поднесе живата реалност. За себе си смятам, че е разумно да приветствам новия демократичен полъх, внимавайки обаче много-много да не се опиянявам от него!