ФИЛОСОФИЯ НА РАЗВИТИЕТО ПО СПИРАЛА

Днес не би следвало да има две мнения по становището, че всичко съществуващо като обективна реалност търпи непрестанни преобразува­ния поради участие в някакво, не съвсем понятно засега, методично прог­ресиране, което припознаваме като процес на развитие. Въпросът за раз­криване на същността и механизма на обусловеност както на индивидуал­ните изменения на мировите структури, така и на тяхното глобално, ви­димо непроизволно претрансформиране, е възлов за теорията на позна­нието. А ключов момент в неговото изясняване е правилната трактовка на конкретно наблюдаемите форми и принципи на разгръщане на самата ли­ния на развитието.

За жалост обаче точно в тези проблемни области виждаме да се ши­рят недобре отработени философски постановки, които, на всичко отгоре, се афишират като изрядни и изчерпателни. Да вземем за пример всеиз­вестната диалектико-материалистическа гледна точка (ще я представим накратко по-надолу).

Тя настоятелно ни уверява, че движението напред е напълно осмислено като безначален и безкраен, непрестанно прогресиращ процес, чиято линия прилича по-скоро на спирала, отколкото на права. И това дефиниране се взема за успешно и окончателно преодоляно познава­телно стъпало, в което няма какво повече да се търси и добави.

Бързаме да заявим, че гледаме на споменатата горе концепция за развитието като на сравнително най-сериозното достижение на мисълта в набелязаната за разискване материя. И въпреки очевидната днешна умора от нейните методологично-законови напътствия заедно с обслужващата ги терминология, преекспонирани, често псевдонаучно, през превратните години на миналия ХХ в., още тук искаме недвусмислено да изтъкнем, че в работата си съзнателно ще се облягаме на всичко онова, което до днес са постигнали именно материализмът и диалектиката. Защото всяко поз­нание, ползващо за своя същностна платформа присъщите им норми и ог­раничения, просто няма как да не е вярно в основата и значи в обектив­ността си.

Тъй като претенции за такова познание има и прословутата кому­нистическа идейност, издигаща в идеал вечното добруване на човечест­вото по пътя на поголовното изравняване (чрез ликвидиране на противо­поставянето), то редно е да поясним, че всъщност тя е пример за груби неточности и изопачаване в интерпретирането на въпросните принципи поради непознаване на детайлите. В същото време появата на тези заблу­дени теоретизации, имат своето обосновано обяснение като невъзможен за избягване ход на развитието. [4, стр. 198-200]

В този ред на мисли, едновременно със  заявяване на адмирациите си към диалектико-материалистическото учение, сме длъжни да отбеле­жим, че знанията, до които то се е домогнало в случая с развитието, са са­мо сетивно произведени начални ориентири. В това им качество те се явя­ват похвални, повече или по-малко близки до реалността предимно пред­стави и констатации върху наблюдаваните явления. Уверенията за тяхна­та теоретична безупречност, с които видните представители на спомена­тата школа се надпреварват да привлекат вниманието ни, са всъщност примери на неоправдано самонадценяване; на добронамерени, но не до­там доброкачествени определителни анализи върху наблюденията и на не винаги сполучливи опити за обвързването им в причинно-следствена ве­рига. Както и на голи твърдения, считани за неопровержима логика.

Казано по друг начин, пред нас стои разсъдъчен продукт, отразя­ващ действителността на доста ниско познавателно равнище. Липсва така необходимия цялостен поглед върху случващите се събития, с пълен раз­бор на техните свързващи елементи, включително с ясни доказателствени отговори на въпросите защо? и как? всичко става така, както го регистри­раме в наблюденията си. И все пак продукт, притежаващ научност; не колкото би ни се искало култивиран, но единственият най-добър засега, способен да спечели за идеите си всеки напредничав и здравомислещ ум.

Този кратък коментар формира и общата рамка на нашата задача. А именно, да съумеем да нанесем необходимите корекции и допълнения по това домоментно състояние на теорията; и то така, че да отнемем всяка възможност за сериозното им оспорване.

Без съмнение, отправен рубеж на научните си разсъждения трябва да направим въпроса с изясняването на външния вид на линията на изме­ненията, имайки предвид нееднозначното й оприличаване в разните фило­софски направления (едни изследователи пледират за линейно-постъпа­телно протичане на промените; други виждат разгръщането им в спирало­видна форма; а за трети развитието се върти в кръг), от което обстоятелс­тво идва сетнешното разминаване в самите постановъчни постройки. За да сме точни трябва да признаем, че повечето от становищата, заслужава­щи внимание, клонят към утвърждаване главно на спиралоподобието като някаква природна закономерност. Без обаче да могат да се аргументират с нужната категоричност.

Тази половинчатост ни изправя пред необходимостта да изведем умуването по въпроса от обгръщащата го атмосфера на интуитивно опип­ване. Чувствайки отговорността в това отношение, считаме за правилно първо коректно да поставим проблема, за да можем сетне да намерим не­говото цялостно решение.

Честно и компетентно е да се разсъди, че различните възгледи по вида на линията на развитието не са се появили произволно; не са плод на някаква безконтролна творческа свобода. Всяко от тях би следвало да има за база реални наблюдения и в този смисъл не може да се отхвърли чрез голо отричане. В явленията очевидно има елементи и на постъпателно на­предване, и на колебателни движения, изглеждащи като изкачване по спи­рала, и на съвсем не необичайната кръговратност.

Но с кой от тези силуети е правилно да охарактеризираме хода на развитието? Трябва точно да претеглим всички основания за едно или друго приемане, по който път да разкрием евентуалните свързващи звена между разните второразредни визии. Още тук внимателният поглед е в състояние да съзре и проумее, че спиралната форма, и единствено тя, мо­же да изпълни ролята на събирателен образ, съдържайки постъпателното и кръговратното като свои носещи характеристики. Затова тъкмо върху нейните параметрични особености е логично да пренесем и концентрира­ме вниманието си и аналитичните си усилия.

Формированията, разгръщащи се спираловидно, са широко застъ­пени в природата (образувания на организми, виещи се растения, каскади от циклични процеси и явления). Това подобие не само че не е убягнало на хората още от дълбока древност, но даже напротив – силно ги е интри­гувало. От друга страна, бива забелязан факта, че всичко биващо прогре­сира и се усъвършенства до време, след което деградира и отмира (диа­лектическият материализъм погрешно абсолютизира първата тенденция, а втората обявява за относителна), като в този жизнен път има известна цикличност на разместените във времето събития.

Предците ни, разбира се, първо започват да разсъждават върху спи­ралната форма от гледна точка на нейната приложимост. Интересуват се главно от определителните характеристики на винтовата линия, а с това и от способа, по който тя се получава. И, естествено, познанията по тези въпроси бързо се попълват.

По-конкретно, началните изследвания се насочват предимствено към решаване на въпросната линия откъм нейните математически и физи­чески закономерности. В това отношение двете науки си свършват пер­фектно работата. Тази най-непосредствена емпирика обаче представя ед­ностранчиво природното явление "спирала". Тя не изчерпва познанието за тази форма, тъй като я осмисля единствено откъм функционалните й еди­нични белези, без да засяга нейните по-дълбоки проявления.

С течение на времето, казахме, наблюдателното око на учените ус­тановява, че с добре изразена цикличност се разгръщат не само обекти с физическа и биологична предметност, но и разни, повече или по-малко продължителни процеси – материални, познавателни, обществени... С други думи, в тези, несъмнено по-отвлечени, по-общи, прояви на движе­нието към многообразие те откриват силна прилика със спиралната фор­ма. Така идва ред на философията да започне да разсъждава върху специ­фичната спираловидност на разните клонове на развитието. А това вече е стремеж за навлизане в по-трудните за достигане, но затова още по-прив­лекателни негови дълбочинни измерения.

Бихме могли да кажем, че, наред със знанията ни за физико-мате­матическите, техническите и пр. спирали, именно благодарение на фило­софията научаваме за съществуването и на философски такива. Нещо по­вече, расте старанието въпросната спиралност не само да бъде разкрита и описана, но и да се вникне в нейните особености.

Трябва да се съгласим, че степента на научност на съвременните общотеоретични изследвания, както имахме случай да споменем, не е на нужната висота. Че фактически постигнатото досега върху природата на нещата откъм същностната им страна е оскъдно малко и затова в известна степен дескридитиращо самата дедуктивна методология. Самомненията и възторжените уверения в противното не са подплатени с кой знае колко действени разработки. Ето защо се налага да положим усилия за разкрива­не на действителните сили на философията; за разгръщане на неимовер­ния й познавателен потенциал и за довеждане по този начин на нейните теоретични дисекции до значително по-високо стъпало на пълнота и систематизация, респективно на научност. Нека обаче най-напред покажем как са ситуирани днешните философски възгледи в случая със спиралното развитие.

Забелязвайки, че обективната действителност непрестанно се мени, че постоянно едно се заражда, а друго отмира, че в исторически план про­явленията на обективитета все повече и повече се усложняват, философи­ята правилно започва да се пита дали в това движение има някаква опре­делена посока и тенденция. И в резултат на огромни индуктивно-дедук­тивни проучвания тя, в най-добрите си трудове, издига ред основни тези.

Така диалектиката и материализмът учат, че светът е единно цяло, с всеобща връзка и обусловеност на нещата и явленията. [1, стр. 81, 194, 250] В тази взаимозависимост всяко старо бива отричано от нещо ново, което на свой ред остарява, за да се отрицае от друго, още по-ново и така безкрай. При това всяко ново взема всичко положително от предното ста­ро. В този смисъл развитието на нещата и изобщо на обективитета има прогресивния, постъпателен характер на едно вечно напредване, с вечната смяна на низшето с все по-висше, на простото с все по-сложно (обратната тенденция, казахме, не се зачита). [3, стр.123, 124] 

Причината за постъпателното движение се обяснява с диалектичес­ката същност на отрицанието. Именно то позволява да се разбере характе­ра на развитието в неговите най-общи положения. Веригата от отрицания се отбелязва като безкрайна в пространството и времето. [2, стр. 176-180, 183, 184] Нахвърлят се и други, по-второстепенни отметки по въпроса. Но дали всичко това отговаря на истината?

Пак ще повторим: Поднасяйки цялото си уважение към достигнати­те теоретични положения, гледаме на тях само като на едно необходимо начало, а не като на научна теория, както те се самоопределят. В този смисъл не можем да спестим критичното си виждане, че в поднесените изводи всичко е много общо казано; е толкова мъгляво, летливо и пълно с несъобразености, че всъщност носи белезите по-скоро на изказани мнения и предложения по общонаблюдаемите факти. Тази предпоставеност като заварено налично състояние на нещата не ни помага кой знае колко в раз­бирането на принципите на изменение на обективитета. В силно заплетената материя походът към истината ни задължава да стъпваме на съвсем явни конкретизации, с отчетливо доказуема легитимност и оттам с научна представителност.

Разбира се, не му е мястото, а и не е нужно по всяка засечена точка изрично да се занимаваме с критика на съществуващото положение, тъй като изложението ни в достатъчна степен ясно ще сочи всички несъответ­ствия с основанията на споменатото учение. За да не бъдем обаче голос­ловни по отношение на неговата изостаналост, нека първо посочим нак­ратко къде основно виждаме да има дефицит от знания по определенията на течащите в реалността изменения.

Вече отбелязахме, че, като начало, въобще не е уточнен по един ка­тегоричен начин вида на линията, която чертаят измененията. А това зна­ние е от изключителна, даже от решаваща важност за теорията. Отиването към асоциации със спиралата не е подкрепено с нищо повече от примери от действителността, съпроводени с не винаги уместно и вярно многосло­вие. Чувства се липсата на твърдо законово продължение на водения де­бат. Затова в тази част разговорът трябва далеч по-сериозно да се разтвори и разшири.

И ако наистина при развитието е открита спираловидност, то задъл­жително следва да бъдат дадени достатъчно сведения по нейната цялост­на обвързаност. Та нали спиралната линия не се получава някак от само себе си, а следва да се дължи на точни взаимодействия. И още, спиралата има своите определителни елементи и характеристики – форма, краища, ос, навивки, стъпка и др. Всичко това трябва да се търси. Тъкмо тук обаче в познанието зее огромна празнина. Ето колко много основни ориентири по развитието остават или неизяснени, или грешно тълкувани, или изоб­що недокоснати, и значи неотменно стоящи за надлежно решаване, което, несъмнено, ще допринесе за отвоюване на нови територии от опеката на незнанието. А именно:

1) Днешната теория изобщо не засяга въпроса за механизма на раз­гъване на философските спирали.

2) Тя дори не се сеща да се занимае с проблема за тяхната форма; дали е цилиндрична, конична или някаква друга, свободно променяща се.

3) Никъде не можем да срещнем разсъждения за оста на спиралите – тази тяхна толкова съществена формообразуваща. Не е ясно има или ня­ма такава; тя само някаква мислена фикция ли е или е линия, не по-малко действителна от самата спирална крива.

4) Следва естественото, също липсващо, питане за ориентацията на тази ос. И още, има ли закономерност в нейното напредване или се рее произволно в пространството?

5) Съвременната теория не дава никакви указания за това по кой от следните варианти се формират философските спирали: а) без начало и без край, б) с начало, но без край, в) без начало, но с край, г) с начало и с край. По-скоро има предложения за всичките...при само една причина.

6) От предната бележка произтича изискването да се търсят места­та, където лежат предполагаемите начала и краища, по който въпрос от­ново не срещаме никъде що годе целенасочен коментар.

7) Теорията не счита за нужно да се замисли над проблема с разпо­ложението на спиралите една спрямо друга, както и с тяхното взаимно от­насяне, което означава, че тя не се интересува от много важното обстоя­телство дали те са взаимосвързани и дали са в ред на подчинение или са независими образувания.

8) Теорията не конкретизира решението си по причинителите на са­мите спирали, оставяйки по този начин необятно пространство за всякак­ви спекулации.

Както проличава, с всичко това целим да обхванем сърцевината на изследваното явление. След така обособените конкретни въпроси вече мо­же да се върви към методично и строго канализирано структуриране на една теория на развитието с безспорно повишена степен на обективност и значи на научност. Защото, надяваме се, за всекиго е станало повече от очевидно, че, ако точка по точка бъдат намерени обосновани решения на горните маркировки, то върху процесите, които нарекохме философски спирали, ще бъде хвърлена толкова нужната и желана обилна светлина. Но за целта трябва да се придържаме към известна последователност на отмахване на многото неизвестни.

Тук естествено възниква въпросът дали търсената горе почти физи­ческа конкретика е по силите на философията; доколко нейната пробив­ност стига за подобен род решения. Отговорът е положителен. Всъщност тя, философията, може много, много повече. И занапред все по-безапела­ционно ще демонстрира силата на своите възможности за опознаване на битието.

Тъкмо от тази си висота философията ни учи, че колкото и необяс­ними неща да стават в света, включително колкото и странно да е дадено движение да се случва не както и да е, а тъкмо по спирала, трябва да сме сигурни в едно: в природата не стават чудеса; събитията следват свой за­кономерен ход и, което е много важно, отиването все по-навътре в същ­ността на материята ще ни среща с все по-елементарна действителност, с все по-елементарни форми на организираност, предопределящи отразява­нето им с все по-опростени решения.

Сега, желаейки нагледно и в неговата цялост да представим явлени­ето "развитие" при материалните структури, нека проследим различните нива на изменения, които търпи едно плодно дърво, намиращо се във вто­рия си възрастов стадий – с почти спряло нарастване и усилено плодода­ване [5, стр. 72]. Поради сложно протичащите жизнени процеси и много­образието на видовете, се налага в известна степен, но съвсем коректно, да изчистим и усредним данните по въпроса, за да изпъкнат интересува­щите ни принципи и тенденции.

Годишният цикъл на дървото се състои от два основни периода: 1) вегетация – с времетраене от условно елементарното състояние на голо дърво в момента на пролетното събуждане до условно елементарното състояние на голо дърво в момента на зимното заспиване и 2) относите­лен покой –зимна почивка без видими изменения, продължаваща до про­летното събуждане.

Вегетативният период има за начало бурни живителни процеси, ко­ито са ясно разграничени. Тук ще отбележим само следващите една след друга фенофази на плододаването: 1) Набъбване и разпукване на пъпките; показването на листата и цветовете продължава 3-4 дни. 2) Цъвтеж; дървото се отрупва в цветове, които се опрашват и оплождат за 15-20 дни. 3) Нарастване и зреене на плода; от показването на завързите до наедряването и узряването им минават средно 60-150 дни. [6, стр. 60, 68, 72]

С напълно оформена корона и с узрели плодове, което се установя­ва по тяхната големина, форма, кора, цвят, вкус..., растението постига по­ложението си на пълен разцвет. Оттук нататък го налягат регресивни из­менения: 4) Окапване на плодовете; след известно време на презряване, със специфични промени по техния външен вид и присъщо съдържание, процесът забързано стига до крайната си точка – отделянето на последните от дървото. 5) Листопад; на свой ред листата започват постепенно да пожълтяват, след което бързо изсъхват и опадат.

Така, с ускоряващото се темпо на регресивните промени, жизнени­те процеси в дървото стигат до положението на цялостно затихване. То се озовава отново в първоначалния си оголен вид, но явно откъм противопо­ложната страна, тъй като изпада в състояние на зимно заспиване. В след­ващия период на покой, казахме, условно липсват изменения, което ни позволява да се абстрахираме от него.

Сега, за да анализираме явление по явление тази годишна жизнена цикличност, установявайки реализиращите се важни закономерности, и с цел да направим пределно ясни заключенията си, считаме за уместно да отидем към известната диалектико-метериалистическа терминология за единичното, особеното и общото, като, своего рода, обективно сложили се стъпала в материалността. В случая с нашето дърво общи са корените, ствола и скелетните клони; особеното се покрива от пъпки, цветове, ли­ста, плодове и др.; единичното виждаме в самите конкретни белези на листата, плодовете и т.н. (в детайлите на особеното).

Ясно е, че, що се отнася до общото, развитието на дървото се дви­жи между две негови гранични състояния. Същите, ако и да са противопо­ложни, очевидно се допират (понеже от зимното заспиване се преминава директно в пролетното събуждане), очертавайки принципната затворе­ност, ерго кръговратност на процеса. И още, в тези две крайни=първични състояния дървото явно достига възможно най-опростения си вид – така да се каже, своята гола същност, въплатена, както отбелязахме, в тъканта на корените, ствола и клоните (или общо=първично=просто=същност). Животът му тръгва от нея, за да се върне обратно в нея. Въртенето в тази повтаряща се годишна програма, без съмнение, ще е също най-общата и най-проста линия на развитие на дървото. Видяхме, че тя е кръг и ще я обозначим като линията му на развитие от нулев порядък. От самото й формиране личи, че за всяко дърво тя е една единствена.

Следващият момент от анализа визира факта, че, по време на изми­наването на въпросния затворен маршрут, с дървото се случват редица междинни изменения. Между двете състояния на крайно еднообразие, животът на растението представлява поредица от етапи на разгръщане – протичащите една след друга фенофази.

По-конкретно, тръгвайки от началното монотипно състояние, дър­вото избуява в богатство от все по-разнообразни и усложнени свои произ­водни. Т.е. от общото се раждат формите на особеното: пъпки, листа, цве­тове, плодове и др. Тези жизнени прояви се разполагат по цялото проте­жение на главния кръгов цикъл на развитието. Те представляват редуващи се функционални участъци на обмяната; краят на всеки стадии поставя началото на следващия (пъпките се разпукват, давайки живот на листа и цветове; цветовете се оронват, давайки живот на плодове и т.н.); така пос­тоянно от старото се заражда нещо ново, което впоследствие също отми­ра. Настъпващите поетапни изменения описват специфична линия на нап­редване, вече различна от нулевата кръгова. А именно, формира се коле­бателната линия зараждане-отмиране-зараждане-отмиране... Какво пред­ставлява тя сама по себе си?

От примера отчетливо личат променливият й профил и неравно­мерно разтегнатата й периодика. Впечатляващо е, че всеки следващ пе­риод се разгръща по-нашироко и по-продължително от предидущия до един максимум на разцвета на дървото, след което настъпва обратно сви­ване с учестяване. Т.е. засичаме факта, че изследваната крива на развитие на дървото първоначално е разходящо-забавяща се, след което преминава в сходящо-забързваща се.

Тази зависимост между честотата и периода, що се отнася до въл­новите движения в материалния свят, е отдавна установена от физиката (n.Т=1, където n е честотата, а Т – периодът). Тя е закон за всеки физи­чески колебателен процес. А ето че сега я откриваме и в нашите философ­ски разглеждания. Този факт на нейното действие и в явленията от "по-умозрителното" философско естество сам по себе си е показателен. Той доказва, че интересуващите ни философски образувания не се вият сво­бодно в съвсем случайни криволичения, а са подчинени на единните зако­нови стандарти. Конкретиката на формирането им е еднаква с тази на фи­зическите първообрази. От това следва техните образуващи да са задъл­жително взаимосвързани и значи да не подлежат на никакви тълкувателни нагласявания.

С направените уточнения вече можем да сме категорични относно вида на разгледаната линия на развитие; в триизмерен изглед тя представ­лява спирала. Но, казахме, спирала с многозначима специфика; тръгваща рзходящо-забавено от върха на появяването си към една широка основа, откъдето нататък започва да върви ускорено-сходящо, този път към върха на своето изчезване. Или това особено спирално формирование можем да оприличим на две конусни спирали, съединени в основите си (тази цен­тробежно-центростремителна форма не познава изключения).

 Изредената периодичност, респективно така обрисуваната спирала бележи първата, главната осцилация в развитието на дървото. Т.е. се явя­ва неговата спирала от първи порядък. Изразяваме се така, защото, както и кръговата, тя е само една. Какво е положението насетне от нея?

Логично е да предположим, че всеки един период от този възходя­що-низходящ процес на развитие ще е, своего рода, разграфен от своя вътрешна цикличност. И наистина, протичането на фенофазите минава през обособени етапи на целенасочена дейност.

Например, да надникнем вътре във фенофазата на развитие на пло­да. При костилковите в нея се наблюдават три етапа: 1) С появата на пло­довия зародиш възхожда вътрепериода на наедряване чрез бързо делене на клетките. Това става в продължение на 3-4 седмици. 2) Идва ред на оформянето на ядката и костилката, при което нарастването на месестата част (перикарпът) е съвсем слабо и значително забавено. 3) Следва узря­ването – клетките на перикарпа увеличават размерите си поради растящо­то съдържание на вода и органични вещества в тях. Тук е и максимумът на спиралното разширяване. Нататък идват вътрепериодите на регреса, завършващи с неизменното окапване. [6, стр. 46, 72]

От данните на вътрешната периодика става ясна абсолютно същата форма на спирално развитие, каквато регистрирахме и при подреждането на фенофазите на годишния цикъл. Просто плодът не може да се получи зрял без да мине през зоните си на поетапно узряване. Тази осцилация по самото си ситуиране е по-задна от първоразредната, е от втори порядък. Тя вече има себеподобни във всяка фенофаза.

На свой ред можем да предположим наличието на спирали и след второразредните. Така, ако, задълбочавайки се, влезем в самата фаза "уз­ряване" на плода, ще намерим трета степен спираловидност в лицето на етапите: 1) Обагряне (хлорофилът се разпада, а с това и зеленият цвят от­стъпва място на специфичните багрилни вещества). 2) Омекване (плът­ността на перикарпа намалява, понеже протопектинът се превръща в раз­творими пектинови вещества, което отслабва връзката между клетките и изтънява стените им). 3) Овкусяване (скорбялата на зеления плод се хид­ролизира в захари). [6,стр. 76, 79] 

С образността, с която си послужихме и с направените констатации очевидно напреднахме значително в теорията на развитието. Но все още не сме направили решителните познавателни крачки, тъй като не сме из­яснили каква конкретно е обвръзката между развитието на общото, особе­ното и единичното. Осмислянето на тази зависимост ще ни даде отговор и на въпроса защо промяната в кръг има своите основания само при общо­то, а спиралата е линия на преобразуване на особеното и единичното. Ед­ва след тези уточнения коментарът по формата на спиралите на развитие­то може да се счита за приключил.

За да се придвижим в посоченото направление, трябва преди всич­ко да проумеем механизма на разгръщане на философските спирали. А той е предопределен от тяхната принципна идентичност с емпиричните им посестрими. С една дума, при философските спирали разгръщането на винтовата линия следва да се подчинява на същите закономерности.

Казахме, че спиралата като формообразуване е разгадана още в древността. Ходът по винтова линия, макар и сложен, е един от най-леки­те за постигане, понеже се получава от едновременната реализация на двете елементарни движения: ротация в една равнина и транслация под ъгъл спрямо нея. При съчетаването им транслацията деформира ротира­нето, изтегляйки го в спирала. И нека повторим: не може да има никакво съмнение, че философската спирала е резултат от абсолютно същата схе­ма на действие.

Фактът на двукомпонентна организация на винтовата линия гово­ри, че философските спирални явления се формират от два отделни про­цеса. Единият представлява въртене в кръг, а другият върви перпендику­лярно на него. И понеже и двата се отнасят за един и същ обект, значи те по никакъв начин не могат да текат изолирано; не могат да не са взаимо­зависими.

При това положение постъпателното местене просто няма как да се реализира, ако не повлече със себе си ротацията. Ето защо кръгът на пос­ледната не може да постигне идеала на точното затваряне, към който се стреми [4, стр.221-229], а се изтегля в спирала. Т.е., няма съмнение, че философската спирала се вие около своя ос, която не е някаква мислена линия, а е реално протичащо материално явление с решаващо влияние върху параметрите на спиралата и значи окончателно регламентиращо нейната форма. Ето защо за пространствената ориентация на тази ос също трябва да държим сметка.

Така идва ред да разсъдим за естеството на въпросните два проце­са. Към какви две съществени особености на телата може да бъде отнесен всеки от тях? Тук е достатъчно да се обърнем към разкритото още от древните наличие в отделните неща на категориалните съставки "еди­нично" и "общо".

Философията е установила, че общата съставка е консервативна страна на предмета, носеща неговите същностни характеристики, без които той не би бил това, което е. В този смисъл тя се явява сравнително устойчива, трайна, бавно променяща се. Докато единичните белези и свойства търпят бързи изменения, засягащи предмета само откъм разните му второстепенни, несъществени определения. От този факт произтича заключението, че развитието на веществените структури се състои в едно­временното реализиране на два различни по бързина процеса. В същото време двата задължително трябва да напредват в такт, понеже се отнасят до едно и също тяло (в противен случай би се нарушила неговата цялост, каквото явление не се наблюдава). Сиреч, двата процеса хем трябва да вървят в пълен синхрон, хем да се дефазират. Как се помиряват тези на пръв поглед несъвместими изисквания?

Има един единствен начин за тяхното съгласуване: протичането на процесите да става по две трасета с различни дължини; бавният да следва прекия маршрут от началния момент към крайния, а бързият – обикаля­щата крива между същите точки. При това скоростта на придвижване трябва да се диктува от развитието по пряката отсечка. Само така във всеки момент двата процеса ще се намират в абсолютно еднаква фаза на напредване, при извървени различни пътища.

Видно е, че самата структура на материалността води до спирално развитие на телата. Или би следвало да преценим, че по осевата линия те­че процесът на изменения на общото, а по винтовата – процесът на изме­нения на единичностите. По този начин те се съвместяват в едното цяло. Тази постановъчна картина, наред с всичко друго, е и необоримо доказа­телство за наличието на общо у нещата. При това не като някаква неопре­делена абстракция, а като конкретна предметна реалност.

Следващата стъпка напред е да установим корелацията между ли­ниите на развитие на общото, особеното и единичното. Понеже особеното се явява единично спрямо общото, следва да заключим, че спиралата на особеното се вие около линията на развитие на общото. Видът на тази нейна ос ни е известен – тя е кръгово затворена. Или вече можем оконча­телно да уточним едрия план на линията на развитието; тя има форма на разходящо-сходяща спирала, чиято ос е обикновен кръг. Другояче казано, тя е разходящо-сходяща спирала, навита около кръгова ос.

Същият ред на разсъждения важат и за единичното. Този път него­во общо се явява особеното. Това означава, че спиралата на особеното представлява ос на спиралите на непосредствено стоящите под нея еди­ничности. Последните са оси на спиралите на по-задните и т.н. Или всяка спирала от преден порядък се явява ос на следващите я. Така само спира­лата от първи порядък остава с кръгов контур за ос, понеже последният няма от какво да бъде спирално деформиран.

От примера с дървото видяхме отчетливо, че общото поражда осо­беното, а то, от своя страна, произвежда единичностите. Това означава, че началата на спиралите се намират върху техните оси. Механизмът на спи­ралообразуването предопределя същото да важи и за техните краища. Т.е. линиите на развитие започват живота си от своята ос, за да го завършат пак в нея. По този начин всяка винтова линия-процес формира чрез оста си затворен контур, стигайки така до определеност [4, стр.216-221]

И понеже друга схема на разположение и организация на линиите на развитие изобщо не би могла да съществува, то значи в обективната реалност е невъзможно да се конфигурира каквато и да е безкрайна поста­новка – нито спирала без начало и без край, нито без начало, но с край, нито с начало, но без край. Или днешните приемания за безкрайност на разни процеси (на развитието на материята, на познанието, на общество­то...) са категорично погрешни.

От изводите за взаимното разположение на спиралите на развитие­то стана понятна и тяхната взаимозависимост. Единичното произтича от претрансформациите на особеното; особеното произтича от претрансфор­мациите на общото. Общото е винаги налично с преобразуването си в кръгова цикличност. Същността на развитието се открива, стояща дълбо­ко в същността на измененията на общото. Без никакво колебание можем да кажем, че общото тегли развитието на особеното, което пък, от своя страна, тегли развитието на единичностите. Т.е. общото чрез особеното тегли и единичностите. Общото тегли всичко след себе си. Преобразува­нията на общото се явяват мотора на цялото последващо развитие, вклю­чително до това на най-единичните неща. Тези възгледи не са нещо ново; само че с изясняването на развитието по спирала постигнахме тяхната до­казателствена конкретика.

Съгласно гореказаното спиралите са разположени в йерархичен ред на съподчинение, на чиито връх като главна двигателна сила стои спира­лата от първи порядък, респективно нейната ос – кръгът на общото. Т.е. процесът-действие по оста е в най-голяма степен определящ за конфигу­рацията на спиралите. Неговата линия на развитие е псевдотранслация, е всъщност деформирана ротация, тъй като също върви спирално. Само че представлява все по-разтегната, по-изправена спирала. Следователно, ос­вен под формата на изначална ротация, друг начин на развитие няма. А ротирането, като единствено налично следствие, говори за съществува­нето на единствен наличен причинител. Тук само ще споменем, че проце­сът е силов и има сравнително точното си описание в лицето на така наречения закон за отрицание на отрицанието.

Това спирално статукво ни позволи да прозрем защо развитието на общото върви в кръг, а от него назад всичко се развива по спирала. Без съмнение движението в кръг показва, че липсва следващ по-общ осев про­цес, който да причини спиралната му деформация. С други думи сочи, че регистрираното общо е последно. Вярно ли е това заключение или мате­рията е неизчерпаема в дълбочина? Има ли нещо най-общо, от което по-нататък не съществува и значи от което възниква всичката позната дейст­вителност? Основанията, които ни насочват към извода за налична грани­ца на общност, не са едно и две. Тук ще изтъкнем някои от тях:

1) Щом най-общото движи развитието, то, ако няма такъв предел, коя от формациите по вертикалата се явява двигател? Защо и как? И ако тя все пак движи структурите под нея, каква е участта на тези над нея?

2) Тъй като най-общото ротира между две свои противоположни състояния, то, ако материята е неизчерпаема в дълбочина, следва да е на­лице и неведомия безкраен ред от все по-общи двойки такива състояния.

3) Ако съществуваха все по-общи и по-общи неща, то, по обясне­ните горе причини, пред нас щяха да се разкриват само спираловидни формации.

4) Понеже спиралната градация е пирамидална и нагоре стига до спиралата от първи порядък, то, ако няма най-общо, трябва да се направи нелепото предположение, подкрепено с основания и данни, че по-нататък следва безкрайна редица от вече безосеви главни спирали.

5) Тъй като нагоре по вертикалата всяка спирала-ос се получава все по-изправена, то, ако спиралите отиват в безкрайност, неминуемо ще дойде момент, когато някоя осева линия дотолкова ще се разтегне, че ще се изроди в обикновена права. Това води до несъстоятелната теза за възможен край на действие на диалектиката и на всякакво развитие.

6) Реалното изправяне на спиралата-ос всъщност постепенно зали­чава разликата между единичното и общото. Неизбежното им сливане в една линия ще ги направи тъждествени, което означава, че вече представ­ляват нещо най-общо с конкретността на единичност. Сега знаем, че ли­нията на развитие на тази структура е кръг.

7) Тъй като същността на нещата се корени в общото, ако не същес­твува нещо най-общо, стигаме до абсурда на безкрайното множество същности, лишаващ от смисъл самото понятие.

 8) Ако не съществува нещо най-общо, се обезсмисля и движението на познанието от сложното към простото, понеже простото винаги ще се явява нещо сложно.

 Могат да се посочат още доводи, но и изредените са доста­тъчни да заключим, че светът е изграден от нещо най-общо – една единс­твена конкретна първоматерия. Тя търпи кръгово развитие между две свои противоположни състояния. Оттам и всяка производна структура принудително се върти от актуалното си състояние до противното и об­ратно. Тези кръгове на развитието се подреждат в йерархичен ред на об­вързване; всеки по-общ играе ролята на ос за този под него, деформирай­ки го така в спирала. В резултат всички кръгове по вертикалата се полу­чават спирално изтеглени, с изключение на най-горния, първия, който е кръгът на първоматерията.

Нека още добавим, че до горните заключения се стига и по други теоретични пътища, вървящи по гръбнак от факти и твърда логика и водещи, в крайна сметка, до върховото питане: Как конкретно изглежда най-общото и защо това велико течение е вечно – несътворимо и неунищожимо? Този отговор днес е по силите единствено на философията.

Литература

1. Енгелс Ф. – Диалектика на природата, С. 1975

2. Енгелс Ф. – Анти-Дюринг, С. 1975

3. Афанасиев В. – Основи на философските знания, С. 1963

4. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999

5. Спасов Ц. – Пълно ръководство по овощарство, С. 1946

6. Ангелов Т. – Овощарство, Пловдив 1984

_____________________________________________________________________

Александър Николов © 2010-2013  Всички права запазени  (COPYRIGHT © 2010-2013)

http://alniko.log.bg/               13 Август 2010 / 11:53  |  Автор: alniko  |   | Категория: Наука