ПРИНЦИПЪТ НА ОПРЕДЕЛЕНОСТ КАТО КРИТЕРИЙ ЗА АКТУАЛИЗИРАНЕ НА РЕЛАТИВНАТА ФИЗИКА

 

Резюме: Различието (противоположността) на обектите води до тяхната познаваемост поради възможността за определяне на единия чрез другия. При тъждеството такава възможност липсва. То е непроницаемо, означава неопределеност, относителност. В него няма пропорции, няма математика. Тогава как Специалната теория на относителността влиза в тъждеството на своите инерциални системи и вади наяве техни отношения? Отговор: Внасяйки определеност между системите чрез тотална манипулация на мисленето…от самозаблуда. Сиреч, тази Теория е грешна отначало докрай. Стартира с Принципа на относителност. После, без да подозира, го изоставя и работи с Принципа на определеност. Накрая се връща на относителността – поредна алогична стъпка, даваща живот на нелепите парадокси. Така, по своята същност, Специалната теория на относителността се явява Специална теория на определеността, но обезобразена от трагикомична относителност.

Реално погледнато, Специалната теория на относителността не е построена върху Принципа на относителност. Относителност означава неопределеност, нещо непознаваемо, не поддаващо се на изследване. Сетивно-мозъчният апарат ежеминутно ни дава да разберем, че Светът около нас е устроен на Принципа на качествено-количествената определеност. Затова е познаваем и измерим. Този принцип е навсякъде, включително в нашите сетива и съзнание – той обуславя здравия разум. А фактът, че съвременната физика е пълна с необясними абстракции, нелепи парадокси и неопределености, не може да се дължи на нищо друго, освен на допуснати грешки, подлежащи на отстраняване.

Ще започнем от самото начало. На базата на качествената определеност възниква науката Натурфилософия, оперираща с апарата на понятията. От количествената определеност произтича науката Математика, занимаваща се с взаимоотнасянето на числата. А едновременно от качествената и количествената определеност, като обединена математико-философска секция, се появява науката Физика, призвана да даде пълната картина на заобикалящата ни действителност. Ето защо физичните величини са двояки. Формират се като напълно определени двукомпонентни оператори (число).(понятие-мащаб). В тях друго няма. Оттук величината „дължина“ представлява дуализма (число).(метър), а  величината „време“ – дуализма (число).(секунда).

Тази фундаментална двойнственост навежда на заключението, че абстракцията „Единно пространство-време“ е заблуда. Защото метърът и секундата не се преплитат (друго за преплитане няма). Показва го проверката с Лоренцовите трансформации. Изходните величини x, c и t са напълно определени. В резултат се получават ортодоксалните зависимости: x=c.t, t=x/c , а с тях и еднозначните съотношения: x'=N.x ,  t'=N.t , където N=(1- v/c)^1/2/(1+ v/c)^1/2

Следва пример за поясняване на нулевия резултат от опита на Майкелсон-Морли: Вкусовите рецептори не усещат вкуса на слюнката; термо рецепторите не усещат температурата на тялото. Защо? Защото двойката агент-рецептор представлява тъждество, непознаваема неопределеност, относителност. А сетивата усещат и сигнализират мозъка само при резлики, при определеност. Това е всеобщият Принцип на определеност, идващ от квантовата същност на материята. Като потвърждение, интерферометрите на Физо и Саняк „усещат“ движението на система К', защото са позиционирани извън нея, в неподвижната система К (определеност=познаваемост). Докато в опита на Майкелсон-Морли уредът е в движещата се система К', е тъждествен с нея. По тази причина тук резултатът винаги ще е нула. Освен ако не разрушим тъждеството. Как?

Между пътищата „отиване-връщане“ на отправените наляво и надясно светлинни сигнали действа компенсаторен механизъм. Трябва да го развалим. За целта, на пътя „отиване“ на сигналите поставяме стъклена пластина с дебелина d=1мм. Изчисленията показват, че тогава ще се получи около 0,35мм разлика между гребените на двете вълни.

Но да се върнем на сетивната система. Вестибуларният апарат държи тялото изправено по линията на гравитационната вертикала. Той обаче усеща само отклоненията от нея (така е устроен). В зоната на самата вертикала се получава тъждество и усещането се прекратява. Затова тялото извършва непрестанно люлеене напред-назад. Областта около вертикалата остава непознаваема, представлява неотстраним елемент на неопределеност. Сиреч, определеността на нашето Познание е приблизителна. Абсолютната истина е недостижима.

Същото се потвърждава и от физиологията на окото. То изработва ляв и десен образ на визирания обект. Между двата образа, където се намира самият обект, окото престава да вижда. Обектът като абсолютна истина, остава недостижим. Това са ненарушими закони.

Изглежда обаче те не важат за Специалната теория на относителността. Тя безпрепятствено влиза в тъждеството на разглежданите инерциални системи и вади наяве техни отношения. Също така спокойно синхронизира часовници, хванала абсолютната истина на светлинните сигнали. Как постига тези невъзможни за постигане неща?

Отговорът е: Чрез тотална манипулация на мисленето…разбира се, от самозаблуда. А именно: За да представи своя първи постулат – движещите се една срещу друга тъждествени инерциални системи К'(x', t') и К''(x'', t''), – авторът е застанал в неподвижна система К(x, t). Друг начин не съществува. Следва непоклатимия закон: Две системи (К' и К''), отнасящи се еднакво към трета (система К), са еднакви помежду си. Или от равенството на отношенията К'/К=К''/К' ще са в сила тъждествата К'=К'', съответно x'=x'' и t'=t''. Между системи К' и К'' няма никакви трансформации, няма математика. С това Теориата приключва. Друг резултат от Принципа на относителност не може да се получи.

Авторът обаче започва да импровизира. В разрез с всякаква логика иска да различава еднаквите системи (еднакви, но различаващи се). За целта фиктивно, според него, приема едната за неподвижна. Той е в пълно неведение, че правейки системите противоположни, внася определеност между тях, резултат от която са Лоренцовите трансформации. С една дума, Авторът тръгва с Принципа на относителност. Но после го изоставя и построява Теорията си върху Принципа на определеност. ¹

Следващата стъпка отново е нелепо алогична – връщане към Принципа на относителност чрез уеднаквяване на вече фиксираните две противоположни гледни точки. Умосътвореният феномен „хем разлика-хем тъждество“ дава живот на известните парадокси. Тяхната несъстоятелност може да се демонстрира с опита на Майкелсон, преместен в неподвижния Етер, а наблюдаван от движещата се Земя. Тази обратна гледна точка дава удължаване на метъра и секундата (удължаването е мнимо, дължащо се на измерване със скъсените движещи се мащаби).

Заключението е категорично: Специалната теория на относителността е грешна отначало докрай. По своята същност тя представлява Специална теория на определеността, но обезобразена с трагикомична относителност.

 Справки

1. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999, част II – Принцип на определеността, стр.178-278

(Nikolov A. - Towards a change of ideas in philosophy and physics, Sofia 1999, part II - Principle of definiteness, p.178-278)

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2023 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2023)

THE PRINCIPLE OF DEFINITENESS AS A CRITERION FOR UPDATING RELATIVISTIC PHYSICS

Abstract

The difference (oppositeness) of objects leads to their recognition due to the possibility of determining one through the other. At the identity, such possibility is absent. It is impenetrable, means indeterminacy, relativity. There are no proportions in it, no mathematics. How, then, does Special Relativity enter into the identity of its inertial systems and reveal their relations? Answer: Introducing definiteness between the systems through a total manipulation of thinking...from self-delusion. Videlicet, this Theory is wrong from the beginning to the end. It starts with the Principle of Relativity. Then, without suspecting, he abandons it and works with the Principle of Determination. Finally, it returns to relativity – another illogical step, giving life to the ridiculous paradoxes. Thus, in its essence, the Special Relativity represents a Special Theory of Definiteness, but disfigured by tragicomic relativity.

In reality, Special Relativity is not built on the Principle of Relativity. Relativity means indeterminacy, something unknowable that does not yield itself to researching. The sensory-brain apparatus minutely makes us understand that the world around us is built on the Principle of qualitative-quantitative determination. Therefore it is knowable and measurable. This Principle is everywhere, including in our senses and mind – it conditions common sense thinking. And the fact that contemporary physics is full of inexplicable abstractions, ridiculous paradoxes and indeterminacies cannot be attributed to anything other than mistakes made that are subject to elimination. We'll start from the beginning itself. On the basis of qualitative determinism, the science of Natural Philosophy arises, operating with the apparatus of concepts. From the quantitative determination the science of Mathematics stems, dealing with the interrelationship of numbers. And simultaneously, from the qualitative and quantitative determination, as a unified mathematical-philosophical section, the science of Physics appears, called to give the complete picture of the reality surrounding us. This is why the physical quantities are dualistic. They are formed as fully fixed two-component operators (number). (concept-scale). There is nothing else in them. From here, the quantity "length" represents the dualism (number).(meter), and the quantity "time" represents the dualism (number).(second). This fundamental duality leads to the conclusion that the "United Space-Time" abstraction is a delusion. Because the meter and the second do not intertwine (there is nothing else to intertwine). Inspection with the Lorentz transformations shows it. The output quantities x, c and t are completely determined. As a result, the orthodox dependences are obtained: x=c.t, t=x/c, and with them the one-valued ratios: x'=N.x , t'=N.t , where  N=(1- v/c)1/2/(1+ v/c)1/2

The following is an example to explain the null result of the Michelson-Morley experiment: Taste receptors do not feel the taste of saliva; thermoreceptors do not feel body temperature. Why? Because the agent-receptor pair represents identity, unknowable indeterminacy, relativity. And the senses sense and signal the brain only when there are differences, when there is definiteness. It is the universal Principle of Determination coming from the quantum essence of matter. As confirmation, the interferometers of Fizeau and Sagnac "sense" the motion of system K' because they are positioned outside of it, in the stationary system K (definiteness=knowability). While in the Michelson-Morley experiment the device is in the moving system K', is identical with it. For this reason, the result will always be zero here. Unless we break identity. How? A compensating mechanism operates between the round-trip paths of the left and right light signals. We have to spoil it. For this purpose, we place a glass plate with a thickness of d=1mm on the "going" path of the signals. Calculations show that then there will be about a 0.35mm difference between the crests of the two waves. But let's get back to the sensory system. The vestibular apparatus keeps the body upright along the gravitational vertical line. However, he only senses the deviations from it (that's how he's built). In the zone of the vertical itself, identity is obtained and sensation ceases. Therefore, the body performs a constant sway back and forth. The area around the vertical remains unknowable, it represents an irremovable element of indefiniteness. Videlicet, the determinateness of our Knowledge is approximate. The absolute truth is unattainable. The same is confirmed by the eye's physiology. It produces a left and right image of the observed object. Between the two images, where the object itself is located, the eye ceases to see. The object as absolute truth remains unattainable. These are inviolable laws. But they do not seem to apply to Special Relativity. It unobstructedly enters the identity of the considered inertial systems and reveals their relations. It also calmly synchronizes clocks, capturing the absolute truth of light signals. How does he achieve these impossible to achieved things? The answer is: Through total mind manipulation…of course, by self-delusion. Namely: In order to present his first postulate – the identical inertial systems K'(x', t') and K''(x'', t'') moving against each other, the author has stood in a stationary system K( x, t). There is no other way. Follows the unshakable law: Two systems (K' and K'') relating equally to a third (system K) are identical to each other. Or from the equality of the relations K'/K=K''/K', the identities K'=K'', respectively x'=x'' and t'=t'', will be valid. Between systems K' and K'' there are no transformations, no mathematics. That's the end of the Theory. Another result of the Principle of Relativity cannot be obtained. However, the author begins to improvise. Contrary to any logic, he wants to distinguish the same systems (the same but different?!). For this purpose, fictitiously, according to him, he accepts one as stationary. He is in a completely ignorance that by making the systems opposite, he introduces a definiteness between them, the result of which are the Lorentz transformations. In a word, the Author sets out with the Principle of Relativity. But then he abandoned it and built his Theory on the Principle of Determination.1 The next step is again ludicrously illogical – a return to the Principle of Relativity by unifying the already fixed two opposing viewpoints. The mind-created phenomenon of "both difference and sameness" gives life to the famous paradoxes. Their failure can be demonstrated by Michelson's experiment, transferred to the motionless Ether and observed from the moving Earth. This reverse viewpoint gives a lengthening of the meter and second, which is mock...it is obtained from the measurement with the shortened moving scales. The conclusion is categorical: Special Relativity is wrong from start to finish. In its essence, it represents a Special Theory of Definiteness, but disfigured by tragicomic relativity.

References

1. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999, част II – Принцип на определеността, стр. 178-278

(Nikolov A. – Towards a change of ideas in philosophy and physics, Sofia 1999, part II - Principle of definiteness, p. 178-278)

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Александър Николов © 2010-2023 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2023) 

ПОКАНА ЗА МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ ПО ФИЗИКА

 

International Conference on All Physics, Applied Materials & Nanosciences Technology April 19-20, 2023 | Rome, Italy

Dear Dr. Alexandar Nikolov, Good day!!

Our upcoming conference “International Conference on All Physics, Applied Materials & Nanosciences Technology” is going to be held during April 19-20, 2023 in Rome, Italy.

We’re overwhelmed by your great contribution to the field of your work and glad to welcome you as a Speaker, OCM Member, for All Physics, Applied Materials & Nano science’s Technology.

Click to know more details about: https://srcmeetings.com/applied-materials/ The Presentation can be in the field of: Theoretical Physics, Applied Physics, Condensed Matter Physics, Experimental Physics, High Energy Physics, Computing Physics, Mathematical Methods, Nano Science, Nano Materials, Nano Medicine, Material and Manufacturing and etc., other relevant to our conference

We are very confident that we will definitely offer you an unforgettable experience in exploring new prospects.

For any further queries, please do not hesitate to contact us. We appreciate your time and look forward to hearing from you.

Thanks & Regards, Grace Program Manager

……………………………………………………………………………………………………..

 

About the Conference

On behalf of Scientific Research Conference, we take great pleasure to announce "International Conference on All Physics, Applied Materials & Nanosciences Technology” during April 19-20, 2023 in Rome, Italy.

 

All Physics, Applied Materials & Nanosciences Technology meeting’s goal is to bring together, a multi-disciplinary group of Scientists, Researchers, Professors, Doctors, students from all over the world are invited cordially to present and exchange break-through ideas relating to promotes top level research and to globalize the quality research in general, thus making discussions, presentations more internationally competitive and focusing attention on the recent outstanding breakthroughs in the field of All Physics, Applied Materials & Nanosciences Technology and future trends and needs.

Benefits of attending:

• Website visibility to the visitors.
• Thought to provoke Symposiums and Workshops.
• Keynote sessions by the world’s most eminent researchers.
• Grow Your Professional Network with experts in the field.
• The best platform to develop new partnerships & collaborations.
• Abstracts will be published in the Conference Proceeding Book in our associated journals.
• Platform to the global investment community to connect with stakeholders.
• Certification by IOCM (International Organizing Committee Member).
• Exquisite Platform for showcasing your products and International Sponsorship.

 

Target Audience: Academicians, Noble laureates and Researchers, Research Institutes and Members, Business Entrepreneurs, Recovery managers, Directors, CEO's, Association presidents, Vice presidents and Professionals.

 

We look forward to seeing you at All Physics, Applied Materials & Nanosciences Technology (ICAPAMNT) - 2023 in Rome, Italy.

………………………………………………………………………………………………………………..

 

Досега няколко пъти са ме канили на международни  научни срещи, но такива в ограничени формати, неразгласени, на физици, в някаква степен лутащи се встрани от възприетите стандарти. Докато този форум представлява официална организация, при това, на много високо научно ниво. И си позволявам дълбоко да се съмнявам на него да е поканен още някой друг учен, сънародник. За съжаление обаче аз нямам зад гърба си никаква институтска подкрепа. А това обстоятелство засяга пряко както научната, така и финансовата страна на въпроса.

HUMAN SENSITIVITY IN HELP OF PHILOSOPHY AND PHYSICS (ЧОВЕШКАТА СЕТИВНОСТ В ПОМОЩ НА ФИЛОСОФИЯТА И ФИЗИКАТА)

 Преди години (1992г) написах статията „Принцип на определеността“ и, както повечето от предишните ми изследвания, я изпратих в „Българско физическо списание“. Но вече бях сигурен, че няма да я приемат. Затова този път помолих да ми бъдат представени мотивите за нейното отхвърляне (не са длъжни да го правят). Редакторът, който спираше работите ми, предложи да я рецензира срещу заплащане. Съгласих се и зачаках (комуникацията протече индиректно, през техническия секретар на списанието). Когато получих въпросната рецензия, останах изумен. Оказа се, че този учен (не му зная името, понеже не намери за нужно да се представи) не е схванал нито думичка от написаното. По страниците само позиране колкото щеш и досадно дундуркане на онова, което е учил и го има в учебниците. 

 И през ум не му бе минало дори най-елементарното – че Принципът на определеност, според който обектите, явленията и процесите са качествено и количествено определени и затова познаваеми, отрича Принципа на относителност-неопределеност, вещаещ непознаваемост, а при опит за някакви съждения, водещ до известните безсмислици, наричани парадокси. Това е най-малкото, което би трябвало да щракне в главата му. За кой ли път обръщам внимание, че при относителност-неопределеност липсват познавателни възможности.  Получените конкретни резултати в релативизма явно се дължат на скрито ползване на определености.

 По отношение на категориите „определеност“ и „неопределеност“ в теоретичното физициране цари пълна бъркотия. Това важи не само за релативизма, но и за квантовата механика. Тук виждаме да се подвизават частици без маса, фундаментални константи (Гравитационната, Планковата) с неясна физическа същност и др. Наличието на подобни елементи на неопределеност говорят за нередности във физиката.

 За споменатия рецензент Принципът на определеност (на противоположност) няма общо с физическите реалности и, от гледна точка на физиката, представлява непродуктивно философско умозрение. Това виждане и отношение владее целия физически социум. В основата му стои незнанието, откъдето и незачитането на общодисциплинарните научни стойности за природата на нещата.

В интерес на истината, и философите не са съвсем наясно с най-общата законност на една съвременна философия на природната даденост, бъркайки я с умозренията от древността и средновековието, наречени „натурфилософия“, на които се гледа с пренебрежение. Например в 2010г списание „NotaBene“ публикува статията ми „Философски аспекти на човешката екстеросегивност“ (http://www.notabene-bg.org/read.php?id=168), като от доклада на рецензента се вижда как механично копира изложението, без да е успял да вникне в редица съществени моменти. 

 Нееднократно съм обяснявал колебателния характер на  Познавателния процес, в чиито ход физиката е основен участник. Тя обаче е в тотално неведение по въпроса. Макар по различни поводи да съм изяснявал този феномен, нека отново представя неговата двойственост. Най-мащабната линия на колебание на Познанието се чертае от движението му, от една страна, между противоположностите определеност-неопределеност, а от друга, от изследването на природните закономерности ту откъм страната на частното знание, това за единичните неща, ту откъм общия техен същностен генезис (при известно натрупване на единични знания, процесът прескача в противоположния сектор на обобщенията). Пример за точно такова научно развитие – отиване в общото, с неговите невероятни възможности за научен напредък – представлява създаването на таблицата на химичните елементи, чиито широколентов ефект върху нашето знание е безспорен. 

 Днес обаче комплексният подход среща яростната съпротива на неразбиращите, тясно профилирани умове на физиците. Те го смятат за псевдонаучен, оставайки слепи за факта, че тяхното специализирано знание от век насам боксува, отклонило се далеч от здравата почва на разумността. В тази връзка нека допълня, че човешката познавателна дейност се осъществява в три характерни етапа на конкретизация на знанието за Обективната реалност, а именно: Първи, откривателски – начален. Втори, изследователски – утвърдителен. И трети, изясняващ причинно-следствените обвързаности – обобщителен. За сведение, много важният последен етап не се поддава на реализиране от оперативната частнонаучна дейност. За неговото постигане е нужно да се отиде към свързващата линия на общото, която, чрез самото си съществуване, се намесва с положителен ефект и в първите два етапа. В същото време, едно трябва да е пределно ясно. Съгласно Принципа на противоположност, никакви противни страни или състояния не бива да се абсолютизират, тъй като те функционират в единство. 

 За демонстрирането на всички тези императивни положения ще предложа два примера от областта на действието на човешката сетивност, която, знаем, е сътворена такава, каквато е, от самата Природа, т.е. е нагодена в този си вид така, че външната за съзнанието реалност да може чрез нея като в огледало да намери своето точно отражение. Това, както всеки се досеща, е необходимо за ориентацията и оцеляването на живия организъм в заобикалящата го действителност. В крайна сметка, по този начин търся да намеря и решение на спекулата около истинността на картината, която нашите сетива дават за заобикалящия ни Свят, съответно, около верността на нашето познание за него. За целта ще насоча вниманието върху начина на сетивно възприемане и отразяване от човешкия организъм на една материална и една нематериална (идеална) реалности.

 В първия случай нека окото да визира даден материален обект. Интересува ни как протича самото негово виждане (тук процесите са много сложни, поради което се налага да ги представя само в техния принципен вид). В дъното на окото се намира ретината с над 120-130 милиона сетивни клетки, превръщащи светлинните дразнения в нервни импулси. Най-чувствителната централна част на ретината с диаметър около 3-5 мм се нарича макула (жълтото петно). От своя страна, макулата има зона на изострено зрение – фовея, с диаметър около 1,5 мм. А участъкът на фовеята с диаметър около 0,35 мм, наречен фовеола или зрителна трапчинка, притежава най-високата резолюция (приблизително 600МP). В нея е и фокусът, при което можем да си представим с каква прецизност нашето централно зрение регистрира попадащия в неговия обсег светлинновълнов поток. В случая обаче ме интересува принципната функционалната схема на действие на очната рецепция, включително механизма на работа на преобладаващите клетки тип „пръчици“ на ретината. 

 Окото работи последователно ту с едната половина на огледалото на ретината (съответно, на макулата), ту с другата. Механизмът е изключително сложен. Нейните пръчковидни сетивни клетки съдържат химическото вещество родопсин, което търпи преобразувания между свои две противоположни форми – цис-ретинал, която е стабилна на тъмно и нестабилна на светло, и транс-ретинал, която обратно, е нестабилна на тъмно и стабилна на светло (другият тип клетки, характерен за макулата, са с форма на конусчета, съдържащи йодопсин; тяхното проучване е все още твърде слабо).

 При това положение, когато клетките на едната половина от ретината бъдат осветени, нестабилната на светло цис-форма започва да се разпада. Следват серия реакции на фотоизомеризация, в които родопсинът преминава през ред свои нестабилни състояния. Именно това претрансформиране причинява подаване на съответни нервни импулси към мозъка, осъществяващи виждане на обекта.

 Последната преобразуваща реакция обаче достига до стабилната на светло транс-форма на родопсина и виждането се прекратява. Тогава очната ябълка извършва преместване, така че отработилата част от ретината отива на тъмно, а се осветява другата, идващата от тъмното поле свежа половина. С този ход виждането се възобновява по описаната схема на активиране на разпадните реакции. В същото време, в попадналата на тъмно, един вид, изразходвана половина на ретината, нестабилната при това условие транс-форма директно се рециклира до началното, стабилно на тъмно състояние цис-ретинал. Изнесените данни и описаната физиология на окото могат да се намерят навсякъде в специализираната литература. Всичко това е сравнително добре изучено и мога спокойно да се облегна на него. 

 Сиреч, виждането се осъществява в следните работни фази:

t₁ - период на виждане с лявата половина. 

t₂ - период на преместване, съответно, на невиждане, на слепота. 

t₃ - период на виждане с дясната половина.    

 Или, реално погледнато, окото инициира създаването в мозъка на, да го наречем, ляв и десен образ на визирания обект (представлява процес на поява на образа, изкристализирането му до най-високо качество – момент на края на отклоняването, с последващо избледняване и изчезване), разделени от тъмния сегмент на липсата на образ. Но ние не усещаме тази прекъснатост, понеже описаната право-възвратна процедура (ляво-дясно отклонение) протича с огромна скорост…за една секунда окото извършва около 150 размени между двата участъка на ретината. Изрично подчертавам, че празният откъм образ времеинтервал t₂ е неотстраним, няма как да се премахне, да се сведе до нула. Той е зона на нечувствителност на окото.

 Ще добавя още един детайл. Поради много високата скорост на протичане на процесите, родопсинът в клетките сякаш се замърсява – не може да достигне абсолютното си рециклиране и в мозъка се пренасят следи от предни виждания. Това обстоятелство води до постепенно влошаване качеството на възприемане на обекта, до замъгляване на неговия образ. Този проблем се разрешава чрез мигането на клепачите (което има и други няколко предназначения). В момента на мигане цялата ретина остава на тъмно за период, десетки пъти по-дълъг от работните времена t₁=t₃, така че родопсинът се възстановява стопроцентово, изчиства се до идеалното си изходно състояние.

 От физиологична гледна точка описаният механизъм на действие на окото се обяснява с очевидната нужда от постоянно възобновяване (от рециклиране) на фотоактивното вещество родопсин. Но има и по-общо разбиране, представляващо интерес за нас, на което ще се спра по-нататък (навсякъде прозира действието на Принципа на противоположност). 

 Следващият пример е този с поддържането на изправената стойка на тялото от вестибуларния апарат (на принципа на отвеса). За целта същият се ориентира по идеалната линия на гравитационната вертикала (разглеждал съм случая по други поводи, със съответното ударение върху изводите). Експерименталните данни сочат, че, всъщност, тялото  не стои неподвижно, изравнено с идеалното вертикално положение, а неусетно за нас се люлее "напред-назад" около него. Причината за това поведение е следната (тук не е необходимо запознаване с принципното устройство и начина на функциониране на вестибуларния апарат): Когато вестибуларният апарат усети отклонение от вертикалата, да речем, залитане напред, той веднага изпраща сигнал за това към мозъка. Мозъкът активира определените за целта мускули и започва рефлексно обратно връщане на тялото. Идва моментът, в който то се изравнява с вертикалата. Вестибуларният апарат обаче не реагира, остава пасивен. Съответно, без подадена му информация, мозъкът бездейства. Така че няма никакъв начин тялото да бъде задържано в това идеално положение. И то подминава вертикалата в отклоняване назад. Едва тогава вестибуларният апарат, усетил новото отклонение, алармира мозъка. Следва команда за обратна посока на действие, при което вертикалата отново бива подмината в отклонение напред и т.н. низ от неспирно повтарящи се клатушкания "напред-назад". 

 Както и в случая с действието на окото, това циклично движение има своето физиологично обяснение: Вестибуларният апарат е така устроен, че около вертикалата става нечувствителен. Този негов „недъг“ по никакъв начин не може да се избегне, не подлежи на корекции. Респективно, способността му да усеща силовата линия на гравитацията се губи в зоната на изравняване с нея. Такова е частнонаучното обяснение. Подобно на окото обаче, и тук общото разбиране е къде-къде по-съществено и интригуващо. 

 Няма да е излишно още да подчертая, че, тъй като и трептящото око, и клатушкащото се тяло извършват възвратно-постъпателни движения, то при тях неминуемо са налице всички  периоди, характерни за физическото махало: забавяне на движението и спиране в положението на крайно отклонение, след което ускорително поемане в обратната посока, преминаване с максимална скорост през средната (равновесната) точка, а после пак забавяне и спиране в обратното крайно отклонение и т.н. безкрайно повтаряне на този един и същ цикъл. Въпросната тъждественост позволява уеднаквяване на изводите за всички процеси, предвид техния колебателен характер. 

 В дълбочина, описаните два примера се сливат в една обща законова платформа, позволяваща да изведем на преден план интересуващите ни няколко неоспорими заключения:

 В заобикалящата ни действителност всеки отделен обект, явление и процес съществуват в един единствен определен вид, който се явява абсолютната истина за тях. Но човешките сетива не са в състояние директно да я усетят и отразят, защото те работят на Принципа на противоположност, са устроени да усещат само разлики, действат само в условия на противопоставяне (обонянието усеща отклоненията от безмириса на въздуха, но не и самия въздух; вкусовите рецептори не усещат вкуса на слюнката, но усещат отклоненията от него; слуховите възприятия възникват само при вибрации навън-навътре на тъпанчевата мембрана, а при нейно равновесно положение изчезват; термалните рецептори не усещат телесната температура, а усещат само разликите от нея). При отклоняване от абсолютната истина усещанията са най силни и контрастни, а при изравняване с нея се прекратяват. Тоест, абсолютната истина съществува като обективна качествено-количествена определеност, но тя е недостижима за нашата сетивност и, значи, е принципно непознаваема. Както много пъти показах, абсолютната истина е една единствена. Тезата за многото истини е нелепа. Многото истини във всеки конкретен случай, всъщност, са различни мнения, леви и десни отклонения от абсолютната истина за случая.

 

Както се видя, сетивата ни възприемат даден обект или явление субективно, не в абсолютния им вид, а с приближение до него. Този субективизъм обаче не протича в произволен порядък, а се реализира по един единствен, строго регламентиран от Принципа на противоположностначин – чез обхващане на абсолютната истина между две нейни противоположни отражения. Или копието, което човешките сетива изработват за абсолютната истина, е с отклонения (несъответствия) от нея, които обаче са пренебрежимо малки. То представлява границата на нашите възможности за познавателно възпроизвеждане на Обективната реалност. Както се разбра, тази граница се позиционира максимално близо до абсолютната истина. Именно на това основание казваме, че опознаваме външната действителност с необходимата и достатъчна точност. Опознаваме я като количествената и качествена определеност, която тя представлява.

 Мисленето в тази законова рамка, респективно, Познанието чрез противопоставяне, макар и с показания непреодолим момент на неопределеност, се дефинира като „логично“ и „здраворазумно“. Нагледно се  видя, че сетивата отобразяват с достатъчна истинност наличните външни количествено-качествени определености. Така че тук няма място за парадокси или каквито и да е подобни необясними чудатости (господа физиците, както и безропотно съгласяващите се с тях философи, трабва най-сетне да проумеят, че здравият разум не е "куп предразсъдъци", а най-непосредствено олицетворение на първичната природна законност).  ..

 Сега да изясня как недостижимостта на абсолютната истина е свързана с невъзможността за делимост на материята до безкрайност. За целта ще покажа с каква максимална точност мога да определя абсцисата на дадена точка А. Тъй като точността на измерванията се повишава с използването на специализирани инструменти и уреди, то веднага мога да предвидя следните две логични пэстановки:

 Първата третира въпроса при положение, че материята е делима до безкрайност. Тогава щях да съм в състояние да изготвя инструмент, чиито две мерни рамена са с върхове, подострени до степен на безразмерни точки. С такъв инструмент, забивайки единия връх в началото О на координатната система, а другия в избраната точка А върху оста Х, очевидно бих могъл да извърша измерването с абсолютна точност, респективно, бих могъл безпроблемно да постигна абсолютната истина за координатата (х)_А (за разстоянието ОА). Видно е обаче, че едно такова изравняване на измерването с абсолютната истина не оставя място за противоположности, т.е. противоречи на законовия устройствен фундамент на Природата. Следователно, този вариант следва да отпадне като нереалистичен, излизащ извън рамките на Принципа на противоположност (игнориращ неговите основополагащи ограничения-забрани).

 Втората постановка третира въпроса при положение, че материята не е делима до безкрайност. Тогава щях да съм в състояние да изготвя инструмент, чиито две мерни рамена са с върхове, подострени до някакъв минимален диаметър d_min , който бележи краят на възможността за делене. Такъв инструмент, стъпил върху точка О и точка А, дава за абсцисата (х) безброй стойности, заключени между максимално възможния размер х_А + d_min и минимално възможния размер х_А - d_min . Именно това е реалната картина на измерването. В нея абсолютната истина (х_А) се намира някъде между границите на допуска (+ d_min) и (- d_min). Съответно, недостижимостта на абсолютната истина произтича от невъзможността за делене на материята до безкрайност. Или, може да се каже, че забраната за достигане до абсолютната истина е и забрана за делимост на материята до безкрайност. 

 На практика, в машиностроенето всеки размер се дава с номинал – желаната абсолютна стойност, плюс-минус допустимите отклонения от номинала (допуск) или неизбежния момент на неопределеност. Въпреки последния обаче, няма съмнение, че машинните детайли се получават в достатъчна степен качествено и количествено определени, че да работят съвместно и изпълняват предназначението си. 

 В светлината на изложените факти, доказателства и заключения по определеността на Обективната реалност, Специалната теория на относителността не само че не буди възхищение, а тъкмо напротив – ясно проличава, че е построена неправилно, в разрез с природната законност. Още във встъплението нейният автор вкарва в употреба основни понятия, без да счита за нужно да ги охарактеризира (да ги определи) като предполагаемо съдържание и свойства. Умът е силно затруднен да възприеме какво е „светлина“, какво е „пустота“, как „светлината се разпространява в пустота“ и други разни неопределености. Такива безформени мисловни флуктуации са могли да минат за наука в 1905г, но не и днес. В наше време всичко това подлежи на критика и отхвърляне при конфликт с логиката, респективно, с общата законова основа. А подобни недомислени положения са заложени в самите основания на Теорията. За внасяне на повече яснота се налага да цитирам дословно източника (А. Айнщайн – КЪМ ЕЛЕКТРОДИНАМИКАТА НА ДВИЖЕЩИ СЕ ТЕЛА – http://path-2.narod.ru/02/03/kedt.pdf ). Ще си позволя само да променя система (k) на К' с параметри x', y', z' и t' и скоростта на светлината от (V) на (с) (преводът е мой, а многоточията означават пропуснат несъществен текст).

 „§ 2. За относителността на дължините и времевите интервали

По-нататъшните съображения се опират на принципа на относителност и на принципа за постоянство на скоростта на светлината. Ще формулираме двата принципа по следния начин.

Законите, по които се изменя състоянието на физическите системи, не зависят от това, към коя от две координатни системи, движещи се относително една спрямо друга равномерно и праволинейно, тези изменения на състоянието се отнасят.

Всеки лъч светлина се движи в «покояща се» координатна система с определена скорост (с), независимо от това този лъч светлина от покоящо или движещо се тяло се изпуска.“

Това са прословутите два постулата на Теорията, приети от автора, а сетне и от цялата научна общност, априори, като стопроцентово сигурна физика (и логика), която затова не се нуждае от специални обосновки и доказателства. Но така ли е в действителност?

Ще започна с фрапантната дефиниция на Втория постулат. Тя натрапва на разума внушението, че във всяка, движещи се с произволна скорост, инерциална координатна система светлинният сигнал изминава разстоянието от избрана точка А (където са източникът на светлина, наблюдателят и измерващият часовник),  до избрана точка Б (огледалото) за време t_АБ , точно равно на времето t_БА за връщане обратно от точка Б в точка А. Това означава, че във всяка такава система и за всяка точка сигналът постига абсолютна  определеност на разстоянието АБ и времето за изминаването му, поради своята постоянна скорост с=const. С една дума, Вторият постулат ни уверява, че във всички, движещи се с различни скорости, системи светлинният сигнал стъпва на абсолютната истина, позволявайки по този начин синхронизиране на разноместните часовници. 

Вече знаем обаче, че това положение е изцяло несъстоятелно. То би било изпълнимо само ако светлинният сигнал се движи синхронно едновременно с всички системи (ако началата на всички системи са център на една и съща светлинна вълна), което едно, че няма как да стане, и второ, противоречи на изискването сигналът да се движи независимо от движението на системите. Изобщо виждаме, че абсурдното достигане на абсолютната истина води до какви ли не изопачения на действителността.

В случая Принципът на противоположност повелява в движещите се системи разстоянието и времето на отиване (х_АБ , t_АБ) да са различни от разстоянието и времето за връщане (х_БА , t_БА) . Но поради огромната скорост на светлината, тази разлика ще бъде  пренебрежимо малка. Именно в нея се намира недостижимата абсолютна истина за изминатото от сигнала разстояние АБ и за времето на отиване t_АБ . Неизбежното и неотменимо наличие на въпросната разлика регламентира измерване на приблизителна скорост на светлината в една посока (измерване с два разноместни часовника). А по затворения контур отиване-връщане (измерване с един часовник) се мери средната скорост на сигнала, чиято стойност винаги е (с). Тези положения автоматично отхвърлят идеята за синхронизиране на часовници.

Тотално неразбиране на въпроса „определеност-неопределеност“ цари и при Първия постулат. Както се вижда от дефиницията, авторът го отнася към „….две координатни системи, движещи се относително една спрямо друга равномерно и праволинейно….“. Но трябва да уточним нещо много важно: За да ни запознае с точно този начин на движение на системите, за да се добере до такова ясно тяхно представяне, изобщо, за да стигне до това отчетливо познание, той е заел позиция в някаква неподвижна система. Създадената по този начин противоположност „покой-движение“ генерира определеността, а от там и картинността, нагледността, която идва от описанието-дефиниция на Първи постулат.

Няма съмнение, че двете системи се явяват неразличими, относителни помежду си (без значение дали се движат една срещу друга или една до друга) и определени спрямо неподвижния наблюдател. А щом сами по себе си са в отношение на тъждественост, на неопределеност, между тях не може да има никаква математика. Те представляват едно, тъждествено само на себе си. Докато математиката се появява там, където има различия, съответно, където нещата са определени едното чрез другото. Нейното предназначение именно е, чрез сравняване (за което е нужно подравняване на величините към някаква база – нужно е уравняване или уравнение), да търси и намира в какво конкретно се състои дадена разлика и каква точно е нейната стойност. След като вече знаем всичко това, да направим оценка на следващите стъпки на Специалната теория, отново с цитати от нея. 

„§ 1. Определяне на едновременност

Нека е дадена координатна система, в която са справедливи уравненията на Нютоновата механика. За отличаване от въвежданите по-късно координатни системи и за уточняване на терминологията да назовем тази координатна система „покояща се“. 

Разбирате ли накъде ни повлича авторът на Теорията, каква коварна пързалка ни подготвя? Според неговите представи, фактическата относителност-неразличимост на двете системи с нищо няма да се промени, ако той се премести в една от тях и, понеже тя вече няма да се движи спрямо него, я нарече „покояща се“…значи фиктивно, само за удобство. Между другото ни уверява, че това обозначаване наужким ще ни дойде добре за „отличаване“ на тази система от другата движеща се и за „уточняване на терминологията“, така че е разумно да вкараме нещата именно в този разбираем порядък. 

И по-нататък, след всички тези уговаряния, цялата Теория вече бива построена върху противоположността (покояща се система)-(движеща се система), при което ние сме задължени да гледаме на това противостоене като на неистинско, задължени сме вътрешно да знаем, че системите са си относително движещи се по указания в дефиницията начин. Погледнете обаче реалната картина: В Първи постулат наблюдателят стои в неподвижна система и описва движението на две инерциални системи, които се явяват определени спрямо него, но относителни, неопределени помежду си. А сега стои в неподвижна система и описва движението на една инерциялна система, която се явява определена спрямо него. С други думи, авторът на Теорията иска от нас винаги да помним, че говорим за двете движещи се една спрямо друга тъждествени системи, нищо че след това той ще се позиционира в едната от тях, превръщайки я така в покояща се (нейното количество движение се прехвърля върху другата система чрез удвояване на скоростта й). Това е мисловна еквилибристика, нямаща равна до момента по своя манипулативен ефект. 

 

Убеден във фиктивността на това различаване „покояща се-движеща се“ система, той изобщо няма идея, че така внася определеност между системите (при липса на различие,  няма определеност, няма познание). Не подозира, че, всъщност, съвсем реално променя цялата концепция на изложението. Обръща го от Теория на относителността в Теория на определеността. Заменя неопределеността на ситуацията, в която няма нищо за обработване, с продуктивната определеност на различаващите се системи. В резултат на тази нова физическа реалност математиката веднага се задейства и намира всеизвестните изрази (Лоренцовите трансформации), даващи различието между дължините и времената на двете системи. Сега авторът трябва да реши: Ако определеността „покой-движение“ между системите е фиктивна, то и математическите резултати от нея следва да се считат за фиктивни, недействителни, с което Принципът на относителност се съхранява. Но ако математическите резултати се приемат за действителни, то и определеността „покой-движение“ между системите следва да се счита за действителна (Принцип на определеност).

 

И тук настава невъобразимо изопачаване на действителността. В пълно неведение по въпроса, в унисон със своите интуитивни умозрения, авторът решава, че противопоставянето „покой-движение“ (определеността „покой-движение“) между системите е фиктивно, но математическите резултати от това различие са действителни. За него нещата не стоят в смисъла на горното „или-или“. Затова, в абсолютен разрез с мисловните норми, той прави посочения микс от двете възможности. По-нататък работата продължава в този режим на принципна обърканост и довежда до смехотворни парадокси. Тъй като интерес представляват пространствените и времеви отнасяния между двете различаващи се системи, ще се спра на предложената в Теорията постановка:

  

„§ 3. Теория на преобразуване на координатите и времето от покояща се система към система, равномерно и праволинейно движеща се относително първата

Нека.....са дадени две координатни системи..... Нека осите X на двете системи съвпадат..... Нека сега на координатното начало на една от тези системи К' се съобщи.....скорост v в направление на нарастващите значения на x на другата, покояща се система K.....На всеки набор значения x, y, z, t, които.....определят мястото и времето на събитие в покоящата се система, съответства набор значения x', y', z', t',  установяващи това събитие в система К', и сега е необходимо да се намерят система уравнения, свързващи тези величини."

 

Този абзац ни дава да разберем, че изходната покояща се система К разполага с напълно определени мащаби (метър К) и (секунда К). С тях са измерени напълно определени значения x, y, z и t, които напълно определят мястото и времето на дадено събитие в системата. Подобно стоят нещата и в движещата се система К'. Можем да сме сигурни, че и в нея измерванията на дължини и времена се извършват с напълно определени мащаби (метър К') и (секунда К'). Това означава, че на напълно определените значения x, y, z и t на събитието в система К съответстват поддаващи се на най-обикновено, традиционно измерване напълно определени значения x', y', z' и t', които напълно определят това събитие и в система К'. От всички тези определени величини не може да се получи неопределеност от типа на „неразделимо пространство-време“. Това заключение се доказва, като в трансформациите, на мястото на величините дължина и време, поставим техните напълно определени мащабни единици (многократно съм го показвал в предни статии). 

 

Следва продължението, с включване на светлинен сигнал: 
"Нека от началото на координатите на система К' в момент на времето t' се изпрати лъч светлина по оста X.....За лъча светлина.....имаме x'=с.t'.....нека в момент на времето t=t'=0 от общото.....за двете системи начало на координатите се изпрати сферична вълна, която се разпространява в система K със скорост (с). Ако (x, y, z) е точка, в която тази вълна пристига, то.....имаме: x²+y²+z²=с²t². Преобразуваме.....с формулите за преобразуване; тогава ще получим: x'²+y'²+z'²=с²t'²."

 

Новите данни за системи К и К' са: Напълно определената скорост (с) на светлината (всъщност с_ср), откъдето и напълно определените законови отношения: x=с.t, x'=с.t', респективно, t=x/с, t'=x'/с. При това положение, връзката между напълно определените значения x, y, z и t, на даденото събитие в система К и напълно определените негови значения x', y', z' и t' в система К' не може да бъде друга, освен също напълно определена (определеностите генерират само определености). Но за преливащата от недоразумения Теория на относителността няма нищо забранено и невъзможно. За да стигне до търсената връзка между напълно определените параметри на системите, авторът развива времето t' на система К' като функция на координатите и времето x, y, z и t  на система К. В резултат получава заветните уравнения: x'=(x-v.t)/b ; y'=y ; z'=z ; t'=(t-v.x/c²)/b, където b=(1- v²/c²)^1/2 . При този техен вид нещата за пореден път излизат извън контрол. 

 

Понеже в горните връзки x' и t' се появяват като функция едновременно и на координатата x, и на времето t, се отива към становището, че наяве е излязъл нов феномен, че пространството и времето са обективно единна, неразделима субстанция, че времето е, своего рода, четвърто измерение и други такива. 

 

Всичко това са неопределености, откъдето и да ги погледне човек. Те говорят за нещо нередно, тъй като, както видяхме, в изходните данни, пространствените координати и времето са си отделни, разграничени величини, както в покоящата се система К, така и в движещата се система К' . Къде тогава е това „неразделимо преплетено пространство-време“? Повтарям, ако буквените означения се заместят със съответните мащаби и цифри, ще се види, че такова нещо не съществува. В крайна сметка, нали се решава задача със светлинен сигнал?! А светлинният сигнал, трябва отново и отново дебело да подчертая, е носител само и единствено на определености. По-конкретно, не трябва да забравяме, че същият внася в задачата, от една страна, постоянната скорост (с), а от друга, всеизвестните зависимости: x=с.t, x'=с.t', респективно, t=x/с, t'=x'/с . От тях следва: При t(t')=0 задължително ще е в сила и x(x')=0 – такова е естественото взаимоотнасяне между пространството и времето и то не може да се конституира по друг начин, освен противоестествено (самият факт, че Теорията на относителността нарушава и това просто правило, поставя под съмнение нейната идейност).

 

Следователно, свързващите изрази x'=(x-v.t)/b ; t'=(t-v.x/c²)/b не са решени докрай (затова позволяват математическа въртележка). И наистина, при извършване на съответните замествания в тях, се получават еднозначно определените съотношения: x'=N.x ; t'=N.t , съответно, x=x'/N ; t=t'/N , където N е число, зависещо от скоростта (v)… N=(1- v/c)^1/2/(1+ v/c)^1/2 . Тогава, щом в неподвижната система К фронтът на светлинната вълна е сферата x²+y²+z²=с²t² , то в движещата се система К' този общ фронт ще изглежда така: (x'/N)²+y'²+z'²=с²(t'/N)².

 

Сега няколко щриха и за почти мистичния математически извод за събиране на скорости. В него липсва нужната физическа яснота, което обстоятелство внася по въпроса момент на неопределеност, каквато е ситуацията и при самия светлинен сигнал. Затова първо ще кажа няколко думи за естеството на светлината и нейната скорост.

 

Скоростта на светлината е гранична не защото просто засега няма измерена по-висока или защото се получава такава като математически резултат. Причината е друга, чисто физическа. Светлината представлява колебателен процес, разпространяващ се във вид на сферична вълна в своя матерна среда – силовата материална субстанция, която наричаме полева материя (светят нейните трептящи частици). Тази материя е основата на Общо Вселенското пространство, е абсолютно неподвижната система К₀ , от която произтичат и спрямо която се движат всички тела-инерциални системи. По нейните производни образувания съдим, че е устроена на Принципа на противоположност, респективно, че се състои от еднакви двояки клетки – „материална неделима частица“ като ядро, с „идеална празнота“ около него (ядрото осцилира в празното без загуба на енергия, а силата на разтегнатото празно е неунищожима, е вечна). Всичко следващо възниква, се продуцира точно в същия ред на организация…всички структури, до галактиките включително като краен максимум, са с материална част, съсредоточена в ядрото и (почти) празна околност (например, околност при атомите са електроните, при Слънчевата система – планетите, при галактиките – звездите). Или, в сила е всеобхватен Принцип на подобие, позволяващ по всяка следваща качествено-количествена определеност да разпознаваме предната такава, та чак до определеното изходното начало.  

 

Елементите на светлинния сигнал, включително и неговата скорост на разпространение (с), зависят и се определят единствено от еднородните силови характеристики на тази полева материя. Ето защо скоростта на светлината е постоянна и представлява горна граница на скоростите, която не се влияе от никакви, извън средата, условия и предпоставки, независима е от движението на телата-координатни системи, не може да има стойности по-малки от (с) и няма как нито да се надвиши от каквито и да е конвенционални скорости, нито да се сборува с тях.   

 

В тази връзка, ето резултатите от така нареченото събиране на скорости при три характерни опита със светлинни сигнали (където (с) е скоростта на светлината, (v) е скоростта на Земята, а при Физо – скоростта на водата в тръбите, (u) е общата скорост):                                                                                                               Наблюдение на Рьомер:  u=с–/+1.v

Опит на Физо:   u=с–/+0,43.v 

Опит на Майкелсон:  u=с–/+0.v

 

Важно е да повторя, че това сумиране е привидно. Понеже възприемаме Земята като неподвижна, притуряме нейната скорост към скоростта на светлинния сигнал. Но, за разлика от класиката, тук знакът (–) се получава при една и съща посока на скорости (с) и (v) (когато Земята бяга от сигнала), а знакът (+) – при противоположни посоки (когато Земята пресреща сигнала). Както се вижда при Рьомер и Физо, пътят на отиване на сигнала не е равен на пътя на връщане. Можем да предположим, че положението при Майкелсон е същото, но в скрит вид (Вторият постулат е плод на въображението). Сега да премина към решаване на задачата за събиране на скорости. За сравняемост и тук ще следвам буквално постановката на Теорията: 

„§5. Теорема за събиране на скорости

Нека в система К',  движеща се със скорост v по оста Х  на система К , се движи точка съгласно уравнението: x'=w.t', където  w е постоянната скорост на точката. Да намерим движението на точката относно система К.“ 

В цитирания текст ще сменя само движещата се точка с тяло с маса m_c (понеже физиката не е математика). Веднага искам да обърна внимание, че скоростта (v) на движение на система К' спрямо неподвижна система К и скоростта (w) на движение на тялото относно движещата се система К' не са равнопоставени. От която и да е система да се погледне, скоростта (v) изглежда еднакво, е една и съща, съгласно израза: v=x/t=(x'/N)/(t'/N)=x'/t'. В този смисъл, скоростта (v) има статут на абсолютна. Докато скоростта (w) е допълнително относително движение в система К'. Ето защо абсолютна скорост (v) и относителна скорост (w) не могат да се събират директно в резултантна скорост (u). За да се реализира такова математическо действие, относителната скорост (w) първо трябва да се приведе към състояние на абсолютна, трябва да се абсолютизира.

Тази постановка досущ отговаря на опита на Физо. В нея лабораторията е система К . Светлинният сигнал е система К', която се движи относно лабораторията със скорост (v) (около 220000 км/сек във вода). А тялото е водата, движеща се спрямо сигнала със скорост (w) (същото е при движението на Земята-система К', с абсолютна скорост (v) спрямо Слънцето-система К, плюс движението на градския автобус спрямо Земята с относителна скорост (w)).    

И така, оформят се две сигурни опорни точки: От една страна, скоростта (v) , като абсолютна, ще участва в сбора без изменения, в пълен размер, а от друга, енергията на тялото в неподвижната  система К не може да надвишава стойността Е=m_c.с², независимо в какви сборни движения участва то. 

Тогава от скоростта (v) ще е налице кинетичната енергия Е_К=1/2m_c.v², откъдето за потенциалната енергия Е_Р мога да напиша израза: Е_Р=m_C.с² - 1/2m_c.v²  ,  съответно, Е_Р=m_c.с²(1- v²/ c²)^1/2 . Или потенциалната компонента на масата на тялото m_P1 ще бъде m_P1=m_C(1- v²/ c²)^1/2  , съгласно зависимостта Е_Р/m_P1=с². В същото време тялото има скорост (w) в система К', която явно ще увеличи абсолютната му скорост (v) до някаква по-висока стойност (u) и, следователно, ще доведе до допълнително смаляване на гореизведената потенциална енергия, респективно, потенциална маса (явяваща се негова пълна маса в система К'). При това положение, крайната величина m_P2 на въпросната потенциална маса може да се представи както чрез скоростта (u) като: m_P2=m_C(1- u²/ c²)^1/2 ,  така и чрез скоростите (w) и (v) като: m_P2=m_P1(1- w²/ c²)^1/2  или  m_P2=m_C(1- v ²/ c²)^1/2.(1- w²/ c²)^1/2 .             

След приравняване на двата равностойни израза за m_P2 и извършване на съответните математически действия, се получава зависимостта: u²=v²+w²(1- v²/с²). Всъщност, това е зависимост на кинетичните енергии от скоростите на движение на тялото. Същата геометрично представлява правоъгълен триъгълник с хипотенуза скоростта (u) и катети скоростта (v) и скоростта w(1- v²/ c²)^1/2.  При  скорост (v), близка до скоростта на светлината (с), какъвто е случаят при опита на Физо, катетът w(1- v²/ c²)^1/2 става толкова малък, че може да се премине към линейната форма на събиране на скоростите: u=v+ w(1- v²/ c²)^1/2 . А за минимизиране на допуснатата грешка, катетът w(1- v²/ c²)^1/2  допълнително се намалява до вида  w(1-v²/с²), така че окончателно се получава: u=v+w(1-v²/с²). Именно до тази формула  стига и опитът на Физо. В нея относителната скорост (w) на водата e превърната в абсолютна чрез коефициента на потенциалност (1-v²/с²) (всъщност (1- v²/ c²)^1/2 ). 

 Подобните чисто физически начини на водене на обясненията и тяхната еднозначна разбираемост идват от формираната среда на качествена и количествена определеност, съответстваща на реалността. На този фон насладата и гордостта, които физическият социум изпитва от практикуваното повече от век безпрецедентно насилване на разума, започват все по-ясно да изпъкват като извратени…защото става въпрос за нарушаване на природни закони, за обиждаща човешкия интелект противоестественост. Незаконно е и съзнателното спиране на новите идеи чрез поставянето им в изолация. Всеки знае, че карането с натиснати спирачки е неправилно, е мъчително трудно и съсипва двигателя, че газта и спирачките трябва да се редуват. В науката липсата на опониране силно затормозява изследванията и е предпоставка за грешки (поради нарушаване Принципа на противоположност). Това от една страна. От друга, откритите научни форми на противопоставяне, ако щете, на съпротива срещу новото, са жизнено важни за напипването и по-бързото напредване по верния път. Тяхното игнориране, както в случая със Специалната теория, води Познанието към катастрофално кланяне пред съмнителни априорни постулати, очевидно неразрешими парадокси и отявлени чудеса. Към обявяване за велико на всяко „постижение“, успяло да прекрачи границите на качествената и количествена определеност и затова неразбираемо, необяснимо.  Докато истината е, че продукция, с елементи на неопределеност, е псевдонаучна. 

 Такава е и целта на изложението. Да покаже като неоспорим факт: Първо, че заобикалящата ни Обективна реалност е качествено и количествено определена. Второ, че въпреки че не сме в състояние с абсолютна точност да познаем тази определеност, самото й наличие позволява на нашата сетивна система, респективно, на нашето съзнание да изработи с максимално приближение нейно количествено и качествено определено копие. И трето, тъй като това количествено и качествено определено копие е Познанието ни за Обективната реалност, то всички наши научни достижения трябва да могат да се излагат в нагледни представи по реда на една единствена логика и с обикновени изразни средства, т.е. в порядъка на напълно разбираемите похвати и умозаключения на здравия разум. Още повече, че ходът на Познанието държи посока от сложното към простото (от момента на кипящо многообразие, в който се появява съзнанието, към едната тривиална, двуделна структурна клетка на началото, т.е. обратна на тази на развитие на материята). При това, благодарение на действието на Принципа на определеност (Принципа на противоположност) и произтичащия от него Принцип на подобие, същият този здрав разум е с възможности, по стъпалата на своеобразната познавателна стълбица от двойки противоположности, да слезе до самото това елементарно, материално-идеално дъно на материята, което е същностната изходна база и неизбежен генетичен модел на всичко съществуващо.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2022 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2022)