Страници

сряда, 10 февруари 2021 г.

НАУЧНИ ОСНОВИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА – ЧАСТ II

Когато говорим за Демокрация, преди всичко имаме предвид подкатегориите „Човешки права“ и „Управление на обществото“, които именно очертават рамката на правовата държава. Затова гледищата по естеството и съдържанието на тези две ключови предпоставки трябва да се основават не на тежки мнения, хвърляни наперено в академичното и публичното пространство, каквото е днешното състояние на нещата, а на научни обосновки, което ще рече, на доводи, идващи от природните и аналогичните на тях обществени закони.

Темата за правата на човека изглежда е в състояние да разклати амбициите и на най-пристрастените изследователи. С нагазването в нея, възгледите им сякаш постепенно изпадат в относителност, неспособни да се доберат до каквито и да е смислени класификации. По всяка вероятност това се дължи на безсистемното им ровене из нейната лабилна периферия, чието непостоянство вземат за единствено налична реалност. 

За тяхно сведение обаче тази щекотлива материя има и твърдо ядро с еднозначни определения, не поддаващи се на никакво префасониране. Именно последните ще са обект на нашето внимание, без да се заниманаме с лутащото се в неустойчивата околност обществознание. По-конкретно, в полезрението ни ще попаднат само интересуващите ни неотменими принципни положения на първичната простота, единствено които впоследствие се пренасят в характеристиките и аналите на демокраията. Бихме казали, които пишат хартата на демокрацията.

Отношенията между хората са многообразни и сложни. Животът в обособени обществени групи изисква съвместни усилия за спазване на известни правила, явяващи се, своего рода, самоограничения, които, наред с улесняване на съжителството, дават тласък и на колективното развитие. По тази причина открай време на всички нива на обществено устройство върви въвеждане на писани и неписани регулативни мероприятия – закони, устави, кодекси, наредби, предписания и т.н. Включително, порядък се търси и въдворява и на върховото ниво – това на единното обществено управление. Нещо повече, тук е Конституцията, поради което всеки детайл е от изключителна важност и оформянето му трябва да бъде резултат от вложен максимум интелект. Защото става въпрос за дългосрочни стратегии, засягащи основните права и свободи на индивидите, както и прогреса на обществото. 

Дългият път на икономически и политически преобразувания накрая довежда до изкристализиране на демократичните настроения и възгледи като достигнато най-горно стъпало на ефективност и целесъобразност на обществената организация. Несъмнено, демократичните устройствени схеми в голяма степен вече са построени от нас хората. Но това са постижения, по-скоро, на ниво обществени инстинкти, прозрения, усмотрения, с попиване на демократичния дух по някакво предусещане за правдивост. Докато съзнанието изпитва потребност да отиде отвъд интуитивното. Стреми се да се добере и извади наяве невидимите движещи сили, тласкащи ни да търсим и следваме демократичната нишка на развитие. Тази задача е със значителна трудност и за нейното решаване се изисква висок научен потенциал. Но натрупаните от човечеството знания вече правят възможно преодоляването на всякакъв вид пропуски и дефицити. 

Съзнателният път на напредване, без да се интересуваме от самата хронология,  си заслужава усилията. Именно по него се разкриват и осмислят най-правилните общи насоки за конституиране на демократичните устои и на тяхната управленска конфигурация. С допълнението, че самото разбиране за власт на народа е коректно само доколкото принципно всеки гражданин има достъп до нея. Иначе, в буквалния смисъл, такова възприятие е неточно, понеже зад понятието „народ“ се крие постоянно поляризираща се, дуалистична структура. Така че властта винаги се упражнява от част от народа – частта, надделяваща числено. Затова, по-скоро, става въпрос за народовластие като най-обща стойностна тенденция.

Понеже целим да извлечем разбиранията си за правата на човека и управлението на обществото научно, т.е. от самите природни закономерности, се налага съвсем накратко да насочим внимание към чисто физическата страна на процеса на демократизация, респективно, да навлезем в същностните дълбини на действителността, съществуваща извън нашето съзнание и независимо от него, която затова наричаме Обективна реалност. 

Субстанцията, изграждаща Всемира, се основава на силовото единство на две противоположни начала – материално-плюсово и идеално-минусово, органично свързани от силата, възникваща между тях. Този съзидателен тандем представлява атомарното съдържание на всичко следващо, продуцирайки го точно по свой образ и подобие. И така чак до появата на човека като интегрирани в едно материална-телесна и идеална-умствена (духовна, мисловна) компоненти. 

На свой ред, напълно идентичните човешки единици формират общественото тяло и общественото съзнание. Един всеобщ материално-идеален дуализъм, който се формулира като „Принцип на противоположност“ – най-висшият закон на материята, диктуващ цялото нейно претрансформиране от простото към сложното. Трябва да осъзнаем и вникнем в смисъла на неговите следствени субординации, за да доведем интересуващото ни обществено-политическо устройство на държавата, включително нейното управление, колкото се може по-близо до съвършения порядък на природата. В противен случай стремежът ни към рационалност ще търпи неудачи (каквато е настоящата действителност).

След направените бележки, вече можем със сигурност да предвидим, че разбирането за равноправие на човешките същества не е някаква фикс идея на изявени хуманисти, която всеотдайно изповядват и искат да наложат на останалите. Нито пък е умосътворена от нищото идеология. Равноправието е изходна даденост – органична част от идеалната съставяща на човешкия дуализъм. Извира от най-дълбоките недра на битието, от самото негово дъно (или начало). По силата на вътре присъщия на материята, и затова несътворим и неунищожим, Принцип на противоположност, човешките същества се раждат като, един вид, тъждествени една на друга материално-идеални тухлички на обществото, негови напълно еднакви диполни клетки. Сиреч, човешките същества се раждат със статут на абсолютно равнопоставени, откъдето и абсолютно равноправни градивни елементи на обществената постройка. Именно това законно основание е залегнало като фундамент на демократичното общество, придавайки му благонадеждна уравновесеност.  

Важно е да поясним, че абсолютно еднаквите пакети права могат да бъдат притежание само на отделния човек – на всеки по един. За бистрия ум не може да има съмнение, че това унифициране не е мисловна нагласа с цел някакво улеснение, а произтича от самата обективна природа.  В него прозират две главни особености. От една страна, всички пакети с права, наредени един до друг, образуват справедливата равна основа на човешкото правно обезпечение. А от друга, откроява се неоспоримата реалност, че вътре във всеки пакет различните права не са с еднаква тежест помежду си...намират се подредени във възходящ ред по своята степен на значимост за жизнените функции на индивида. Обикновено в долната част стоят правата от материалната сфера, а в горната – така наречените идеали, с върхова тройка, може би, свободата, любовта и правото на живот (ако следваме Ш. Петьофи). Този род приоритети ни обясняват защо по-тежките съдебни наказания отнемат идеални права, а по-леките – материални. В общи линии обаче изборът на подреждане е въпрос на субективни възприятия. А горното му обективизиране е на статистическа база. Във всеки случай, наличието на въпросната вертикализация дава възможност за съдбоносно пренареждане на правните статуси и, по този начин, за изграждане на прегради пред правата тип „висше благо“ за човека. 

Защитата и опазването на споменатия висш клас права е втъкано дори в нашите инстинкти. А изричното им официално (документално оформено) всеобщо признаване представлява една от най-мащабните по значение стъпки на човечеството. Далеч-далеч по-рано, просто не можем да не обърнем внимание върху това удивително обстоятелство, нашите праотци – Прабългарите, при преселването си към Европа, демонстрират силно изявени висок правен морал и благородство. За разлика от известни други етноси, сеещи по пътя си заколение и робство, този древен народ, както сочат историческите факти, винаги и навсякъде не просто се отнася миролюбиво към местното население, а е с особен афинитет към зачитане на неговите права. Пример за това са няколкото Български държави, организирани на съвместни начала, явно при взаимна изгода. Историята едва ли познава подобен род отношения между местни и пришълци (нашественици). 

Тези доблестни качества изглежда са в кръвта ни, защото, вече в съвсем близкото минало, знаем как народът ни, изправен срещу въвеждания нов Германски ред, предотврати депортирането на Българските евреи. Как сърцато и решително постави над всякакви други основания тяхното право да живеят тук наравно с останалите граждани. Фактически защити правата им на свобода и живот, спасявайки ги от сигурната смърт на концлагерите. В онези времена на желязна военна и идейна хватка на фашизма да се постигне подобна победа представлява невъобразимо и безпримерно човешко  извисяване, оставащо паметно в световната история.

Стремежът към внасяне на известен ред в трудната материя за човешките права налага да отбележим, че равноправието се отнася само за хората, но не и за неодушевените техни материални (предметни) и идеални (мисловни) достижения. По-конкретно, равноправието заличава само обективно сложилите се човешки разлики по пол, раса, етнос, социален произход, обществена прослойка, физически и умствени качества и т.н. Докато субективните процеси на мислене и продуктите от тях не подлежат на равно третиране. Различните мирогледни схващания, познавателни практики, научни хипотези и теории, възгледи за развитие на материалните и духовни активи, обществените нагласи, прилаганите политики и т.н. не са и не могат да бъдат равностойни. 

Така е, защото индивидите се раждат с различни възможности във физическо и умствено отношение, с последващо развитие към туширане или задълбочаване, зависещо от намесата на много обстоятелства, включително и на случайности от всякакво естество. С една дума, природата и животът не поставят всички човешки същества на една и съща стартова линия и при едни и същи условия за реализация. За съжаление, тук право на равен шанс не е налице. Единствената начална равнопоставеност се състои във втъкания в човешката същност един и същ като качество и количество заряд от права, идващ от дълбочините на първичната субстанциална тъждественост. Нищо повече. Нататък всичко е борба на индивидуалности по законите на естествения подбор. Най-силните, най-умните, най-смелите, а и стартиралите от най-изгодни позиции, излизат напред. Другите изостават. Тук вече можем да говорим за хуманизъм – за подпомагане на слабите по хуманитарни подбуди.  

От друга страна, човешкото съзнание представлява огледало, отразяващо едната единствена Обективна реалност под формата на познавателен процес. И понеже други реалности не съществуват, истината за нея също ще е една единствена. Схващанията за многото истини са признаци на безпомощност, на които най-подхожда иронично-дяволитото подмятане на шопа „сите прави, сите доволни“ (бихме добавили и „сите успели“). В този смисъл обществено-политическите отношения ще са наистина демократични в един единствен вариант. При неговото уточняване, на всички други разновидности следва да се гледа като на недоброкачествена, сбъркана демокрация.  

При правото, понеже то най-непосредствено засяга човешките отношения, отклоненията от верните формули са зловредни и опасни...могат да доведат до сериозни обществени сътресения. Това се отнася най-вече за блуждаещите из правната теория лековати, уж демократични замисли и концепции, силно влошаващи общественото здраве. Докато за правната практика можем да сме спокойни, тъй като тя почти от зараждането си е здраво стъпила върху вездесъщото далновидно двустранно противоборство, което, вече знаем защо, е най-работещият способ за стигане до истината и защитата ѝ от посегателства и деформации.

Нека отново подчертаем. Човешката разностранна дейност генерира както научно издържани, истинни производни, така и заблуждения от незнание, неправилно тълкуване на факти, повърхностни изследвания и др. Това  са естествени познавателни стъпки напред чрез колебателни флуктуации на мисленето. В тази връзка, различията в интерпретациите винаги са добре дошли, като разширяващи базата за сравняване. Но е крайно неуко те да се броят за еднакво вероятни. Това с пълна сила важи и за обсъждането характера на отношенията в обществото. Подходът към изясняване на проблемите, свързани с тях, може да бъде единствено или научен, или псевдонаучен. Целта е силно да наклоним везните към полюса на науката. 

Правата, като нематериална, неявна, идеална категория, са трудни за обхващане и, що годе, някакво систематизиране. Затова боравенето с тях изглежда сенчеста зона в обществените науки. Липсва ясна представа по каквото и да е тяхно обективно разграничаване. Осланяйки се на принципния метод на противопоставяне обаче, в най-едър план успяхме да обособим, от една страна, широката палитра частни права от група А, касаещи личния живот и развитие на индивидите, а от друга, тясно профилираните общи права от група Б, даващи прерогативи на всеки човек да управлява обществото като цяло. 

В частност, въпросното обособяване ни позволява да вникнем по-дълбоко в смисъла на изборния процес. Да разсъдим, че, с пускането на изборната бюлетина за ръководни органи на държавата, протича и неявно действие по преотстъпване на правата от група Б на личностите, избрани в тези органи. С това прехвърляне цялата маса гласоподаватели остават без тази част от правата си до следващите избори. Лишаването е доброволно и следва да се основава на отлична осведоменост за процедурата и абсолютна убеденост в нейната коректност. Именно чрез предоставените им права Б избраните персони получават възможност и се задължават да служат „в името на народа, за благото на народа“. При това, независимо за кого колко избиратели са гласували, те придобиват по условие равни дялове права Б и, значи, са с една и съща базировка за действие. По-нататък нещата опират до способности.

Права Б не касаят само изборния процес. Тяхното обособяване внася ред и в много важния следизборен статус на избраниците от висшия ешелон – Президент, Премиер, Народни представители. Например, при демокрацията, казахме, всичко би следвало да е въпрос на права, с категорична недопустимост на каквито и да е привилегии. Тогава ще е редно да се запитаме що за практика е това да се дава имунитет на посочените висшестоящи. Защото, ако стават недосегаеми без правно основание, това ще представлява неоправдано получено преимущество, фактическо нематериално облагодетелстване от властта. 

Сега този казус не се нуждае от допълнителни тълкувателни решения и уточнения. По него има пълна яснота, а именно: 

– Приносител на имунитет за избраните Президент, Премиер и Народни представители са техните права Б. 

– Лице без права Б не може да има имунитет.

– Лице с права Б не може да няма имунитет.

– Лице с права Б не може да бъде подвластно под никаква форма на лица без права Б – да речем, на полицейски служители, на прокурори, включително и главния прокурор, на съдии.

– Лице с права Б може да бъде обект на търсене на отговорност само от други лица с права Б.

– Снемането на имунитета на лице с права Б означава изземване на тези му права, откъдето произтича и отстраняване от съответната изборна длъжност.

Още няколко щриха. В най-общия случай, когато за постигане на дадена цел се минава през нарушаване на човешки права, то тогава би следвало да считаме тази цел за недемократична (с недемократични средства се постига недемократична цел). Така е по принцип. Но, по-скоро, преценките в това отношение са с валидност за конкретната ситуация. Защото, както знаем, много често се случва да се жертват едни права, за да се съхранят други (обикновено по-високи).  

Съвсем непосредствен пример представлява борбата с пандемията. Тя се води чрез мерки, ограничаващи не едно и две права на гражданите. Но това се прави в името на спасяването на човешки животи. Съзнателно се накърняват по-ниско разрядни права, за да се подсигури върховното право на живот. Или да вземем още по-драстичния случай с последната световна война. Гледната точка на Германия е позор откъдето и да се визират нейните основания. Тя тръгва да отнема човешки животи по материалната линия на търсене на „жизнено пространство“ и идеалната на утвърждаване на „расово превъзходство“. Обратно стоят нещата при тогавашния Съветски съюз. За него войната е Отечествена. Свободата, Родината стоят поставени най-високо в градацията на ценностите. Тяхното опазване с цената на жертване на човешки животи е кауза благородна, е възможно най-висшата проява на човешко достойнство. 

В крайна сметка, от направеното, макар и съвсем фрагментарно, изложение по проблема с правата на човека, наяве излязоха редица любопитни изводи и решения. Някои от най-съществените са, както следва:

– Правата на човека произтичат от организационната структура на обществото, която е точно копие на тази на материалния свят. 

– Правата на човека формират, от една страна, ядро с константни определения, а от друга, изменчива периферия.

– Човешките същества са равноправни по рождение, без субективно привнесени условия. Всеки човек се ражда с определен пакет права, еднакъв за всички.

– Еднаквите пакети права не могат да се разположат по друг начин, освен един до друг в хоризонтална равнина. Същата представлява основата на правното обезпечаване на индивидите.

– Наличните в пакета права се разполагат вертикално, във възходяща градация, според своята значимост за човешкото съществуване. 

– В долната част на вертикалата се намират правата по линията на материалните интереси, а в горната – така наречените човешки идеали. 

– Конкретното подреждане на правата по жизнена значимост зависи от субективните приоритети на всеки човек. Но в обществото е залегнало известно тяхно обективизиране на статистическа база.

– Вертикално правата подлежат на преподреждане, което  обстоятелство позволява едни права да се жертват в името на запазването на други, считани за по-стойностни.  

– Двоичната хоризонтално-вертикалната уредба при човешките права произтича от подобния ред в Обективната реалност и затова е без възможност за разновидности или разклонения. В този смисъл тя е със статут на закон.

В заключение отново подчертаваме, че, що се отнася до човешките права, принципните порядки, идващи от тяхното ядро, каквито са и горните акценти (там има още какво да се види), за да се случват без излишни търкания, трябва да бъдат гарантирани с подходяща обществена среда. В противен случай, при евентуално тяхно деформиране, обществената постройка ще се получи изкривена, нестабилна, извадена от равновесие, съответно, с вътрешни напрежения, които предизвикват силно затормозяване. Именно демокраията е доминантата с нагласа да поема тези отговорности. Единствено тя е онова обществено устройство, способно и призвано да осигури нужните законови опори за правилно функциониране и проспериране на обществото.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Александър Николов © 2010-2021 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2021)