ПРИЧИНА ЗА ДУАЛИЗМА В ПРИРОДАТА

Резюме: Изследването и осмислянето в дълбочина на явлението „дуализъм“ навежда на заключението, че става въпрос за Принцип на противоположност, на който е устроена цялата Вселена. По наличните научни данни можем да преценим, че причината за тази всеобща двойнственост се корени в структурата на първичната материя. По-специално, в наличието на конкретна начална (матерна) двойка противни страни, състояща се от материална компонента, във вид на крайно дискретна частица, с определена маса m₀ (частицата на полевата материя – неделимият атом на Демокрит) и нематериална, идеална компонента, с противоположния статут на неопределена пустота. Оттук идва материално-идеалният дуализъм на всички следващи формирования (Принцип на подобие). Този дуализъм регламентира количествено-качествена определеност на всяко ниво на природна организация (Принцип на определеност). В крайна сметка, Обективната реалност е познаваема, защото е напълно определена (Принцип на познаваемост). Статията обсъжда границите на определеност и познаваемост, със съответно базисно физициране. Представеният Демокритов атомизъм е безалтернативен.  

Ключови думи: Принцип на противоположност, Принцип на определеност, Принцип на подобие, атом на Демокрит, единство на силите

1. ВЪВЕДЕНИЕ

Безспорна истина е, че заобикалящата ни Обективна реалност се поддава на опознавателна инвазия от страна на човешкото Съзнание. Оперативни посредници и оръдия на тази дейност се явяват сетивната и централната нервни системи. Това означава, че от самото възникване на Съзнанието тече неспирен процес на Познание. Последният представлява нематериално отражение на процеса на развитие на материята. При това положение е много важна оценката, че „Материята се развива от простото към сложното“, а ходът на Познанието е в обратна посока – „Познанието се движи от сложното към простото“ (кръгов материално-идеален процес, в чиито познавателен сектор простото е много труднодостъпно). Другото (сегашното) схващане е грешно. Съответно, комплицираните теоретизации на съвременната физика очевидно подлежат на силно критично отношение.

Тъкмо за посочения порядък говорят натрупаните научни данни. Сега обаче, след като несъмнено е налице Познавателен процес, се питаме защо и как същият е възможен за реализация. Отговорът е скрит дълбоко в същността на материалните структури. Съществуването на познавателна дейност се дължи на някакво тяхно закономерно устройство, което им придава свойството „познаваемост“, респективно, което прави познаваема заобикалящата ни действителност. Това е отправната точка на по-нататъшните ни търсения.

2. ИЗЛОЖЕНИЕ

2.1 Количествена (пространствена) определеност

За да може да познае даден обект, Съзнанието трябва да е в състояние да го обхване в неговата цялост. Съгласно това условие, обектът следва да представлява някакъв затворен обем материя, т.е. ограничено в трите измерения пространство. Ако някое от направленията напред-назад, нагоре-надолу, наляво-надясно стои отворено, обектът става недостъпен за идентифициране, изобщо губи смисъл като такъв. Така координираме разбирането, че обектът представлява определено количество материя, формираща затворено пространство (пространство, само по себе си, не съществува…материята е пространствена). Сиреч, стигаме до понятието за количествена определеност като условие за познаваемост: За да бъде познаваем, обектът трябва да е количествено определен. Важно е още да подчертаем, че количествената определеност е пространствена определеност (определеност в пространството).

2.2 Качествена (времева) определеност

От друга страна, за да фиксира винаги безпогрешно въпросния обект, Съзнанието се нуждае от възможност да го различава от останалите безброй обекти. Това означава, че обектът следва да представлява материално-пространствена индивидуалност. Трябва да притежава характеристики, които липсват при другите обекти, респективно, да се намира в отношение на противоположност с тях. Така стигаме до разбирането, че Съзнанието е в състояние да направи качествена оценка на обекта единствено „в сравнение с“ или „за разлика от“ неговата противоположност. Сиреч, пред нас е затворен процес на сравняване (отиване от едното до другото и връщане обратно), протичащ за време t . Тази процедура формира понятието за качествена определеност като условие за познаваемост: За да бъде познаваем, обектът трябва да бъде качествено определен (посредством своята противоположност). И тук е важно да подчертаем, че качествената определеност е времева определеност (определеност във времето).

2.3 Приннцип на количествено-качествена определеност

И понеже, както казахме, Обективната реалност се поддава на опознаване от човешкото Съзнание, следователно същата е количествено и качествено определена. Това е всеобхватен природен Принцип на определеност. Както показахме, неговият дуалистичен характер (количествена определеност-качествена определеност) се основава на дуализма пространство-време. С една дума, Обективната реалност е познаваема защото е количествено и качествено определена. Това са двете необходими и достатъчни условия. Други условия за познаваемост не съществуват.

Сега да обърнем заключението в правия му вид: Обективната реалност е устроена на Принципа на противоположност, който е Принцип на количествено-качествена определеност [1], а оттам и Принцип на познаваемост. Това основополагащо положение води до десетки последствия, за които физиката няма никаква представа.

Тук съвсем информативно ще вмъкнем едно пояснение, свързано с противоположностите, чието неразбиране води до принципно объркване Трябва да се прави разлика между двойките противоположности и двойките противоположни състояния (дуализмът „противоположност-противоположно състояние“). Противоположностите не могат да променят своето естество, респективно, не могат да преминават една в друга (тази грешка на Хераклит - 535 г. пр.н.е., остава неразбрана до ден днешен). Например масата не може да се превръща в енергия и обратно, пространството не може да се превръща във време и обратно и т.н.. Докато противоположните състояния задължително търпят преходи едно в друго (масата и енергията едновременно се променят от потенциално състояние в кинетично и обратно). Тоест, даваните в литературата примери за преминаване (болест в здраве, нощ в ден, покой в движение и т.н.) не се отнасят за преобразуване на противоположности, както се твърди, а за преходи на едно състояние в неговото противоположно и обратно. Съответно, напълно определени и, значи, познаваеми са както противоположностите, така и противоположните състояния.

2.4 Раздвояване на физиката

Знаем, че учебниците по физика обикновено имат за начало кратка анотация относно зараждането на науката, нейното наименование и предмет на изучаване, след което запознават читателя с физичните величини като смисъл и значение. Но тези данни представляват само изреждане на обстоятелства, факти и констатации, без да се търси обвързаност с някакви обективни зависимости. В тях не личи да има действие на закони, т.е. липсват моментите на причинно-следствена предначертаност.  В този смисъл, тук виждаме необходимост от известно задълбочаване на разсъжденията.                                    

В тази посока ще маркираме едно раздвояване с очевидни доказателствени стойности, произтичащо непосредствено от Принципа на определеност. Съгласно неговата постановъчна рамка, налице са три възможности за научно отразяване на Обективната реалност:

– Отразяване, произтичащо от нейната количествена определеност. На тази база възниква науката Математика, занимаваща се с взаимоотнасянето на числата (с числата като свой инструментариум).

– Отразяване, произтичащо от нейната качествена определеност. На тази база възниква науката Философия (Натурфилософия), оперираща с апарата на понятията (с понатията като свой инструментариум). 

– Отразяване-симбиоза от предните две. На базата на качествената и количествената определеност едновременно възниква науката Физика – обединена математико-философска формация, с физичните величини като свой инструментариум. Тя е призвана да даде картината на Природата в нейната цялост.

Следователно, самата Физика е с вроден дуализъм (математико-философски). От него водят съществуването си два еднакво научни оперативни подхода за  нейното надграждане:

– Физико-математически, всеобщо признат и ползван от физическия социум.

 – Физико-философски (демонстрираме го в момента), поголовно отричан и отхвърлян от физиците (което неразбиране замърсява знанието с невъобразими абстракции и направо смехотворни алогизми).

Докато, вече е ясно защо, двата метода са еднакво законни и всеки има своето доказателствено присъствие във физиката. Но с една особеност. Работата на двата метода не е равномерно-паралелна, а се подчинява на специфични колебания (каквито владеят Познавателния процес като цяло). Първо набира сила физико-математическият, който изследва характеристиките на единичните неща и закономерностите при тях. Когато в това направление се натрупат достатъчно данни, Познанието се чувстваготово за обобщения и извършва скок в търсене на общото в различните обекти. Това е времето на засилване на физико-философското мислене, което трябва да оползотвори наличния ресурс от единични знания. Тогава идва моментът на връщане към индивидуалността, но с отворени нови хоризонти, след което цикълът се повтаря.

2.5 Двойнственост на физичните величини

Показаната двустранна ангажираност на Физиката предполага двойнственост и на физичните величини. Те би следвало да се формират като напълно определени двукомпонентни оператори, състоящи се, един вид, от математическа съставка (число) и философска съставка (понятие-мащаб). Ще дадем пример със съдържанието на величините „дължина“ и „време“, към които интересът ни е по-специален.

– Дължината представлява „определен брой пространствени мащабни единици“, респективно, „брой метри“ или дуализма (число).(метър).

– Времето представлява „определен брой времеви мащабни единици“, респективно, „брой секунди“ или дуализма (число).(секунда).

Ако днешната Физика знаеше за тези факти, със сигурност нямаше да издигне смайващата теза-неопределеност „Неразделимо преплетено, единно пространство-време“. [2] Защото подобно схващане противоречи на Принципа на определеност. Съответно, защото нито метърът и секундата се преплитат (това показва проверката с Лоренцовите трансформации), нито числата пред тях. А друго за преплитане няма. Такава е научната констатация, резултат от достигнатата изходна елементарност. Изкривените от неопределености образи на Релативната и Квантовата физика подлежат на нормализиране.

2.6 Количествено-качествена интерпретация на числовия ред – раздвояване на математиката

Но да се върнем на физичната величина дължина L=(число).(метър). Щом същата е определена, това означава, че и нейните компоненти (число) и (метър) поотделно са определени. Без да навлизаме в по-обстойно детайлизиране, за числото тази характеристика идва от безупречната определеност на числовия ред. Защото, ако някъде в реда на числата имаше дори само една единица, различна от останалите, математиката става невъзможна, настъпва неопределеност. В същото време, можем да интерпретираме единицата като тандем от неделимо число, съчетано с противоположен, делим до безкрайност  сегмент (сегментът „0,1; 0,2; 0,3…0,99 и т.н.“, прилежащ към следващото „едно цяло“…прекъснатостта преминава в непрекъснатост). Друг вид единица, с устройство, различно от това, не може да има. Минус единица и плюс единица са напълно еднакви, както минус и плюс пространствените координати. Знакът не означава противоположност по същество, а само маркира посоката на отброяването. Така е, защото не може да има отрицателна материя (маса), отрицателно пространство (дължина), респективно, отрицателна математика. Началната субстанция е една единствена. Така наречените „материя“ и „антиматерия“ ще са следващи производни. Сиреч, формированиието „числов ред“ има количествено и качествено определена структура, идваща от съответната определеност на единицата като негов първичен градивен елемент.

2.7 Количествено-качествена интерпретация на мащаба „метър“ – раздвояване на философията

Знаем, че в самата си основа философските възгледи са проникнати от раздвояването материализъм-идеализъм. Това е всеобща разделителна линия по същество и Философията е вътре в нейните закономерности. Същевременно обаче тя се явява и техен външен наблюдател в служба на Познанието, а именно: При компонентата „метър“ нешата стоят завоалирани, тъй като виждаме този мащаб да се дели на все по-малки съставни части, което означава, че същият не е природна пространствена мащабна единица, а е нейна адекватна макро-мярка, избрана за удобство от Съзнанието. С други думи, подобно на горната ситуация, определеността на формированиието „метър“ навежда на мисълта, че същият може да се раздробява до някаква гранична структура, подобие на единицата на числовия ред. В нея неделимото число ще се замества от неделима материална частица – атомът на Демокрит (460 г.п.н.е. ) [3]. А съседната, делима до безкрайност, област ще бъде противоположен нематериален, делим до безкрайност фактор – пустота. Този материално-идеален аналог на числовата единица, всъщност, следва да е неин първообраз. В негово лице виждаме обективният линеен мащаб на пространството, респективно, градивният елемент на метъра. В противен случай деленето (прекъснатостта) на метъра отива в безкрайност, означаваща неопределеност.

2.8 Принципът на определеност в Теорията на Познатието

Основанията на определеността са част от Теорията на Познатието. Това не са априорни твърдения-постулати, а стройна логика, постановъчни резултати, обосновки от прктиката и интердисциплинарната палитра на човешките знания. Ето някои от тях:

– Определеността на Природата се основава на началния дуализъм „материално естество-нематериално, идеално естество“. Материалното естество е със статут на крайна, неделима по-нататък частица. То не може да представлява друго, освен определеност, поддаваща се на оразмеряване. А идеалното естество покрива характеристиките на противоположното качество – безразмерна, делима до безкрайност пустота. Възможност за друг вид изходен дуализъм не съществува.

– Материалното естество не може да се превръща в идеално и обратно – идеалното естество не може да се превръща в материално .В тази връзка, материалното поражда само материални производни, а идеалното – само идеални. И така чак до човешката двуполова, мъжко-женска (материално-идеална) система и до органичното раздвояване „материално тяло-идеално съзнание“. 

– Ето защо определеността, като наличен обективен фундамент, не може да бъде само количествена, без качествена или само качествена, без количествена. Двете категории съществуват в единство, както е при всяка друга двойка противоположности.

– Определеността на крайния продукт е резултат от определеността на предните, съставящи го образувания. Това се отнася за всяко ниво на деструкция и идва от самото елементарно начало.

– Определеността на елементарното начало не може да бъде друга, освен във вид на съвкупност от основни константи – естествените обективни мащаби (същите съдържат елемента на междинната неопределеност).

Следователно, още на момента можем да се произнесем, че, съгласно Принципа на определеност, Демокритовата атомистика няма алтернатива. А апорията на Зенон (460г. пр.н.е.) за Ахил и костенурката (абсолютизираща прекъснатостта) става безпредметна, тъй като трябва да съществува едно крайно малко разстояние, което повече не може да се дели на половинки, а се изминава цялото наведнъж. Сиреч, раздробяването на материята достига до първичен непрекъснат елемент с гранични параметри, като неотменима част от начален дуалистичен модул, изграждащ  всичко съществуващо.

И още закони от тази философска област, които не трябва да бъдат забравяни:

– Не може да има трето, противоположно на други две противоположни (противоположностите са само по двойки).

– От една двойка противоположности се получава една единствена взаимоопределеност, една единствена истина (една противопоставеност – една определеност).

2.9 Единство на философската, математическата и физическата законност

Съгласно Принципа на определеност, Обективната реалност е една единствена, откъдето и истината за нея е една единствена (тезата за многото истини е поредна философска неадекватност). Следователно законите на трите изследващи и отразяващи я науки – философията, математиката и физиката – не трябва да си противоречат, да са разнопосочни. В това отношение философската и математическата законност напълно съвпадат. Докато при физиката се срещат какви ли не свободни интерпретации, особено от началото на 20 век насам.

Философските закони, като най-общи, очертават рамките, които не може да бъдат прекрачвани, заедно с методологичите особености и начините на водене на разсъдъчната дейност. Дотук дадохме не един и два примера на визиране на частното физическо знание откъм редица общи положения, изработени от натуралната философия. Сега ще покажем още по-нагледно, чрез връзката на основните двойки физични величини „маса-енергия“ и „пространство-време“, как изглежда философският закон за взаимоопределяне на противоположностите:

1. Качествено определяне: Противоположните качества обособяват материално-идеални двойки, в които се определят едното чрез другото. Този начин на определяне е единствено възможен.

– Идеалната величина „енергия (E)“ се изразява (определя) чрез своята противоположност – материалната величина „маса (m)“ в природния закон: E=m.с² , съответно, m=E/с² , където факторът (к=с²) е коефициент на пропорционалност (с – скоростта на светлината). Други варианти на това взаимоопределяне са изключени от закона: Една двойка противоположности – една определеност.

– Материалната величина „пространство, дължина (L)“ се изразява (определя) чрез своята противоположност – идеалната величина „време (t)“ в природния закон: L=t.с , съответно, t=L/с , където факторът (к=с) е коефициент на пропорционалност (с – скоростта на светлината). Други варианти на това взаимоопределяне са изключени от закона: Една двойка противоположности – една определеност (тук добавяме и равенството E.t² =m.L²).

2. Количествено определяне: Различните количества от едно качество обособяват двойки противоположности, в които се определят едното чрез другото. Този начин на определяне е единствено възможен.                        

 – Количеството „енергия (E1)“ се изразява (определя) чрез количеството „енергия (E2)“ в природния закон: E1=n.E2 , съответно, E2=E1/n , където факторът (n) е коефициент на пропорционалност (число). Други варианти на това взаимоопределяне са изключени от закона: Една двойка противоположности – една определеност.

– В това отношение Релативната физика е напълно объркана. Неподвижна система К(x, t) и движеща се инерциално със скорост v спрямо нея система К'(x', t') формират двойка противоположности, от която следва еднозначната определеност, наречена Лоренцови трансформации. Тяхното крайно решение е: Количествата „дължина(x')“ и „време(t') се изразяват (определят) чрез количествата „дължина(x)“ и „време(t) в природния закон: x'=N.x , t'=N.t и x=x'/N , t=t'/N , където факторът (N)=  е коефициент на пропорционалност (число). Други варианти на това взаимоопределяне са изключени от закона: Една двойка противоположности – една определеност. Отново проличава, че няма никакво „нерезделимо преплитане на пространството и времто“ (в Природата няма парадокси, няма чудеса; релативната физика е в разрез с рационалното мислене).

В дадените примери ясно личи, че противоположностите се изявяват само по двойки, т.е. че противните страни нямат и не могат да имат самостоятелно съществуване (при m=0, t=0 винаги следва и E=0, L=0). Също така става видно, че, казано в общ план, докато физиката и математиката търсят частното знание как? конкретно, като формули, изглеждат физичните закони, то философията разкрива защо? видът им е именно този, а не някакъв друг (на какви принципи е подчинена връзката между величините).

В този ред на мисли обърнете внимание на формулата на М. Планк за енергията на електромагнитната вълна E=h.f , където h е Планковата константа, а f е честотата на вълната (брой колебания за единица време). Както ясно се вижда, тук физикта е в нарушение на философския закон. На пръв поглед, сякаш тя е „открила“ способ за определяне на енергията без нейната противоположност масата (масата все пак съществува, но е скрита в дименсията на h, което е показателно). И понеже това просто няма как да стане, се налага заключението, че с тази формула нещо не е наред. Съгласно дадените примери, същата трябва да е или от вида E=m.с², или от вида E1=n.E2 (по безспорен начин се доказва, че тя представлява количественото определяне E1=n.E2, респективно, m1.с² =n.m2.с²).

2.10 Начална константа за енергия

И тук логично възниква въпросът: При този огромен прогрес на науката, защо до момента нямаме идея за нито една от изходните константи? А може би, единственият смислен отговор е, че в съвременните физични възгледи има сериозни пропуски и допуснати грешки. Тази презумпция ни насочва към най-близката до проблема теория – Квантовата механика.

Директно на въпроса, още при зараждането си Квантовата физика изпада в неопределеност, произтичаща главно от фундаменталната Планкова константа h, която се появява лишена от физически смисъл. Затова се насочваме към закона за енергията E на електромагнитната вълна [4]:

E=h.f                             (1)

(f=n/t – честота на вълната, съответно, брой колебания n, за единица време t)

Вече дадохме да се разбере, че този израз не може да бъде верен, тъй като нарушава принципа на взаимоопределянето. Освен това, при енергията на колебанията би следвало да се наблюдава наслагване, натрупване, сумиране, докато честотата е постоянна величина. Тези доводи навеждат на заключението, че честотата не е атрибут на енергията, а на мощността P на вълновия процес:

P=dE/dt=h.dn/dt [ват]                             (2)                   

А правилната формула за енергията ще бъде:

(dE/dt).dt=h.dn [ват.сек], съответно, E=h.n          (3)

Тук h се появява като една от началните константи – крайно дискретната порция енергия E₀ – const. от един вълнов период (интегрират се цели периоди; междинните положения са неопределеност). Обобщаваме: Енергията E на всяко периодично (циклично) движение е равна на енергията h* – const. на един период, умножена по броя n на периодите. Липсват причини за изключения от това правило, въвеждащо детерминизма в Квантовата физика.

2.11 Макроеквиваленти на константата h

За нагледност на същността на константата h ще дадем пример с АК-47 (автомат „Калашников“, но за мирни цели). Извършваме няколко опита с различна честота на стрелбата (различна честота на синусоидата на процеса). Резултат: Независимо от честотата на водене на огъня, освободената енергия винаги е равна на  енергията h* – const.  на един заряд, умножена по броя n на употребените заряди (E=h*.n).

На същата зависимост се основава и електромерът. Един оборот на диска реализира постоянната енергия h* (зависи само от непроменливите размери на диска и материала, от който е направен). Ето защо уредът не се интересува от честотата на процеса „ротация“, а отчита само броя n на завъртанията. Тоест, изразходваната енергия винаги е равна на енергията h* – const.  на едно завъртане на диска, умножена по броя n на завъртанията (E=h*.n).

2.12 Начална константа за маса

Така стигаме до важната връзка:

h/c² = m₀  – const.                             (4)

Тук (c) е скоростта на светлината, а m₀ представлява търсената заветна, крайно дискретна порция маса, съответна на енергията E₀=h – const. Всъщност, естественият ред на трите константи е:

E₀/m₀ = h/m₀ = k – const.                  (5)

където m₀ – const. е масата на неделимия атом на Демокрит, а коефициентът k=d=с² – const. отчита движението с максимална скорост (с) или покоя с максимална напрегнатост (d). Тогава формулата за енергията на електромагнитната вълна, изразена чрез изваденото наяве съдържатие на константата h , ще изглежда точно според закона за определянето:

E=h.n    или   E=(m₀.c²).n    или    E=(n.m₀).c²         (6) 

Отношение (5) е основна (животоопределяща) характеристика на материята (на заобикалящата ни действителност) и физически и философски ключ към нейното осмисляне. Ето някои акценти: Вселената представлява единна проста субстанция – материя. Материята е дуалистична. Масата m₀ означава количество материя. Енергията E₀=h означава количество способност за действие на тази материя. Освен материята (пространствен материален фактор) с нейната способност за действие (непространствен идеален фактор), няма нищо друго. Материята се явява едновременно източник и обект на развитието. Пропорцията маса/енергия (материален/идеален фактор) е ненарушима. Масата не може да се превръща в енергия, нито енергията в маса. Не може да има енергия без маса, както и маса без енергия. Масата m₀  с енергията E₀=h са във всяка точка на пространството. Масата и енергията са несътворими и неунищожими. Енергията не може да се предава/приема от едно място на друго и т.н., и т.н. още десетки определени качествено-количествени последствия (с много от тях физиката е в конфликт поради незнание).

2.13 Други начални константи – единство на силите

Масата m₀  очевидно представлява определено количество материя. Тази количествена определеност, от своя страна, говори за ограничен обем, за пространствена форма. А това са характеристики, очертаващи качествената определеност „материална частица“. Качествената и количествената определеност са свързани в диалектическо единство, така че количествената определеност предизвиква качествена и обратно.

Материалните частиции m₀ обаче не могат да съществуват като единствено повсеместно качество, защото така би следвало да са долепени една до друга в някакво неопределено, непрекъснато материално цяло, без възможност за движение, което противоречи на действителността. Тоест, за запазване на качеството „частица“, за отчетливото му очертаване и възможност за движение, каквато е реалността, около всяка частица m₀ трябва да е налице противоположното качество – някаква нематериална, идеална, безформена пустота. И понеже нематериалното, празното, „нищо“-то не може да бъде пространствено, следва то да се разпъва от присъствието на материалната частица като ядро. Така възниква представата за дуалистична (материално ядро-празна околност), силово напрегната (заредена с енергия), първична клетка на изходната материална среда. Последната формира пространство (Метагалактика, Хиперсфера) от материално-идеални силови линии. Това е и едната единствена, абсолютно неподвижна система К₀ .

По този начин структурирана, система К₀ би следвало да е със способност за самодвижение вътре в себе си, изразяващо се в напречно трептене на масата m₀ спрямо абсолютно неподвижната пустота, при което тя изминава диаметъра си изцяло, наведнъж и без никаква загуба на енергия (поради идеалния характер на връзката, кръговратът „движение-покой-движение“ е вечен). В този смисъл, всяко движение, в своята дълбока същност, представлява разпространяване на вълна.

По-конкретно, ядрото m₀  би следвало да предизвика силова реакция от страна на непространствената пустота около него. Така двойката противоположности формира първичната силово-енергийна клетка на материята (не може да се дозарежда/разрежда) с размер R₀ и линейна плътност ρ₀=m₀/R₀. Казахме, че нейната енергия нито се губи, нито се създава. Само преминава от потенциално състояние (напрегнат покой k=d) в кинетично (движение k=с²) и обратно. Тоест ще е в сила условието:

F₀.R₀ - m₀.с² = 0                (7)

Тогава за първичната сила F₀, от която произлизат всички сили, ще е валидна зависимостта:

F₀=ρ₀.с²                        (8)

Линейната плътност на масата ρ₀=m₀/R₀  е физически показател, чиято промяна е от изключителна важност за развитието на материята. Същият еволюционно нараства до критичен максимум – колапсно състояние на напрегнат покой (времето спира да тече), след което скокообразно (взривно) преминава в противоположното състояние ρ₀  – мивимум (максимално движение). Тъкмо от този вечен цикъл „движение-покой-движение“ произтичат законите на диалектиката. 

Статичният вариант на зависимост (8) е:

F₀ = (R₀.с²/m₀).(m₀.m₀/R₀²)             (9)

В тази добре позната формула изразът (R₀.с²/m₀) ще е грвитационната константа G. Става очивиден и динамичният вариант:

F₀ = m₀.a                           (10)

(ускорението a=R₀/t₀²)

По-нататък масата m₀ има своите гранични пространствени и силово-динамични обвързаности, бележещи константното квантово начало, от което произтичат следващите определени структури на материята, респективно, определената физика. Елементите на квантовото начало са крайно малките (а не безкрайно малките) величини на диференциалната математика, която започва насетне от това начално ниво. Микросветът се ситуира кратен на тези естествени мащаби, тъй като междинните стойности са неопределеност.

Следва още да отбележим, че всички други константи, освен основните m₀, E₀ =h и k , ще са регионални константи, търпящи бавни промени за периоди от стотици милиони години.

2.14 Принцип на подобие

Във всичкото си безкрайно многообразие, производните на това квантово начало по същество не могат да представляват друго, освен негов образ и подобие. Цялата Вселена, във всичките си формирования, до галактиките включително, би следвало да е подвластна на силовия биполярен модел „материално ядро-празна (или рехава) околност“ (галактиките ще са такава околност на ядрото на Хиперсферата). Абсолютно идентично е положението и при живата материя, като се започне от простите клетъчни структури и се стигне до висшето единство „материално, пространствено тяло-идеално, непространствено съзнание“. Характерно следствие от началния дуализъм е и двуполовата система, с нейния начин на функциониране (при бозайниците и човека). В максимално обобщение, същата представлява двойката противоположности „определено, пространствено, материално, мъжко естество-неопределено, непространствено, идеално, женско естество“, при което мъжкото естество е с нагласа да осцилира в женското. Иначе казано, като махнем психиката и емоциите, това, което наричаме „секс“, е квантова механика парекселанс.  

2.15 Неопределеност в Природата

Съгласно Принципа на противоположност, определеността не може да бъде абсолютна…трябва да е налице и неопределеност, при това, със съответното раздвояване – пространствена и времева неопределеност. Ето как самата определеност поражда своята противоположност:

– Пространствената (количествената) неопределеност произтича от делимостта на материята до крайно дискретен начален елемент с диаметър d_min . Това означава, че реалното начало О на всяка координатна система не е безразмерна математическа точка. Същото важи и за местоположението на даден обект – примерно точка А върху оста Х . Тогава координатата х_А (разстоянието ОА) на обекта е белязана с невъзможна за отстраняване неизвестност, тъй като се намира някъде  между теоретичните максимален размер х_А + d_min и минимален размер х_А - d_min . Тоест, определеността на координатата х_А не може да бъде друга, освен приблизителна.

– Времевата (качествената) неопределеност произтича от необходимостта от сравняване между двете противоположности, което действие изисква технологично време, а именно: Сравняването е кръгов процес, който тръгва от изходния обект (тезата) в момент t1, отива до неговата противоположност (антитезата) в момент t2, където установява разликата, и с това определящо  (синтезно) знание се връща обратно върху изходния обект в момент t3. Но в момента t3 на определянето обектът-теза вече не е същият, не е онзи от момент t1. За времето t3-t1 той е претърпял изменения („всичко тече, всичко се променя“ – Хераклит, около 535-470 г. пр.н.е.). Знанието за антитезата също е от предния момент t2 . Така че посоченият единствено възможен начин за определяне на качество се оказва в известна степенне неточен. Тоест, качествената определеност на обекта не може да бъде друга, освен приблизителна.

2.16 Неопределеност в Познанието (непознаваемост на абсолютната истина)

Невъзможността за реализиране на абсолютна определеност води до невъзможност за достигане до абсолютната истина за обектите, явленията и процесите, което бяло петно представлява неопределеност в Познанието.

За демонстриране на това императивно положение ще предложим два примера от областта на действието на човешката сетивност. Знаем, че тя е сътворена от самата Природа като единствен вход на данните от външната реалност към Съзнанието. В този смисъл, е нагодена да изпълнява тези свои задължения максимално точно и в цялата им пълнота. В изпълнение на задачата, ще насочим вниманието върху начина на сетивно възприемане и отразяване от човешкия организъм на една материална и една нематериална (идеална) реалности.

В първия случай нека окото да визира даден материален обект.  Интересува ни как протича самото негово виждане (тук процесите са много сложни, поради което ще ги представим само в техния принципен вид). В дъното на окото се намира ретината с над 120-130 милиона сетивни клетки, превръщащи светлинните дразнения в нервни импулси. За удобство ще говорим най-общо за нейната функционална схема на действие, по-точно, на нейните преобладаващи клетки тип „пръчици“.

Окото работи последователно ту с едната половина на огледалото на ретината, ту с другата. Нейните пръчковидни сетивни клетки съдържат химическото вещество родопсин, което търпи преобразувания между своите две противоположни форми – цис-ретинал, която е стабилна на тъмно и нестабилна на светло, и транс-ретинал, която обратно, е нестабилна на тъмно и стабилна на светло.

При това положение, когато клетките на едната половина от ретината бъдат осветени, нестабилната на светло цис-форма започва да се разпада (механизмът не е добре изучен). Следват серия реакции на фотоизомеризация, в които родопсинът преминава през ред свои нестабилни състояния. Именно това претрансформиране причинява подаване на съответни нервни импулси към мозъка, осъществяващи виждане на обекта.

 Последната преобразуваща реакция обаче достига до стабилната на светло транс-форма на родопсина и виждането се прекратява. Тогава окото извършва преместване, така че отработилата част от ретината отива на тъмно, а се осветява другата, свежата половина, идваща от тъмното поле. С този ход виждането се възобновява по описаната схема на активиране на разпадните реакции. В същото време, в попадналата на тъмно израдходвана половина на ретината, нестабилната при това условие транс-форма директно се рециклира до началното, стабилно на тъмно състояние цис-ретинал. [5] Сиреч, виждането се осъществява в следните работни фази:

t₁ - период на виждане с лявата половина.

t₂ - период на преместване, съответно, на невиждане, на слепота.

t₃ - период на виждане с дясната половина.   

Или, реално погледнато, окото инициира създаването в мозъка на, да го наречем, ляв и десен образ на визирания обект, разделени от тъмния сегмент на липсата на образ (навсякъде прозира действието на Принципа на противоположност…окото сякаш раздвоява наблюдавания обект). Но ние не усещаме тази прекъснатост, понеже описаната право-възвратна процедура протича с огромна скорост…за една секунда окото извършва около 150 размени между двата участъка на ретината. Изрично подчертаваме, че празният откъм образ времеинтервал t₂ е неотстраним, няма как да се премахне, да се сведе до нула. Той е зона на нечувствителност на окото.

Следващият пример е този с поддържането на изправената стойка на тялото от вестибуларния апарат. [6] Тук не е необходимо запознаване с неговото устройството и начина на функциониране. Само за най-обща представа на тази функция ще кажем, че едни кристалчета, на принципа на отвеса, допират едни власинки, при ккоето механичното дразнене се превръща в нервни импулси. В случая вестибуларният апарат се ориентира по идеалната линия на гравитационната вертикала. Експерименталните данни сочат, че, всъщност, тялото  не стои неподвижно, изравнено с идеалното вертикално положение, а неусетно за нас се люлее "напред-назад" около него. Причината за това поведение е следната:

Когато вестибуларният апарат усети отклонение от вертикалата, да речем, залитане напред, той веднага изпраща сигнал за това към мозъка. Мозъкът активира определените за целта мускули и започва рефлексно обратно връщане на тялото. Идва моментът, в който то се изравнява с вертикалата. Вестибуларният апарат обаче не реагира, остава пасивен. Съответно, без подадена му информация, мозъкът бездейства. Така че няма никакъв начин тялото дъ бъде „заковано“ в това идеално положение. И то подминава вертикалата в отклоняване назад. Едва тогава вестибуларният апарат, усетил новото отклонение, алармира мозъка. Следва команда за обратна посока на действие, при което вертикалата отново бива подмината в отклонение напред и т.н. низ от неспирно повтарящи се клатушкания "напред-назад" (вестибуларният апарат сякаш раздвоява вертикалата).

 Очевидно способността на вестибуларния апарат да усеща силовата линия на гравитацията се губи в зоната на изравняване с нея. Той е така устроен, че около вертикалата става нечувствителен – рефлексната дъга се прекъсва за време t . Вестибуларният апарат „не знае“ къде точно е вертикалата, но усеща отклоненията от нея. Този негов „недъг“ по никакъв начин не може да се избегне, не подлежи на корекции.

Процесите и при окото, и при вестибуларния апарат (отнася се за цялата сетивна система), освен своята физиологична функциовалност, имат и по-общо разбиране, представляващо интерес за нас, на което трябва да обърнеим внимание. В дълбочина, описаните два примера се сливат в една обща законова платформа, позволяваща да изведем на преден план няколко неоспорими заключения:

– В заобикалящата ни действителност всеки отделен обект, явление и процес съществуват в един единствен определен вид, който се явява абсолютната истина за тях. Но човешките сетива не са в състояние директно да я усетят и отразят, защото те, както цялата Вселена, са устроени на Принципа на противоположност, са устроени да усещат само разлики, работят само в условия на противопоставяне (при отклоняване от абсолютната истина усешанията са най силни и контрастни, а при изравняване с нея се прекратяват). Тоест, абсолютната истина съществува като обективна определеност, но тя е недостижима за нашата сетивност и, значи, е принципно непознаваема.

– Както се видя, сетивата ни възприемат даден обект или явление не в абсолютния им вид, а с приближение до него. Този субективизъм обаче не протича в произволен порядък, а се реализира по един единствен, строго регламентиран от Принципа на противоположност начин – чрез обхващане на абсолютната истина между две нейни противоположни отражения. Или копието, което човешките сетива изработват за абсолютната истина, е с отклонения (несъответствия) от нея, които обаче са пренебрежимо малки. То представлява границата на нашите възможности за познавателно възпроизвеждане на Обективната реалност. Както се разбра, тази граница се позиционира максимално близо до абсолютната истина. Именно на това основание казваме, че опознаваме външната действителност с необходимата и достатъчна точност. Опознаваме я като количествената и качествена определеност, която тя представлява.

3. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Мисленето в тази законова рамка, респективно, Познанието чрез противопоставяне, макар и с показания непреодолим момент на неопределеност, се дефинира като „логично“ и „здраворазумно“. Нагледно се  видя, че сетивата отобразяват с достатъчна истинност наличните външни количествено-качествени определености. Така че в Природата, респективно, в Познанието няма място за парадокси или каквито и да е подобни чудатости. Нека повторим. Всички индикации навеждат на заключението, че Вселената е устроена на Принципа на противоположност, който е Принцип на определеност, а оттам и Принцип на познаваемост. От Принципа на противоположност произтича високо евристичният Принцип на подобие, позволяващ по повърхностните пластове да съдим за тези в дълбочина и така до изходното начало (по характеристиките на последното да познаем чертите на първото). В този смисъл говорим за една общовалидна, субстанциална същност. Говорим за идващ от самото дъно на материята целокупен научен продукт („материално-идеална противопоставеност“, равностойна на „количествено-качествена определеност“), който Физиката, подпомагана главно от Философията (разбира се, и от математиката), е призвана да разкрие в нужните подробности.  

 

Литература

[1]. Николов А. – Към смяна на идеите във филосохията и физиката, С 1999, част II, стр. 178-278

[2] Стручков В.В., Яворски Б.М. – Вопросы современной физики, Москва 1973, стр. 43

[3]. Радев Р. – Антична философия, С.1988,  стр. 97-108, 132-148       .

[4] Джианколи Д. – Физика, Москва 1989, част 2, стр.  500, 501

[5] Борисов И. - Клинична физиология на окото, С. 1983. с. 31-34

[6] Димов Д. - Практическа отоларингология, Пловдив 2001 с. 32-33, 48-49, 52-53

 

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2023 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2023)