„Колчем се сетя за Русия, смирено скланям
глава и сторвам дълбок поклон“ – не зная, не се сещам от къде се е взела тази
фраза в главата ми. Но самата мисъл и вложените в нея благородни чувства на
човек с достойнство са се загнездили дълбоко в моето съзнание. Преди доста
време дядо ми, целият в белези от седем години непрекъснато воюване по
фронтовете на България в началото на 20-ти век, щом вечер седнеше да пуши
лулата си, караше нас, внуците да се подредим в редица и прочувствено ни
казваше: „За Левски и Ботева ми говорете и за Дядо Иван-Освободителя“. А когато
му рецитирахме „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“, от
очите му капеха сълзи.
Каквито и намерения да преследва Русия във
войната с Турция (1877г - 1878г), никой не може да отрече водещия мотив –
освобождението от робство на изстрадалия, православен братски народ. Именно
тази цел, поставена и постигната без никакви териториални претенции, е
вдъхновяваща за Руската армия.
Не ми се мисли каква щеше да бъде орисията
ни, ако този освободителен поход не беше предприет и осъществен с готовност за
саможертва пред равнодушните погледи на Запада. Без оказаната ни помощ може би
щяхме да се видим свободни едва при разпада на световната колониална система
през петдесетте години на миналия век. Казвам „може би“, защото Турция не е
Англия или Франция. Видяхме геноцида над Българите от Източна Тракия
1913г. над арменците 1915г, както и какво стана с желанието на кюрдите за
самостоятелност.
Освен всичко друго, не трябва да
забравяме, че Русия извоюва за нас Санстефанския мирен договор, съблюдаващ по
реално съществуващи документи (от
Турските архиви) историческите граници на България от преди Турското нашествие.
А какво направиха тогавашните „Велики сили“? Освен че не проявиха нито капка
съпричастност и загриженост за съдбата ни след безподобните кланета и пожарища,
по-късно, с Берлинския договор, те разрушиха всичките ни надежди за целокупност
на Българското население и на нашата държава.
Отгоре на всичко това и за голямо
съжаление, след Освобождението управлението на току що родилата се България е
белязано с допуснати фатални грешки. Нито един от заветите на Левски не беше
изпълнен. Вместо учредяване на „Чиста и Свята Република“, Стамболов тръгва из
Европа да търси царски издънки за новата Българска корона. Същият този
Стамболов, който трябваше да вдигне въстанието в най-важния окръг –
Велико Търновския. Но, видите ли, той преценява, че времето не е подходящо и
оставя Панагюрци на произвола на съдбата. Какво злочестие! Няма и не може да
има подходящо или неподходящо време да отдадеш живота си за свободата на
Отечеството!
В тази светлина освобождението ни от
Турско иго стои над всякакви материални измерения. Не подлежи на калкулиране
даже с дадените човешки животи. То няма цена. Затова благодарността ни трябва
да е вечна. И никога да не допускаме наши враждебни действия срещу Русия. Дори
когато сме на противни становища с нея, както е при днешната война в Украйна.
В съвременната действителност войните,
където и по света да се случат, камо ли в Европа, са нещо отвратително. Такава
е и споменатата война. Това е огромна грешка на Русия, но също и на Запада.
Защото винаги има мирни решения. Трябва само да се подхожда със съзнанието за
равнопоставеност на появяващите се противоположни гледни точки от всякакво
естество – политически, икономически, етнически, социални и т.н. (Принцип на
противоположност).
В случая, научният подход изисква
придържане към обективен геополитически анализ на събитията. Както вече по
различни поводи дадох да се разбере, съгласно Принципа на подобие, всяко
обществено формирование, включително всяка държава като такова, се стреми да
организира своето съществуване във вид на ядро – нейният сгъстен
административен център – и подвластната му околна, бих казал, буферна
периферия. Дори всеки човек, имайки себе си за ядро, се стреми да се заобиколи
с някакво свое, лично пространство. Същото е и при дивите животни. Те, знаем,
не допускат приближаване до своите леговища…поддържат известна зона на
сигурност. Този всеобщ стремеж и действия да се наподоби изходната природна
клетка “материално ядро-идеална околност” произтича от многократно обясняваните
неотменими закони-следствия на Принципа на противоположност.
А вижте какво става (и винаги е ставало)
около Русия. Да тръгнем от Втората световна война. След нея се оформиха два
ясни световни полюса, две ядра с необходимите им околни защитни зони – от една
страна, Съветският съюз със социалистическия лагер и тяхната военна структура в
лицето на Варшавския договор, а от друга, Съединените Американски Щати със
Западните демокрации и военната им организация НАТО. Това е ниво на добър
баланс на геополитическия процес. Но вече сме изяснили защо същият не може да
следва линията на идеалната балансираност, а извършва колебателни движения
ляво-дясно-ляво-дясно и т.н. около нея…“усеща“ само отклоненията от идеала.
В потвърждение на това правило е случилото
се есента на 1962г (предвид крайно напрегнатата международна обстановка тогава
армията ни събра в казармите три набора войници). Събитията ескалираха точно
според обективния теоретичен сценарии, а именно: След многократни издевателства
и нападения от страна на САЩ над тогавашна просоциалистическа Куба, Кубинското
Ръководство се обръща за помощ към Варшавския договор и, в частност, към
Съветския съюз. В резултат на съответно споразумение, на Кубинска територия
тайно се изграждат ракетни площадки и по море започва доставка на оборудването
с обикновени търговски кораби. Щатите, макар и със закъснение, се усещат за
ставащото, и реагират незабавно. Президентът Д. Кенеди вдига телефона и в
директен разговор със Съветския ръководител Н. Хрушчов заявява, че, ако не бъде
прекратена тази стъпка (нарушаваща баланса чрез критично доближаване на чуждото
присъствие към ядрото САЩ), ще има нова, жестока война.
Съветските кораби спират насред океана и
двамата политици влизат в продължителни тежки преговори. В крайна сметка се
договарят: От една страна, никога повече Куба да не бъде обект на каквито и да
е провокации, а от друга, ракетите се оттеглят и Карибската държава няма да
става член на Варшавския договор. С това назрелия до пръсване световен конфликт
беше потушен. Не че тогавашните политици са били по-умни от днешните. Просто в
онова време спомените за ужасите на Втората световна война са още съвсем пресни
и играят ролята на достатъчно възпиращ фактор.
След 1990г. социалистическият лагер рухва,
изчезва, а с него и Варшавския договор. Съветският съюз се разпада и Русия, де
факто, остава едно голо ядро, без нужната му законова благоприятна околност. В
същото време НАТО не се разформирова, въпреки че насреща си вече няма
себеподобен противник. Този тотален дебаланс се превръща в кошмар за Руската
държава. Въпросният Западен орган, уж за колективна отбрана, започна открита
инвазия към нейните граници (казвам “уж”, защото досега от НАТО сме видели само
колективни нападения – срещу Сърбия, срещу Афганистан…никой не обясни какво
търсеха наши войници в Кербала, за чии интереси бяха там). Така се стигна до
днешното извратено положение натовските военни нагло да надничат в буквално
обградения „двор“ на своя Източен съсед, убеждавайки го лицемерно, че са
приятелски настроени към него (а негласно считайки го за противник).
И ето вече повече от 20 години Русия
проглушава международните форуми (и с пълно право) с настояванията си за
прекратяване на тази ненормалност чрез известна, разумна степен на
демилитаризиране на зоните около нея. Просто такава е природата на нещата. Но
никой не си прави труда да вникне в нейните аргументи. Отклонението от
задоволителния геополитически баланс е повече от очевидно, е крещящо, а оттам и
много-много взривоопасно. Но Западните политици не разбират и не се съобразяват
с това прегряване до крайност на Европейския Изток. Невижданите зверства на
Втората световна война са напълно избледнели и натовският обръч около Русия
продължава все повече да се затяга. Както се предполага, негови звена ше станат
и Украйна, Грузия, Финландия, Швеция. Това е зловещ капан, от който може да се
излезе само и единствено по силов път, след като на самовлюбените Западни
„износители на демокрация“ липсват нужните обществено-политически знания и
прозорливост. Мечката е притисната отвсякъде и няма защо да се чудят, че
започва да хапе и убива.
До тази
критична ситуация доведоха и поредицата от нерешителни, половинчати, даже
грешни ходове на Руското ръководство и Руската дипломация. Може би най-правилно
щеше да бъде още преди години В. Путин да постъпи точно като Д. Кенеди през
1962г. Сиреч, в противовес на безпрецедентното натовско нашествие на Изток,
може би той трябваше предупредително, но с нужната твърдост, директно да
заговори за война при всяко контактуване със Западните лидери. Разбира се, това
е само една хипотеза, макар да я считам за изпуснат полезен ход. А сега войната
е факт и в нея Русия е агресор. Търпи критики, включително и от нас.
Вярно, след
това небивало отклонение се очаква геополитическият процес да обърне посоката
си към нормализиране. Но вижте грозната и жестока цена, плащана заради
късогледството на Западния свят. Каквото и да се случи по-нататък, тази война
няма оправдание и е обречена на проклятие.
