Ключови думи: Принцип на раздвояване, Дуалистична структура на обкеството, Двуполюсно политическо пространство, Демокрация
Колкото повече Наука, толкова повече благоденствие за хората. Казваме го с горчивината от паянтовия вид на нашата настояща обществена постройка, години наред градена невежествено, с мъгляви устройствени концепции, лишени от категоричност и позволяващи неспирни изменения (както и за сведение на умствено немощните редактори на научна периодика, отвърлящи всичко, несъответстващо на техните закостенели възгледи). Това не е така желаната Демокрация. Дотук сме сътворили само нещо като нейна карикатура…от незнание. Нагледно виждаме с какви огромни загуби на обществена енергия едва успяваме да пазим някакво равновесие. Причината: Неположени ясни основи на Обществената конструкция. Да се чуди човек как е възможно да са дело на учени всичките трагикомични, болезнено очевидни неразбории, теглещи назад развитието на държавата.
Ученият трябва да борави и да се обляга на закони – природни, познавателни, обществени, управленски. Нали затова е учен! Нанасят се поправки в Конституцията и за сетен път пред нас лъсва все същата безпринципност. Промените не са захванати към ясен гръбнак, не се извършват на база еднозначни законови основания, а следват разни усукани мнения, незнайно защо минаващи за тежащи на мястото си. А това води до поредна безпътица, готова да смени посоката си при следващата власт. Изобщо, обществените и правните науки са големи длъжници на този народ (както и всеки един Учен).
Темата е много обширна. Затова ще съсредоточим усилия само върху един, критично проблемен за нас, момент: Все още неразбраната същност на формата на управление, наречена Демокрация. Ще изложим ключовите положения в най-едър план. Въпреки това, ще се стремим към пределно отчетлива маркировка на най-важните елементи на тази Управленска система.
Като начало трябва да се знае, че Демокрацията не е изобретение на нас хората. Тя представлява причинно обусловена организация на обществен живот. Човечеството бива тласкано към нея от един върховен закон, който диктува устройството и развитието на цялата Вселена: Това е всеобхватният Принцип на противоположност. Същият фактически е Принцип на раздвояване, на дуализъм, защото противоположностите не могат да са по-малко или повече от две. Те следват аксиоматичната норма: Не може да има трето, противоположно на други две противоположни. Тоест, противоположностите съществуват само по двойки.
И така, в своите интереси и разбирания за прогрес Обществото няма друга обективна алтернатива, освен да бъде биполярно, с колебания в две противостоящи идейни направления (дуалистично групиране на възгледите). Трябва да е пределно ясно: Това е нормалното, законното, демократичното му състояние. Еднополюсната организация е противоестествена (моноцентризъм, клонящ към монархизъм и тоталитаризъм), както и тази с повече от двете природосъобразни антиподни страни (полицентризъм, наподобяващ феодализъм и анархизъм). В този ред на мисли, управлението на раздвоеното политическо пространство също не може да бъде друго, освен дуалистично. Защо е точно така?
Дуализмът, като всеобщ закон, идва от дълбините на материята, от първоматерията, която представлява клетки от материални ядра (мъжко естество), с нематериална околност (идеално, женско естество), заредени с енергия от силата, която изхожда от идеалното и е приложена върху материалното (доказва се по физико-математичен път). Това е двусъставното, материално-идеално начало на всичко следващо. Образно казано: Материалното, Идеалното и Силата между тях са „Светата Троица“, продуцираща всичко след себе си точно по свой образ и подобие.
При обществото виждаме същата структура – двоични, мъжко-женски клетки от основата до върха на пирамидалното тяло, последното движено чрез противопоставяне на възгледи. Оттук можем да заключим: Демокрацията е способ за управление на идейно раздвоеното гражданско Общество.
При това, възможността за такова управление е една единствена – по пътя на строго регламентираната борба между формираните две противни страни (две обществени групировки). Борба, превърната в системно и ценностно политическо състезание, с ненарушими правила и точно определен период на валидност на резултата от него.
Привидно съществувт още две възможности: Двете идейни крила на обществото да излъчат свое единно управление или да се договорят за редуване в управлението. Но те се изключват като незаконни, тъй като нарушават Принципа на противопоставянето. Такива противоестествени стъпки биха довели до отслабване на идейното противоборство, притъпяване духа на съперничество, замиране на движещите сили и, в крайна сметка, до блокиране живота на обществото като цяло (залиняването на идеите обездвижва масите).
С една дума, няма друг
естествен начин за излъчване на управление при раздвоеното общество, освен този
на откритото, честно състезание между двете противостоящи общности. Състезание,
случващо се пред очите ни, по взаимно одобрени прости правила, резбираеми за
всеки. Политическата среда с такива практики и механизми на действие се нарича
Демокрация. Тук богатството на управленски идеи се ръзгръща в цялата си пълнота
от едната до другата полярни крайности и всеки един възглед е с шанс да излезе
начело и да намери реализация (винаги цари определеност).
Нашите реалности са
далеч от този образец. Текат по незнайно защо следвани сложни схеми и процедури,
сякаш нарочно измислени да утежнят и дестабилизират управлението. Разпарчетосването
на политическото пространство е провал на самата демокранична същност. Като
следствие, в борбата за власт непримирими „воеводи на чети“ се изправят
настръхнали един срещу друг, размахвайки заплахи, компромати, ултиматуми и всичко
от този род. Боричкането „всеки срещу всеки“ води до неопределеност. Законите
ни, вместо да забранят подобен хаос, намират за умно да го поощряват. Провокират
вражда и омраза, вместо коректно съперничество.
Но да се върнем на темата. Въпросното състезание, както знаем, представлява Изборен процес. На свой ред, самото Управление на обществото също не може да бъде друго, освен двуделно, състоящо се от две противоположни по същество управителни тела. Един вид, управленска клетка от отделни, но взимодействащи си звена: Правителство, в ролята на материално, изпълнително ядро, и Парламент, с противоположна, идейна (идеална) насоченост. Парламентът е мястото за канонизиране на мирогледни стойности, включително на правила, в рамките на които да се движи Правителството (ядрото).
Двете институции теоретично са равнопоставени. Но на практика Правителството е подвижния елемент, е властта, предназначена и способена да решава кратковременни и дългосрочни проблеми, да се приспособвява към възникващи обстоятелства, да обслужва належащи необходимости в обществото и т.н. С тази си оперативна функционалност то се явява с известно първенстващо политическо значение. Парламентът обратно, представлява трудно подвижна система, лишена от експедитивност. Поради колективност и търсене на мнозинство, неговите решения са много мудни. В тази връзка, Парламентът стои на по-заден план и работи в перспектива, близка и далечна (като тактики, и стратегии) по управлението на държавата (така наречената Парламентарна демокрация е обърната наопъки управленска схема, затова тежка за въздействие, ръководене, администриране и контрол, тромава и трудно повратлива).
В този порядък, ръководителят на Правителството, с неговия заместник, както и депутатите в Парламента следва да са победителите от две паралелни състезания. Тоест всички те са обект на мажоритарен избор Други, несъстезателни начини за заемане на тези властови позиции са недопустими. Изборът е временен, с валидност четири години, след които се организира ново изборно състезание (срокът „четири години“ е опитно установен като оптимален). В края на краищата, резултатът от изборите става Основен закон на Демокрацията за предвидения период от четири години. Обърнете внимание: Закон са и резултатът, и срокът.
Както се вижда, Демоктацията е ужасно несправедлива форма на управление. Една част от обществото печели състезанието и са доволни, а другата част губи и са недоволни. Положението е силно раздразнително. Още повече, че двата лагера количествено са почти равни. И тук идва ключовият момент на демократичното противопоставяне. В съответствие с Изборния закон, след легализиране на резултата от проведената надпревара, победената и недоволна част от обществото фактически декларира съгласие да прояви нужното търпение до следващите игри на политическо надделяване. Спазването на тази демократична процедура е въпрос на политическа култура, коректност и етика. Опитите за нейното нарушаване са сериозно престъпление. Наричат се „преврат“, когато се цели само завземането на властта. А когато целта е смяна на политическата система, това е „революция“.
Най-близо до обрисувания научен модел на Демокрация е този на САЩ. Докато у нас нещата стоят закотвени на нивото на неудачна, бездарна имитация. Ето няколко актуални примера, в помощ на Конституционализма и Правната теория:
– Устройственото решение с Президентска институция, като трети властови център, е противоприродно. То е възприето от държавите на Западна Европа (главно от Великобритания), където е учредено и служи единствено за запазване на Кралските институциии…за съвместяването им с демократичната форма Правителство-Парламент. Там Монархът има огромни права. Но забележете! Той е достатъчно интелигентен да не ги ползва. И на практика, не се меси в работата на двата демократични органа.
А нашият Президент няма спиране. В опит да свали законно Правителство, неговият яростно вдигнат юмрук се стовари с ужасна сила върху Българската политическа система и я разби на несъвместими парчета. Всъщност, стовари се върху главите на всички нас, с непредвидими негативии последици – в морално и материално изражение. И нищо, никаква съдебна реакция. Впоследствие институцията „Президент“ задълго овладя държавата. Разбира се, със съдействието на някакви новоизлюпени самозванци, наричащи високопарно себе си „народни водачи“ (в действителност, четири-пет процентни слабаци – безцеремонни превратаджий).
Като следствие от управлението на Президента, изгряха звездите на лица, с поведение на латинопартизани, искащи цялата власт, на момента, независимо от частичната подкрепа за тях. И за целта действащи със заблуди и фалшификации. Няма оправия в такава държава.
– Друга абсурдна ситуация. Изборите се печелят от партия „Има такъв народ“. Съответно тя съставя Правителство. Но едва домогналите се до Парламента г-жа Татяна Дончева и съмишленици са против с довода – „нямат капацитет за тази работа“. Сиреч, в законни избори хората са се произнесли, че искат следващите четири години да управляват новаците, безкапацитетните дейци на партия „ИТН“. Но г-жа Татяна не дава. Разбирате ли аномалията? Субективното мнение се явява с повече тежест от обективния вот на избирателите. Къде е прословутото „Глас народен, глас Божий“ и точка по въпроса? Няма оправия в такава държава.
– А какво да кажем за парламентарните действия на г-жа Корнелия Нинова? Като почти абонирана за опозиционната банка, тя се е отдала на „яка мъжка“ битка с модела „Борисов“. Иска й се да го изтрие от политиката. Някой обаче трябва да й обядни, че единственият начин за това е да го пребори на избори с модел „Нинова“. Другите похвати спадат към нечестния “втори начин“. Г-жа Нинова, знаем, се проявява и като страстна любителка на вота на недоверие към Правителството. Специално за нея и компания се налага да повторим: Всеки изборен глас означава даден четири годишен вот на доверие за управление на държавата. Всичко друго са хватки и машинации за елиминиране на състезателния елемент, с привкус на превратаджийство. С една дума, недоволните не се възпитават в дух на търпение и изчакване на мандата, а се насърчават веднага след изборите да започнат да клатят и бутат властта. Няма оправия в такава държава.
– При коалиционната форма на управление също не може да се говори за Демокрация. Тя дава възможност в управлението да влизат партии, класирали се далеч назад в състезанието. Тяхното овластяване обикновено е обект на срамни договорки, които, вместо да са наказуеми, се приемат за нормална практика.
За разлика от отявлено противоконституционните действия на Президента, изявите на депутати Нинова и Дончева са напълно законни. В крайна сметка излиза, че съществена част от нашата Конституция е антидемократична, тъпчеща правата на гражданите. Това положение трябва час по-скоро да се промени.
Накрая да си зададем въпросите: Защо в САЩ дори за неграмотния изборните правила и следствия са съвсем ясни, а при нас самите юристи не могат да се оправят в творенията си на тази тема? И защо преди години скочихме възмутени от кадруването на правителството „Орешарски“, а сега обгрижваме в пъти по-грозен рецидив на тази порочна практика?
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2024 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2024)
