Както многократно дебело сме подчертавали, в момента Правната ни система (и не само нашата), като Правоуправление и Правораздаване, стои зле сложена в контекста на научното демократично жалониране. Тази незрялост следва да се възприема като все още начална фаза на естествения стремеж на Обществото към усъвършенстване на институционалните си устои, в това число и към създаване на стриктна Правова държава. На свой ред, Демокрацията е, преди всичко, живот в условията на устойчива законност, представляваща все по-съзнателно детайлно отражение на законите на Обективната реалност.
Във всички области на обществено развитие,
включително и в правните отношения, текат колебателни процеси в
предопределената посока на разширявашо се, всеобхватно демократизиране, без възможност
нещо или някой да може да упражни върху им глобално, решаващо отклонение – да
ги спре или пренасочи. Подобните субективни намеси имат само забавящо или
ускоряващо въздействие, като и едното, и другото, ако са прекомерни,
предизвикват появата на пропорционални съпротивителни сили, съответни на
естеството и големината на форсажа. Пример за подобни противоположни
(отрицателни) ефекти са опитите за
ускоряване на демократичните процеси в някои райони на света, както и
появяващите се бурни недоволства от забавените или неточни стъпки на обществен
напредък.
С една дума, не е вярно, че у нас, в различните
обществени сфери и, в частност, в правото като теория и практика, не се
извършват реформи. Но със съжаление трябва да констатираме, че преобладаващата
част от правните постройки не почиват върху обективни начала, а се градят въз
основа на височайши мнения, които често не зачитат едно на друго положените
реформаторски усилия. Все пак имаме някакво постоянно напредване, понеже всяка
идейна нагласа съдържа зрънце истина.
По този начин обаче придвижването напред става
хаотично, бавно, мъчително, с безкрайни тълкувания и спорове, още повече
усложняващи и затормозяващи вземането на решения. Коя версия е най-правилната,
най-точната, най-вярната никой не би могъл да каже с нужната категоричност. По
тази причина цялата система е лабилна, лесно променлива. А оттам виждаме в нея
да цари несигурност и в значителни дози безнравственост.
Единственият изход от неразбориите, в които се
оплитаме е решителното разсичане на възела към по-издържана подредба.
Последната вече не трябва да следва стила на представите, мненията и догадките,
а да се изгражда на обективна, принципна основа.
Ясно е, че за целта са ни нужни стожери, които
остават непроменливи във времето, издържайки на напора на всевъзможните
обстоятелства. Големият въпрос обаче е съществуват ли такива неподатливи на
прекрояване положения, къде да ги търсим и как точно да ги впрегнем да
заработят за нашата кауза. Тоест тук не ни вършат работа никакви фактори от
рода на Божиите заповеди или разните там нравствено-поучителни предписания.
Въоръжени с това разбиране вече можем да пристъпим
към научното решаване на проблема с правовия ред и правовата държава. Тръгвайки
в тази посока, се налага да оставим настрана „нетърпящите възражение“ възгледи
и изказвания на юридическите корифеи и да отидем в самото физическо начало на
световната пирамидална постройка, откъдето да извлечем независими от съзнанието
изводи за нейната по-висша част – интересуващото ни Обществено устройство и
развитие.
Осланяме се на тази нова изследователска нишка с
дълбоко осмисленото, обосновано и доказуемо убеждение, че организацията на
Обществото и организацията на Физическия свят се намират в отношение на пълно
подобие. За поясняването на това обстоятелство (на Принципа на подобие, като
пряко следствие от Принципа на противоположност) ще отбележим няколко едри,
насочващи щриха.
Обективната реалност започва развитието си от своята
максимално широка и възможно най-елементарна основа – изходното начало на
Битието. Има научни доводи да считаме, че то представлява еднакви микроклетки от
материална част (частица, ядро), противостояща на нематериално, идеално
обкръжение (празнота, липса на свойството „материалност“). Тази една единствена
дипола, тъждествена сама на себе си по цялата основа, представлява същината на
така наречената „материя“. Тоест тя е градивната единица на всичко следващо. От
нея произтича и най-общият закон на Вселената – Принципът на
противоположност=Принцип на определеност (на който са подвластни и правната
теория и практика). Неговото незачитане води до псевдонаучност.
За въпросната биполярна начална структура ще
отбележим два момента, важни в по-нататъшните заключения: – Първо, тя, всъщност, е онази „безкрайно
малка величина“, на която се базира цялата математика и която повече не подлежи
на диференциране. При това, понеже математиката не би била възможна, ако в тази
единица имаше място за количествени различия и неопределености, значи говорим
за „крайно малка величина“, с напълно определени характеристики, прототип на
единиците на числовия ред (ако в него дори само една единица се различава от
останалите, математиката губи основания, съответно, възможност да изпълнява
предназначението си – да търси и намира количествените разлики). Определеният
свят около нас (защото се поддава на опознаване, на логическа и математическа
обработка) не би могъл да води началото си от неопределености. –
Второ, тъй като е налице една единствена изходна градивна тухличка на Всемира,
сетнешните все по-сложни образувания, та чак до галактиките, следва да са образ
и подобие на нейния модел – да са материално-идеални структури, с плътно ядро
(материалната страна) и празна или рехава околност (идеалната страна. Идеята за
дупки в центъра или където и да е в пространството е несъстоятелна. Това
подобие се пренася и по-нататък, при клетките на живата материя и техните
производни конструкции.
Пряко следствие от наличието на описаното материално начало е двуполовата система при бозайниците и, в частност, при човека, с нейния всеизвестен начин на функциониране – материалното (плътното) мъжко естество осцилира в обкръжаващото го идеално (празно) женско естество. Тоест, противоположностите мъж-жена, тяхното привличане и принцип на взаимодействие (това, което наричаме „любов“ и „секс“), идва от дълбините на материята. От своя страна, тъкмо мъжката идентичност застава в ролята на ядро на семейната обществена клетка. Мъжко-женската структура на човешкото общество е най-висшата форма на уподобяване на материално-идеалната същност на материята, респективно, е най-висшата форма на уподобяване на изходната двойка противни страни и съвместяването им една с друга.
Изложените предпоставки ни дават нужната нагласа да
преминем към темата за въвеждане на научно обоснован правов ред в човешката
обществена среда. Сега е необходимо да покажем защо и как изтъкнатата физическа
детерминираност и причинно-следствена обусловеност се отнасят в пълна мяра и за
Обществената конструкция и Обществените отношения.
Развитието на материята от простото към сложното е
безспорен факт. Това все по-многопластово заплитане на материалните метаморфози
нагоре по пирамидалните сечения е предопределено от Принципа на
противоположност и неминуемо води до появата на съзнанието под формата на
човешки същества. Вече знаем, че по пътя на подобието е достигната живата
материално-идеална градивна единица на Обществото (тяло-съзнание, мъж-жена),
която формира сечението-основа на обществената постройка.
Това евристично познание се съпътства от важни
фактологични моменти. Въпросното сечение-основа на Обществото, за разлика от
елементарността на физическия си първообраз, е с изключително висока степен на
комплицираност, изпречваща на пътя ни проблем след проблем.
Хората са само принципно еднакви. Иначе се
различават телесно, умствено, по раси, етноси, религии, социуми и какво ли още
не. Тогава що за еднородна тухличка на обществото е човешкият индивид? И защо
говорим за едно Общество, а не за Общества, съответни на всяко различие? Къде
да търсим унификация и, изобщо, съществува ли такава възможност? А какво
означава Обществото да притежава качеството „определеност“? Как от безкрайно
разнообразните характеристики на човешките същества да отидем към образуване на
една единна обществена конфигурация?
Научният подход за търсене на решения на подобните
безброй въпроси изисква да се придържаме стриктно към Принципа на
противоположност. От тази гледна точка единствено обществено-политическото и
икономическо устройство, наречено „Демокрация“, притежава определеност, идваща
от мъжко-женската поляризация на основата, от наличието по-нагоре на
управленска двойка противоположности (Правителство-Парламент), както и от
опозиционните форми на вътрешно противопоставяне. При липса на едно от тези
условия (примерно, при митичната еднополова общност на Амазонките, както и при
познатата ни организация на обществен тоталитаризъм) се отива към пристрастно,
субективно самоопределяне (естествено, като „най, най“ във всяко отношение).
Посочените необходимости от противостоене обаче не
са достатъчни за пълната определеност на Демокрацията. Различията в човешката
маса, представляваща обществената основа, теглят към неопределеност всички
сечения нагоре, цялата обществена надстройка. Тоест, наред с указаната нужда от
двуполовост на индивидите, от едно страна, и дуализъм на обществената система,
от друга, тук определеността предполага и, в известно отношение, да се заличат
безкрайните различия между хората. Единствено така и тогава организацията на
обществото ще се доведе до характерната за определеността почти математическа
изрядност, което означава до причинно-следствен порядък, респективно, до
стриктен правов ред.
Следователно, за да се въведе такъв, се изисква
уеднаквяване, но отнасящо се не до вторично развиващите се човешки
индивидуалности, а до тяхната първична
натура, подобно на следната примерна математизация:
Един Европеец + Един Африканец + Един Азиатец = 3
човешки единици (Един Европеец = Един Африканец = Един Азиатец = 1 човешка единица)
Един Християнин + Един Мюсюлманин + Един Будист = 3
човешки единици (Един Християнин = Един Мюсюлманин = Един Будист = 1 човешка единица)
И т.н. уравняване, по този начин, на всички
различия, при което е видно, че винаги, независимо за какво се отнася, ще бъде
в сила правилната математика: 1+1+1=3.
Докато през вековете е царял пълен произвол, липса
на каквато и да е възможност за математическо подреждане, а именно (пак в
примерен вид):
Един Европеец >> Един Африканец,
откъдето и пълният математически абсурд, да речем: 1 Европеец + (n) Африканци = 1, където (n) = 1, 2, 3, 4 и т.н. (1+1=1 или
1+4=1 и т.н.).
Сиреч, всеки човек (мъж или жена), независимо от
неговите особености, трябва да представлява само една човешка единица. Едва
тогава основата на обществената пирамида ще придобие исканата елементарност на
еднаквите човешки единици, с което определеността на цялата постройка се
гарантира в търсената цялост.
Вече можем да отидем директно на решението с
привеждането на хората към категорията „Еднакви човешки единици“. Унификация на
безкрайно различните индивиди е постижима по едно единствено направление – по
пътя на тяхното еднакво, равно третиране. А отнасянето по един и същ начин към
всяко човешко същество не може да се основава на нищо друго, освен на
еднаквостта на правата, с които всеки човек се ражда. Именно „Правата на
Човека“ са фундаменталният фактор за въвеждане на обективен правов ред и, съответно,
за обективно изграждане на Правова държава.
За съжаление, въпросите около правата на човека са
слабо разработена материя. Бихме казали, че витаят в общественото пространство
просто като прогресивни, продемократични виждания, като обща култура и намерения.
А, както стана ясно, само те дават ключа към научно издържани правна теория и
практика. За нагледност ще направим демонстрация с няколко примера.
В статията „Научни основи на демокрацията – част I“, съгласно Принципа на
противоположност, разделихме човешките права на две възможно най-общи
противоположни групи:
Група А – всеки човек има право да управлява
частните (личните) си интереси. Група Б – всеки човек има право
да управлява общите интереси на общността, към която принадлежи.
В дадена общност това са всичките налични права като
вид и брой. Други няма откъде да дойдат. А права свисше в демократичното
гражданско общество не съществуват. Въз основа на тези права А и Б се създава
последващото законодателство на държавата, институциите, стопанските единици и
т.н.
Въпросите около правата от Група Б бяха много
актуални през цялата 2021 година във връзка с поредицата избори за Парламент и
Правителство, но така и не намериха конкретизация и развитие. За сетен път се
видя, че, по отношение на тази феноменология, правните разбирания тънат в
абсолютна неяснота, да не кажем невежество.
Както не веднъж сме обяснявали, гласуването на
подобни избори не е право. Такъв постулат като „всеки има право на глас“ не
съществува. Това приемане е уж демократична норма. Защото истината и
действителността стоят съвсем различно.
Човешките общности представляват своего рода
самостоятелни клетки, които, по силата на природните закони, трябва да са с
ядрено-центрова организация. И наистина, всички членове на дадена общност са
равни в притежаването на права Б. Но понеже няма как всички едновременно да я
управляват, те делегират тези си права на хора в Управителни органи (ядро, в
което се съсредоточава цялата маса от права Б). Именно гласуването е
процедурата по това прехвърляне-съсредоточаване на права Б. Нека повторим: Само
по себе си гласуването не е право, а само процедура по прехвърляне на права Б.
Ако не гласуваме, правата ни Б се прехвърлят и разпределят автоматично по
силата на изборния закон.
Това от една страна. От друга, трябва категорично да
се осъзнае фактът, че интересите на общността са достъпни за управление само от
точки и места, намиращи се на нейната територия. Тоест, тези интереси не могат
да се управляват външно, от разстояние, дистанционно. Следователно трябва да
застанем на правилното становище, че общите интереси не могат да се управляват
от членове, живеещи извън територията, за която тези интереси се отнасят.
Оттук, всички членове на дадена общност, които, по една или друга причина,
напускат нейните предели, автоматично губят правата си да я управляват. И след
като не разполагат с въпросните права Б, те нямат какво да прехвърлят с
процедура „гласуване“. Затова сме длъжни дебело да подчертаем: Гласуването
извън страната е незаконно (с определени изключения).
Иначе представете си за момент, че емигрантите
(преселниците) се организират в социалните мрежи и си направят партия с
поставени лица в страната. Тогава те несъмнено ще печелят избори и, значи, ще
управляват съгласно своите възгледи и своята воля, въпреки че самото това
управление засяга пряко не тях, а местните. Именно местните изпълват със
съдържание понятията „Народ“ и „Суверен“. А при положение, че управлението се
води от напусналите страната граждани, то местните ще се превърнат в някакво
псевдо подобие на Народ и Суверен в собствената си държава.
Де факто, за членовете на общността, устройващи
живота си извън нея, нейното настояще и бъдеще са само емоции, сантимент,
носталгия. В същото време, всеки завърнал се, след изчакване на времето за
уседналост, следва да получи отново статут на местен, с който акт и автоматично
да си възвърне правата от Група Б.
Още един подобен щрих-недоразумение (с каквито правната ни система буквално гъмжи). Характерен по отношение изкривените представи за демокрация е случаят с провалената изборна победа на партия ИТН. Знаем, миналата пролет тя спечели законно проведените избори. Хората, в своето болшинство, се произнесоха – искаха в следващия мандат ИТН да управлява държавата. Но впоследствие в Парламента някакви си там пет процентни маргинали не позволиха това да се случи. Видите ли, ИТН нямала капацитет да управлява (народът може да се е "нарадвал" на управлението на "старите муцуни" и сега да иска да изпробва новаците...това негово желание, изразено с вота, е закон; дали те имат или не управленски възможности трябва да покаже самото управление, която оценка ще проличи в следващите избори). С една дума, стана парадоксално незачитане и фактическа подмяна на изборния резултат.
Разбирате ли, съвсем слабо представилите се Мая,
Татяна, Христо и Николай (слабаците) просто игнорираха вота на хилядите
избиратели. Конституцията им дава някакво, незнайно откъде взето, свръхправо да
могат да обезсилят правата Б, които бяха делегирани на партия ИТН и те се
възползваха. Това потъпкващо права положение се наричат „Парламентарна
демокрация“. На първо място се класират нечии мнения, а най-висшият закон на
действителната демокрация – изборният резултат, в качеството си на обективна
изява на волята на хората – се третира досущ като куха дрънкалка.
Очевидно при този вид „демокрация“ организацията на
общественото управление е обърната наопаки поради елементи на чиста измислица,
влизайки така в противоречие със самата природна, а оттам и обществена
законност. Защото Правителството, а не Парламентът, е носителят на материалната
същност, на мъжкото естество, ерго, е ядрото на диполната клетка на
управлението Правителство-Парламент.
Живата реалност обаче неотменимо поправя всички
сбъркани обществени конструкции, нанасяйки им нужните корекции в посока
напасване към коловоза на Принципа на подобие. И, надяваме се, за всекиго вече
да е ясно, че изложените примерни постановки не са мнения, а научно-правни
изводи, които просто трябва да се осмислят.
Такива изводи задължително следва да съпътстват
всички дела в правоуправлението и правораздаването – изводи, базирани на
правата на човека. Ето защо въпросните права трябва да бъдат разработени
колкото се може по-пространно. Да бъдат дефинирани точно, недвусмислено,
невъзможно за алтернативни решения. И да позволяват прогресивно надграждане, да
вървят към усъвършенстване.
Докато в момента цялата упомената материя е въпрос
на всевъзможни интерпретации. В тази връзка, изключително интересно стоят
правата от Група А. За да имаме устойчива, научна законност, голямата част от
тях трябва да бъдат проучени в подробности и списъкът им непрестанно да се
разширява.
Безспорно, първо е правото на живот. То не може да
се отнема нито от физическо лице, нито от юридическо, нито от институция, нито
от държавата като цяло (подвластно е единствено на законите на Вселената…всичко
друго представлява противоприродна субективна намеса). Ето защо неестественото
прекратяване на живота (включително и смъртното наказание) е.незаконно. При
деянията с квалификация „убийство“ съдът се произнася именно за отнемане
правото на живот.
Неотменимо е и правото на Родина, на Отечество. То е
свещено, не подлежи и не може да се отнема по никакъв начин и при никакви
обстоятелства на никого, дори на осъдените за престъпления. В този смисъл,
комунистическото дамгосване с термина „Невъзвращенец“ е тежко нарушение на
човешките права. Същото се отнася и за небезизвестния призив „Мутри вън!“ на
нашия Президент. От всички негови предшественици той е най-много и високо
говорещият за демокрация и най-големият антидемократ по действия. Г-н Радев
няма никаква представа, че е Президент както на добрите, така и на лошите, на
престъпниците от всякакво естество, включително и на Мутрите. И още, няма никаква
представа, че желанието му да унищожи опозицията е рушително за демократичната
перспектива на страната.
Друго човешко право от първостепенно значение е
правото на свобода във всичките му разновидности – физически и интелектуални.
Последните включват и така наречената „Свобода на словото“. Тук е интересно да
споменем случая с Президента Д. Тръмп. При последните президентски избори в САЩ
той изрече думите „Откраднаха ни изборите“ и тълпата негови привърженици нахлу
в Капитолия. После адвокатите му едва го отърваха от последвалия импийчмънт,
позовавайки се именно на точката за „Свобода на словото“ и на факта, че от
негова страна няма предприети действия в тази посока. Това позоваване обаче е
незаконно.
Абсолютна свобода на словото фактически не
съществува, е гола илюзия. Впрочем, имат я само най-ниско стоящите в социално
отношение слоеве на обществото, чието говорене не е от никакво значение за
обществените дела и нагласи. Нагоре по стъпалата на обществената стълбица обаче
свободата на словото и по същност на съдържанието, и като начин на неговото
представяне (издържани езикови средства и похвати), търпи съществени орязвания
(цензура) чрез различни правни уредби, установени писани и неписани правила и
тем подобни, както и по пътя на самоограничаването (автоцензура).
Например журналистите не могат да говорят каквото и както искат. Дипломатите още по-малко (в тази професия свобода на словото почти липсва). А при управляващия елит направо всяка дума трябва да е строго премислена и обоснована, без право на импровизации. Тук ограничението на свободата на словото е във висша степен предопределено, тъй като почти винаги казаното предизвиква широк обществен отзвук и последици.
От тази гледна точка поведението на Президент Тръмп,
несъмнено, е силно укоримо и подлежащо на санкции, да не говорим за нашия,
който видяхме да вдига ръка в юмрук, едва ли не приканвайки екзалтираните
протестиращи: „Търчете! Тамо са мутрѝте!“. Без никакво съмнение, налице е грубо
нарушаване на човешки права. Но нищо не го грози и не го сполетява, защото тази
материя не е ясна, е правна мътилка, ориентирането в която е проблем дори за
специалистите. Липсата на положен научен фундамент е очевидна.
Все в същия ред на мисли, скоро чухме дори от
трибуната на Парламента водачът на партия „Възраждане“ съвсем необезпокояван
гневно да се заканва неговите привърженици да нахлуят в сградата. И пак
нищо…пълно правно безсилие и бъркотия. В тази връзка, по отношение свободата на
словото (и не само), следва да се изработят строги стандарти за всяко ниво на
обществена ангажираност. И е редно да кажем, че юристите са длъжници на
държавата и народа.
Не по-маловажен аспект на свободата на словото е и
автоцензурата върху това какво и как се говори. Естествено, всяка тема е
свободна за коментар, обсъждане, дебатиране, но съобразени с ред обстоятелства
и условности. При това, ако разделим синонимите на определителните понятия в
три реда – горен с най-меко звучене, среден с по-твърди и категорични
попадения, и долен със сурови, груби и обидни думи,– то възпитаният човек се
ограничава да борави само с първите два реда.
Тук нямаме за цел да обсъждаме всички човешки права.
Това са само примери за съществуващите от незнание неуредици. Важното на този
етап е да се отвори хоризонта. Нататък нещата със сигурност ще тръгнат
по-лесно. С една дума, подобно на строежа на материалния свят, важното е във
фокуса на нашето внимание да поставим Човека – изходното начало и градивната
единица на обществото. Да се насочим към Правата на Човека като обективни дадености, неподлежащи на никакво префасониране от
Съзнанието, и, в това си качество, единствено подходящи за основа на Правните
отношения от всякакво естество.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2022 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2022)
