ВЪВЕЖДАНЕ НА ДЕТЕРМИНИЗЪМ В КВАНТОВАТА И РЕЛАТИВНАТА ФИЗИКА

Резюме: Физиката е в неведение относно един важен момент: Че Светът е устроен на Принципа на противоположност, който е Принцип на качествено-количествена определеност. Още при зараждането си Квантовата физика изпада в неопределеност. Причината е допусната грешка в закона за енергията на електромагнитната вълна: E=h.f , където h – константа на Планк, f=n/t – честота на вълната (брой колебания n, за единица време t). В резултат виждаме фундаментална константа h без физически смисъл (и зависимост на закона от скоростта). Докато вярната формула е: От мощността P=dE/dt=h.dn/dt, съответно, (dE/dt).dt=h.dn [ват.сек] или E=h.n (интегрират се цели периоди; междинните положения са неопределеност). Тук h е крайно дискретната порция енергия E₀ – const. от един вълнов период. Следва връзката: h/c²=m₀ , където (c) е скоростта на светлината, а m₀ – const. представлява крайно дискретна порция маса – E₀/m₀=с² (Познавателният процес се движи от сложното към простото; m₀ – неделимият атом на Демокрит, частицата на полевата материя). Ядрото m₀  би следвало да предизвика  силова реакция от страна на своята противоположност – нематериалната, непространствена пустота около него. Така двойката противоположности формира първичната силово-енергийна клетка на материята с размер R и линейна плътност ρ₀=m₀/R. Тогава за първичната сила F₀, от която произлизат всички сили, ще е валидна зависимостта: F₀ = ρ₀.с² или F₀ = (R.с²/m₀).(m₀.m₀/R²). В тази добре позната формула изразът (R.с²/m₀) ще е грвитационната константа G. Става очивиден и нейния динамичен вариант: F₀ = m₀.a . По-нататък масата m₀ има своите гранични пространствени и силово-динамични обвързаности, бележещи константното квантово начало, от което произтичат следващите определени структури на материята, респективно, от което произтича определената физика. Поради непознаване на основополагащи истини, под същия знаменател на обърканост попада и Релативизма. Трябва да е пределно ясно, че различието (противоположността) на обектите води до тяхната познаваемост поради възможността за определяне на единия чрез другия. При тъждеството такава възможност липсва. То е непроницаемо, означава неопределеност, относителност. В него няма пропорции, няма математика. И ето въпрос: Тогава как Специалната теория на относителността влиза в тъждеството на своите инерциални системи и вади наяве техни отношения? Отговор: Чрез тотална манипулация на мисленето. В резултат на самозаблуда тя внася определеност между системите. Сиреч, тази Теория е грешна отначало докрай. Стартира с Принципа на относителност, който е Принцип на неопределеност. Същият, знаем, се основава на пълното тъждество между движещи се една срещу друга инерциални системи К'(x', t') и К''(x'', t''). Тоест тук не може да има отношения, а ще са в сила равенствата: x'=x'' и t'=t''. Затова авторът, без да подозира, изоставя този принцип, създава различието „покой-движение“ между системите и започва да работи с Принципа на определеност. Това е единственият начин за получаване на Лоренцовите трансформации. После обаче се връща на относителността – поредна алогична стъпка, даваща живот на нелепите парадокси. Така, по своята същност, Специалната теория на относителността се явява Специална теория на определеността, но обезобразена от трагикомична относителност.

Ключови думи: Принцип на определеност, Квантова физика, Планкова константа, атом на Демокрит, Релативна физика, Принцип на относителност, Специална теория на относителността

1. ВЪВЕДЕНИЕ

Сетивната ни система (единственият вход към ума за всяко познание) ежеминутно ни дава да разберем, че Светът е устроен на Принципа на противоположност, който е Принцип на качествено-количествена определеност (оттам и на здраворазумно мислене). [1] Сиреч, именно защото е определена, заобикалящата ни реалност е достъпна за познаване в логичен порядък. Това означава, че съвременната Физика (от началото на 20 век), развивайки среда от невъобразими неопределености и абстракции, се е отклонила далеч встрани от нормалността (виждаме необяснимо предаване/приемане на енергия, частици без маса, невъзможни за осмисляне константи, смайващи ума релативни парадокси, пространства с повече от три измерения и много други недоразумения). Наличието на подобно изкривено моделиране не може да се дължи на друго, освен на допуснати грешки, подлежащи на отстраняване. Нужен е принципно нов подход за търсене на решения. В частност, Квантовата и Релативната Физика би следвало да започнат да строят своите хипотези и теории само в режим на определеност. С една дума, съвсем ясният Принцип на определеност е нужният твърд механизъм за оценка и регулация на Природознанието (недопускащ възражения). Това налага да започнем познавателната дейност от самото начало и от най-едрите щрихи.

2. Квантова физика

2.1 Въпроси около делимостта на материята

Схемата на сетивно-мозъчната рефлексия е безалтернативна. От сетивата към ума тече непрекъснат поток от максимално обективни данни за външната реалност. Нататък обаче познавателната дъга става субективна, зависеща от това доколко пълно и точно ще бъде разчетена постъпващата информация. Най общо казано, вече сме утвърдили разбирането, че Светът е материален и материята се дели на все по-малки части. Но не сме направили някои следващи решителни стъпки: Защо усещаме (директно и косвено) само две форми на материята – вещество и поле? Защо двете са противоположни? Прекъснатостта на веществото отнася ли се и за полето? Деленето на части може ли да продължава до безкрайност?

Логично погледнато, раздробяването на веществото на все по-дребни частици е процес, сходящ към неопределеност, каквито са символите „нулева стойност“ или „безразмерна математическа точка“. Но от подобно  „нищо“ не може да се интегрира „нещо“. Така наречените базкрайно малки величини на диференциалното смятане, всъщност, следва да са крайно малки величини, т.е. следва да са напълно определени, крайни мащаби. От неопределеност не може да се получи определеност, както и определеност не може да премине в неопределеност. Качествено-количествената определеност на Външната реалност говори за протекъл процес на диалектически претрансформации от някаква съществуваща изходна определеност.

2.2 Решение на апорията на Зенон за Ахил и костенурката

До същия извод води и апорията на Зенон (V в.п.н.е.) за бързоногия Ахил и костенурката.[2] Мъдрецът, знаем, дели разстоянията до безкрайност и така стига до заключнието за невъзможност на каквото и да е движение. Но това положение е в очевидно противоречие с действителността (легендата гласи, че негов ученик се разходил насам-натам, за да покаже противното). В случая, би следвало да съществува някакво крайно малко разстояние, което повече не може да се изминава на части, а само цялото наведнъж (прекъснатостта преминава в непрекъснатост).   

В този дух можем да посочим още не едно и две примерни разсъждения за граница на делимост на материята. Но какво представлява тази граница и защо още не сме се натъкнали на нея при всичкия огромен прогрес на науката? Противно на всякаква логика е да очакваме тепърва да попаднем на някакъв напълно непознат феномен, различен от крайна материална частица. Тази посока на мислене диктува и Принципът на определеност. А не сме открили досега тази митична частица навярно поради допуснати грешки.

2.3 Въвеждане на детерминизма в Квантовата физика

Още при зараждането си Квантовата физика изпада в неопределеност, произтичаща главно от фундаменталната Планкова константа h, която се появява лишена от физически смисъл. Затова се насочваме към закона за енергията E на електромагнитната вълна [3]:

E=h.f                             (1)

(f=n/t – честота на вълната, съответно, брой колебания n, за единица време t)

Този израз обаче не може да бъде верен, тъй като при енергията на колебанията би следвало да се наблюдава наслагване, натрупване, сумиране, докато честотата е постоянна величина. Честотата ще е определяща за мощността P на вълновия процес:

P=dE/dt=h.dn/dt [ват]                             (2)                   

А правилната формула за енергията ще бъде:

(dE/dt).dt=h.dn [ват.сек], съответно, E=h.n          (3)

Тук h е крайно дискретната порция енергия E₀ – const. от един вълнов период (интегрират се цели периоди; междинните положения са неопределеност). Обобщаваме: Енергията E на всяко периодично (циклично) движение е равна на енергията h* – const. на един период, умножена по броя n на периодите. Липсват причини за изключения от това правило.

За нагледност ще дадем пример с АК-47 (автомат „Калашников“, но за мирни цели). Извършваме няколко опита с различна честота на стрелбата (различна честота на синусоидата на процеса). Резултат: Независимо от честотата на водене на огъня, освободената енергия винаги е равна на  енергията h* – const.  на един заряд, умножена по броя n на зарядите (E=h*.n).

На същата зависимост се основава и електромера. Един оборот на диска реализира постоянната енергия h* (зависи само от непроменливите размери на диска и материала, от който е направен). Ето защо уредът не се интересува от честотата на процеса „ротация“, а отчита само броя n на завъртанията. Тоест, изразходваната енергия винаги е равна на енергията h* – const.  на едно завъртане на диска, умножена по броя n на завъртанията (E=h*.n).

2.4. Основни физико-философски константи

Така стигаме до важната връзка:

h/c² = m₀  – const.                             (4)

Тук (c) е скоростта на светлината, а m₀ представлява търсената заветна, крайно дискретна порция маса, съответна на енергията E₀=h – const. Всъщност, естественият ред на трите константи е:

E₀/m₀ = h/m₀ = с² – const.                  (5)

(m₀ – const. е масата на неделимия атом на Демокрит – 460г.п.н.е. ) [4]

Отношение (5) е основна характеристика на Битието и физически и философски ключ към неговото осмисляне. Ето някои акценти: Вселената представлява единна проста субстанция – материя. Материята е дуалистична. Масата m₀ означава количество материя. Енергията E₀=h означава количество способност за действие на тази материя. Освен материята (пространствен материален фактор) с нейната способност за действие (непространствен идеален фактор), няма нищо друго. Материята се явява едновременно източник и обект на развитието. Пропорцията маса/енергия (материален/идеален фактор) е ненарушима. Масата не може да се превръща в енергия, нито енергията в маса. Не може да има енергия без маса, както и маса без енергия. Масата m₀  с енергията E₀=h са във всяка точка на пространството. Масата и енергията са несътворими и неунищожими. Енергията не може да се предава/приема от едно място на друго и т.н., и т.н. още десетки определени качествено-количествени последствия.

 2.5 Произход на дуализма

Масата m₀  очевидно представлява определено количество материя. Тази количествена определеност, от своя страна, говори за ограничен обем, за пространствена форма. А това са характеристики, очертаващи качествената определеност „материална частица“. Качествената и количествената определеност са свързани в диалектическо единсство, така че количествената определеност предизвиква качествена и обратно.

Материалните частиции m₀ обаче не могат да съществуват като единствено повсеместно качество, защото така би следвало да са долепени една до друга в някакво неопределено, непрекъснато материално цяло, без възможност за движение, което противоречи на действителността. Тоест, за запазване на качеството „частица“, за отчетливото му очертаване и възможност за движение, каквато е Обективната реалност, около всяка частица m₀ трябва да е налице противоположното качество – някаква нематериална, идеална, безформена пустота. И понеже нематериалното, празното, „нищо“-то не може да бъде пространствено, следва то да се разпъва от присъствието на материалната частица като ядро. Така възниква представата за дуалистична (материално ядро, с празна околност), силово напрегната (заредена с енергия), първична клетка на изходната материална среда. Последната формира пространство от материално-идеални силови линии. което наричаме  Метагалактика или Хиперсфера. Това е и едната единствена, абсолютно неподвижна система К₀ .

По този начин структурирана, система К₀ би следвало да е със способност за самодвижение вътре в себе си, изразяващо се в напречно трептене на масата m₀ спрямо абсолютно неподвижната пустота, при което тя изминава диаметъра си изцяло, наведнъж и без никаква загуба на енергия (поради идеалния характер на връзката, кръговратът „движение-покой-движение“ е вечен). В този смисъл, всяко движение, в своята дълбока същност, представлява разпространяване на вълна.

2.6 Единство на силите

По-конкретно, ядрото m₀  би следвало да предизвика силова реакция от страна на непространствената пустота около него. Така двойката противоположности формира първичната силово-енергийна клетка на материята (не може да се дозарежда/разрежда) с размер R и линейна плътност ρ₀=m₀/R. Казахме, че нейната енергия нито се губи, нито се създава. Само преминава от потенциално състояние (напрегнат покой) в кинетично (движение със скорост с) и обратно. Тоест ще е в сила условието:

F₀.R - m₀.с² = 0                (6)

Тогава за първичната сила F₀, от която произлизат всички сили, ще е валидна зависимостта:

F₀=ρ₀.с²                        (7)

Нейният статичен вариант е:

F₀ = (R.с²/m₀).(m₀.m₀/R²)       (8)

В тази добре позната формула изразът (R.с²/m₀) ще е грвитационната константа G. Става очивиден и динамичният вариант:

F₀ = m₀.a                        (9)

(ускорението a=R/t²)

По-нататък масата m₀ има своите гранични пространствени и силово-динамични обвързаности, бележещи константното квантово начало, от което произтичат следващите определени структури на материята, респективно, определената физика.

2.7 Принцип на подобие

Във всичкото си безкрайно многообразие, производните на това квантово начало по същество не могат да представляват друго, освен негов образ и подобие. Цялата Вселена, във всичките си формирования, до галактиките включително, би следвало да е подвластна на силовия биполярен модел „материално ядро“-„празна (или рехава) околност“ (галактиките ще са такава околност на ядрото на Хиперсферата). Абсолютно идентично е положението и при живата материя, като се започне от простите клетъчни структури и се стигне до висшето единство „материално, пространствено тяло“-„идеално, непространствено съзнание“. Характерно следствие от началния дуализъм е и двуполовата система, с нейния начин на функциониране (при бозайниците и човека). В максимално обобщение, същата представлява двойката противоположности „определено, пространствено, материално, мъжко естество“-„неопределено, непространствено, идеално, женско естество“, при което мъжкото естество е с нагласа да осцилира в женското. Иначе казано, като махнем психиката и емоциите, това, което наричаме „секс“, е квантова механика парекселанс.

Нека повторим. Всички индикации навеждат на заключението, че Вселената е устроена на Принципа на противоположност, който е Принцип на определеност, а оттам и на познаваемост. От Принципа на противоположност произтича високо евристичният Принцип на подобие, позволяващ по повърхностните пластове да съдим за тези в дълбочина и така до изходното начало (по характеристиките на последното да познаем тези на първото). В този смисъл говорим за една общовалидна, субстанциална същност. Говорим за идващ от самото дъно на материята целокупен научен продукт „материално-идеална противоположност“, равностойна на „количествено-качествена определеност“, който Физиката е призвана да разкрие в нужните подробности.  

3. Релативна физика

3.1. Показни очертания на Принципа на определеност

Реално погледнато, Специалната теория на относителността не е построена върху Принципа на относителност. Защото относителност означава неопределеност, нещо непознаваемо, не поддаващо се на изследване. А тази теория е източник на нови знания. Това несъответствие е знаково. Зад него стоят впечатляващи обстоятелства и факти.

Както вече обърнахме внимание, сетивно-мозъчният апарат ежеминутно ни дава да разберем, че Светът около нас е устроен на Принципа на качествено-количествената определеност. Затова е познаваем и измерим. Този принцип е навсякъде. Ще започнем неговото очертаване с глобалните начални направления на Познанието.

Съгласно Принципа на определеност, съществуват три възможности за научно отразяване на заобикалящата ни Природа:

– Отразяване, произтичащо от нейната Качествена определеност. На тази база възниква науката Философия (натурфилософия), оперираща с апарата на понятията (с понатията като свой инструментариум). 

– Отразяване, произтичащо от нейната Количествена определеност. На тази база възниква науката Математика, занимаваща се с взаимоотнасянето на числата (с числата като свой инструментариум).

– Отразяване-симбиоза от предните две начала. Едновременно от Качествената и Количествената определеност, като обединена математико-философска формация, се появява науката Физика, с нейния инструментариум – физичните величини (симбиоза от предните два инструментариума). Тя е призвана да даде картината на Природата в нейната цялост.

3.2. Същност на физичните величини

Двоякият произход на Физиката предполага двойнственост и на физичните величини. Те би следвало да се формират като напълно определени двукомпонентни оператори, състоящи се, един вид, от математическа съставка (число) и философска съставка (понятие-мащаб). Например съдържанието на физичната величина „дължина“ се изчерпва с израза „определен брой метри“, където „определен брой“ е някакво число, а „метър“ е понятието-мащаб. Следователно физичната величина „дължина“  представлява дуализма (число).(метър). Същото се отнася за величината „време“ или „определен брой секунди“ – тя представлява дуализма (число).(секунда).

3.3. За неопределеността „Единно пространство-време“

Фундаменталната двойнственост на физичните величини навежда на заключението, че абстракцията-неопределеност „Единно пространство-време“ [5] е поредната заблуда в съвременната физика. Защото нито метърът и секундата се преплитат (това показва проверката с Лоренцовите трансформации), нито числата пред тях. А друго за преплитане няма.

В действителност, задачата за намиране параметрите на светлинен сигнал в система К'(x', t'), движеща се инерциално спрямо неподвижна система К(x, t), е напълно определена. Изходните величини x и t са определени (не са преплетени). Светлиният сигнал внася допълнително своята определена постоянна скорост (с). В резултат се получават ортодоксалните зависимости:

x=c.t, t=x/c                                  (10)

Изрази (10) превръщат Лоренцовите трансформации в еднозначни съотношения:

x'=N.x ,  t'=N.t             (11)

където N=(1-v/c)^1/2/(1+ v/c)^1/2 (величините x' и t' също не са преплетени).

3.4. Опитът на Майкелсон-Морли като пример за неопределеност 

За по-голяма яснота ще направим паралел с живата материя. Всички знаем,че вкусовите рецептори не усещат вкуса на слюнката, обонятелните рецептори не усещат мириса на въздуха, термо рецепторите не усещат температурата на тялото. Така е защото двойката агент-рецептор представлява тъждество, непознаваема неопределеност, относителност. А сетивата усещат и сигнализират мозъка само при резлики, при определеност. Това е всеобщият Принцип на определеност, идващ от квантовата същност на материята.

Като потвърждение, интерферометрите на Физо (1851) и Саняк (1913) „усещат“ движението на система К' (съответно, на водата и колелото), защото са позиционирани извън нея, в неподвижната система К (определеност=познаваемост). Същото е и при наблюденията на Рьомер (1676)  и Брадли (1728). Докато в опита на Майкелсон-Морли (1881) уредът е в движещата се система К', е тъждествен с нея. По тази причина тук резултатът винаги ще е нула. Освен ако не разрушим тъждеството. Това може да стане по няколко начина.

3.5. Излизане от неопределеност при опита на Майкелсон-Морли

Нека рамената на уреда са отворени на 180⁰. Между пътищата „отиване-връщане“ на отправените наляво и надясно светлинни сигнали действа компенсаторен механизъм. Трябва да го развалим. За целта, на пътя „отиване“ на сигналите поставяме стъклена пластина с дебелина d=1мм. Изчисленията показват, че тогава ще се получи около 0,35мм разлика между гребените на двете вълни.

 3.6. Определеност и неопределеност в Познанието

Определеността не може да бъде абсолютна. За да покажем това, да се върнем на сетивната система. Вестибуларният апарат държи тялото изправено по линията на гравитационната вертикала. Той обаче усеща само отклоненията от нея (устроен е да усеща само разлики). В зоната на самата вертикала се получава тъждество и усещането се прекратява. Затова тялото не може да стои изпънато по вертикалата, а извършва непрестанно люлеене напред-назад спрямо нея (за постигане на противоположност). Областта около вертикалата остава непознаваема, представлява неотстраним елемент на неопределеност. Сиреч, определеността на нашето Познание е приблизителна. Абсолютната истина е недостижима.

 Същото се потвърждава и от физиологията на окото. То изработва ляв и десен образ на визирания обект (за постигане на противоположност). Между двата образа, където се намира самият обект, окото престава да вижда. Обектът като абсолютна истина, остава недостижим. Това са ненарушими закони. [6]

3.7. За обърканите представи на Специалната теория

Демонстрираните ненарушими закони, породени от Принципа на определеност, обаче изглежда не важат за Специалната теория на относителността. Тя безпрепятствено влиза в тъждеството на разглежданите инерциални системи и вади наяве техни отношения. Също така спокойно синхронизира часовници, хванала абсолютната истина на светлинните сигнали. Как постига тези невъзможни за постигане неща?

Отговорът е: Чрез тотална манипулация на мисленето…разбира се, от самозаблуда. А именно: За да представи своя първи постулат – движещите се една срещу друга тъждествени инерциални системи К'(x', t') и К''(x'', t''), – авторът е застанал в неподвижна система К(x, t) (все едно е дали системите се движат една срещу друга или една до друга). [7] Друг начин не съществува. Следва непоклатимия логико-математически закон: Две системи (К' и К''), отнасящи се еднакво към трета (система К), са еднакви помежду си. Или налице е равенството на отношенията:

К'/К = К''/К                (12)

От (12) ще са в сила тъждествата:

К'=К'', съответно x'=x'' и t'=t''            (13)

Между системи К' и К'' няма никакви трансформации, няма математика. Друг резултат от Принципа на относителност не може да се получи.

 3.8. За парадоксите на Специалната теория 

Авторът обаче започва да импровизира. В разрез с всякаква логика иска да различава еднаквите системи (еднакви, но различаващи се). За целта фиктивно, според него, приема едната за неподвижна. Той е в пълно неведение, че правейки системите противоположни, внася определеност между тях, резултат от която са Лоренцовите трансформации. С една дума, Авторът тръгва с Принципа на относителност. Но после го изоставя и построява Теорията си върху Принципа на определеност.

Следващата стъпка отново е нелепо алогична – връщане към Принципа на относителност чрез уеднаквяване на вече фиксираните две противоположни гледни точки. Умосътвореният феномен „хем разлика-хем тъждество“ дава живот на известните парадокси. Тяхната несъстоятелност може да се демонстрира с опита на Майкелсон, преместен в неподвижния Етер, а наблюдаван от движещата се Земя. Тази обратна гледна точка дава удължаване на метъра и секундата (удължаването е мнимо, дължащо се на измерване със скъсените движещи се мащаби).

4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Философската част на съвременната физика е силно занемарена. Не може да има никакво съмнение, че Вселената е устроена на Принципа на противоположност, който е и Принцип на определеност. Той е навсякъде. Неговото учредяване като върховен закон идва от двойнственото „материално-идеално“ квантово начало на материята, както следва:

– Материален фактор: Гранично дискретна порция маса m₀  – const. (неделимият атом на Демокрит).

 – Идеален фактор: Гранично дискретна порция енергия E₀=h – const. (Планковата константа).

Двата противоположни фактора са свързани в неразделимото единство: E₀/m₀ = k – const. Коефициентът k показва енергийната наситеност на масата, един вид, нейния енергиен капацитет, който не подлежи на промяна. Същият е с дуалистичен характер в зависимост от това дали енергията е в кинетично или потенциално състояние. Това квантово начало е несътворимо и неунищожимо. Чрез Принципа на противоположност то програмира и Релативната физика. Специалната теория на относителността, въпреки че говори за относителност, без да подозира създава и работи в условия на определеност. В този смисъл, тя само на думи е Теория на относителността. А в действителност представлява Специална теория на определеността, но обезобразена с трагикомична относителност.

 

References

[1]. A. Nikolov - Towards a change of ideas in philosophy and physics, Sofia 1999, part II, pp. 178-278

[2]. R. Radev – A ncient Philosophy, Sofia 1988,  pp.  97-108  .

[3] D. Giancoli – Physics, Moscow 1989, Vol. 2, pp. 500, 501

[4] R. Radev – A ncient Philosophy, Sofia 1988,  pp.  132-148       [5]  V.V.Struchkov, B.M.Yavorsky – Questions of modern physics, Moscow  1973, p. 43

[6]. A. Nikolov – Philosophical aspects of human external sensitivity, NotaBene journal, issue No. 15 (2010), rubric Podium

[7]  A. Einstein – On the electrodynamics of moving bodies, § 2, http://www.fourmilab.ch/etexts/einstein/specrel/www/

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2023 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2023)

ПРИНЦИПЪТ НА ОПРЕДЕЛЕНОСТ КАТО КРИТЕРИЙ ЗА АКТУАЛИЗИРАНЕ НА КВАНТОВАТА ФИЗИКА

Резюме: Още при зараждането си Квантовата физика изпада в неопределеност. Причината е допусната грешка в закона за енергията на електромагнитната вълна: E=h.f , където h – константа на Планк, f=n/t – честота на вълната (брой колебания n, за единица време t). В резултат виждаме фундаментална константа h без физически смисъл (и зависимост на закона от скоростта). Докато вярната формула е: От мощността P=dE/dt=h.dn/dt, съответно, (dE/dt).dt= h.dn [ват.сек] или E=h.n . Тук h е крайно дискретната порция енергия E₀ – const. от един вълнов период. Следва връзката: h/c²=m₀ , където (c) е скоростта на светлината, а m₀ – const. представлява крайно дискретна порция маса – E₀/m₀=с² (m₀ – неделимият атом на Демокрит, частицата на полевата материя). Ядрото m₀  би следвало да предизвика  силова реакция от страна на непространствената пустота около него. Така двойката противоположности формира първичната силово-енергийна клетка на материята с размер R и линейна плътност ρ₀=m₀/R. Тогава за първичната сила F₀, от която произлизат всички сили, ще е валидна зависимостта: F₀=ρ₀.с² или F₀=(R.с²/m₀).(m₀.m₀)/R². В тази добре позната формула изразът (R.с²/m₀) ще е грвитационната константа G. По-нататък масата m₀ има своите гранични пространствени и силово-динамични обвързаности, бележещи константното квантово начало, от което произтичат следващите определени структури на материята, респективно, от което произтича определената физика.

 

Сетивната ни система (единственият вход към ума за всяко познание) ежеминутно ни дава да разберем, че Светът е устроен на Принципа на противоположност, който е Принцип на качествено-количествена определеност (оттам и на здраворазумно мислене). Сиреч, именно защото е определена, заобикалящата ни реалност е достъпна за познаване в логичен порядък. Това означава, че съвременната Физиката (от началото на 20 век), развивайки среда от невъобразими неопределености и абстракции, се е отклонила далеч встрани от нормалността (виждаме необясними трансфери на енергия, частици без маса, невъзможни за осмисляне константи и много други недоразумения). Наличието на подобно изкривено моделиране не може да се дължи на друго, освен на допуснати грешки, подлежащи на отстраняване. Нужен е принципно нов подход за търсене на решения. В частност, Квантовата Физика би следвало да започне да строи своите хипотези и теории само в режим на определеност.

 

С една дума, съвсем ясният Принцип на определеност е нужният твърд механизъм за оценка и регулация на Природознанието (недопускащ възражения). Това налага да започнем познавателната дейност от самото начало и от най-едрите щрихи.

 

Схемата на сетивно-мозъчната рефлексия е безалтернативна. От сетивата към ума тече непрекъснат поток от обективни данни за външната реалност. Нататък обаче познавателната дъга става субективна, зависеща от това доколко пълно и точно ще бъде разчетена постъпващата информация. Като оставим настрана ниските и средните нива на осмисляне на сетивните доклади, има остри умове, съумяващи да вникнат до най-дребните детайли. Умове, развили високи аналитични способности за срвняване, разкриване на причинно-следствени връзки и, в крайна сметка, за вадене на необходимите базови научни умозаключения. Именно техните усилия формират колебателния процес на човешкото Познание.

 

Най общо казано, вече сме утвърдили разбирането, че Светът е материален и материята се дели на все по-малки части. Но не сме направили някои следващи решителни стъпки: Защо усещаме (директно и косвено) само две форми на материята – вещество и поле? Защо двете са противоположни? Може ли да има и други? Прекъснатостта на веществото отнася ли се и за полето? Деленето на части може ли да продължава до безкрайност?

 

Логично погледнато, раздробяването на веществото на все по-дребни частици е процес, сходящ към неопределеност, каквито са символите „нулева стойност“ или „безразмерна математическа точка“. Но от подобно  „нищо“ не може да се интегрира „нещо“. Така наречените базкрайно малки величини на диференциалното смятане, всъщност, следва да са крайно малки величини, т.е. следва да са напълно определени, крайни мащаби. От неопределеност не може да се получи определеност, както и от определеност не може да премине в неопределеност. Качествено-количествената определеност на Външната реалност говори за протекъл процес на диалектически претрансформации от някаква съществуваща изходна определеност.

 

До същия извод води и апорията на Зенон за бързоногия Ахил и костенурката. Мъдрецът, знаем, дели разстоянията до безкрайност и така стига до заключнието за невъзможност на каквото и да е движение. Но това положение е в очевидно противоречие с действителността (легендата гласи, че негов ученик се разходил насам-натам, за да покаже противното). В случая, би следвало да съществува някакво крайно малко разстояние, което повече не може да се изминава на части, а само цялото наведнъж (прекъснатостта преминава в непрекъснатост).   

 

В този дух можем да посочим още не едно и две примерни разсъждения за граница на делимост на материята. Но какво представлява тази граница и защо още не сме се натъкнали на нея при всичкия огромен прогрес на науката? Противно на всякаква логика е да очакваме тепърва да попаднем на някакъв напълно непознат феномен, различен от крайна материална частица. Тази посока на мислене диктува и Принципът на определеност. А не сме открили досега тази митична частица навярно поради допуснати грешки.

 

Още при зараждането си Квантовата физика изпада в неопределеност, произтичаща главно от фундаменталната Планкова константа h, която се появява лишена от физически смисъл. Затова се насочваме към закона за енергията E на електромагнитната вълна: E=h.f , където f=n/t – честота на вълната, съответно, брой колебания n, за единица време t . Този израз обаче не може да бъде верен, тъй като енергията на колебанията би следвало да се сумира, докато честотата е постоянна величина. Тя ще е определяща за мощността P на вълновия процес: P=dE/dt=h.dn/dt [ват] . А правилната формула за енергията ще бъде: (dE/dt).dt=h.dn [ват.сек], съответно, E=h.n , където h е крайно дискретната порция енергия E₀ от един вълнов период. Обобщаваме: Енергията E на всяко периодично (циклично) движение е равна на енергията h* на един период, умножена по броя n на периодите.

 

За нагледност ще дадем пример с АК-47 (автомат „Калашников“, но за мирни цели). Извършваме няколко опита с различна честота на стрелбата (различна честота на синусоидата на процеса). Резултат: Независимо от честотата на водене на огъня, освободената енергия винаги е равна на енергията h* на един заряд, умножена по броя n на зарядите.

 

Така стигаме до изключително важната връзка: h/c²=m₀ , където (c) е скоростта на светлината, а m₀ представлява търсената заветна, крайно дискретна порция маса, съответна на енергията E₀=h – const. Тоест, в сила е отношението: E₀/m₀=с² – const., където m₀ – const. е масата на неделимия атом на Демокрит. Ядрото m₀  би следвало да предизвика  силова реакция от страна на непространствената пустота около него. Така двойката противоположности формира първичната силово-енергийна клетка на материята с размер R и линейна плътност ρ₀=m₀/R. Тогава за първичната сила F₀, от която произлизат всички сили, ще е валидна зависимостта: F₀=ρ₀.с² или F₀=(R.с²/m₀).(m₀.m₀)/R² . В тази добре позната формула изразът (R.с²/m₀) ще е грвитационната константа G. По-нататък масата m₀ има своите гранични пространствени и силово-динамични обвързаности, бележещи константното квантово начало, от което произтичат следващите определени структури на материята, респективно, определената физика.

 

Масата m₀  очевидно представлява определено количество материя. Тази количествена определеност, от своя страна, говори за ограничен обем, за пространствена форма. А това са характеристики, очертаващи качествената определеност „материална частица“. Качествената и количествената определеност са свързани в диалектическо единсство, така че количествената определеност предизвиква качествена и обратно.

 

Материалните частиции m₀ обаче не могат да съществуват като единствено повсеместно качество, защото така би следвало да са долепени една до друга в някакво неопределено, непрекъснато материално цяло, без възможност за движение, което противоречи на действителността. Тоест, за запазване на качеството „частица“, за отчетливото му очертаване и възможност за движение, каквато е Обективната реалност, около всяка частица m₀ трябва да е налице противоположното качество – някаква нематериална, идеална, безформена пустота. И понеже нематериалното, празното, „нищо“-то не може да бъде пространствено, следва то да се разпъва от присъствието на материалната частица като ядро. Така възниква представата за дуалистична (материално ядро, с празна околност), силово напрегната (заредена с енергия), първична клетка на изходната материална среда, формираща пространство от материално-идеални силови линии, а с тях и едната единствена, абсолютно неподвижна система К₀ . По този начин структурирана, система К₀ би следвало да е със способност за самодвижение вътре в себе си, изразяващо се в напречно трептене на масата m₀ спрямо абсолютно неподвижната пустота, при което тя изминава диаметъра си изцяло, наведнъж и без никаква загуба на енергия (поради идеалния характер на връзката, кръговратът „движение-покой-движение“ е вечен).

 

Във всичкото си безкрайно многообразие, производните на това квантово начало по същество не могат да представляват друго, освен негов образ и подобие. Цялата Вселена, във всичките си формирования, до галактиките включително, би следвало да е подвластна на силовия биполярен модел „материално ядро“-„празна (или рехава) околност“. Абсолютно идентично е положението и при живата материя, като се започне от простите клетъчни структури и се стигне до висшето единство „материално, пространствено тяло“-„идеално, непространствено съзнание“. Характерно следствие от началния дуализъм е и двуполовата система, с нейния висш начин на функциониране (при бозайниците и човека). В максимално обобщение, същата представлява двойката противоположности „определено, пространствено, материално, видимо мъжко естество“-„неопределено, непространствено, идеално, невидимо женско естество“, при което мъжкото естество е с нагласа да осцилира в женското. Иначе казано, като махнем психиката и емоциите, това, което наричаме „секс“, е квантова механика парекселанс.

 

Нека повторим. Всички индикации навеждат на заключението, че Вселената е устроена на Принципа на противоположност, който е Принцип на определеност ¹, а оттам и на познаваемост. От Принципа на противоположност произтича високо евристичният Принцип на подобие, позволяващ по повърхностните пластове да съдим за тези в дълбочина и така до изходното начало. В този смисъл говорим за една общовалидна, субстанциална същност. Говорим за идващ от самото дъно на материята целокупен научен продукт „материално-идеална противоположност=количествено-качествена определеност“, който Физиката е призвана да разкрие в нужните подробности.   

 

References

1. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999, част II – Принцип на определеността, стр. 178-278

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2023 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2023)

 

 

ПРИНЦИПЪТ НА ОПРЕДЕЛЕНОСТ КАТО КРИТЕРИЙ ЗА АКТУАЛИЗИРАНЕ НА РЕЛАТИВНАТА ФИЗИКА

 

Резюме: Различието (противоположността) на обектите води до тяхната познаваемост поради възможността за определяне на единия чрез другия. При тъждеството такава възможност липсва. То е непроницаемо, означава неопределеност, относителност. В него няма пропорции, няма математика. Тогава как Специалната теория на относителността влиза в тъждеството на своите инерциални системи и вади наяве техни отношения? Отговор: Внасяйки определеност между системите чрез тотална манипулация на мисленето…от самозаблуда. Сиреч, тази Теория е грешна отначало докрай. Стартира с Принципа на относителност. После, без да подозира, го изоставя и работи с Принципа на определеност. Накрая се връща на относителността – поредна алогична стъпка, даваща живот на нелепите парадокси. Така, по своята същност, Специалната теория на относителността се явява Специална теория на определеността, но обезобразена от трагикомична относителност.

Реално погледнато, Специалната теория на относителността не е построена върху Принципа на относителност. Относителност означава неопределеност, нещо непознаваемо, не поддаващо се на изследване. Сетивно-мозъчният апарат ежеминутно ни дава да разберем, че Светът около нас е устроен на Принципа на качествено-количествената определеност. Затова е познаваем и измерим. Този принцип е навсякъде, включително в нашите сетива и съзнание – той обуславя здравия разум. А фактът, че съвременната физика е пълна с необясними абстракции, нелепи парадокси и неопределености, не може да се дължи на нищо друго, освен на допуснати грешки, подлежащи на отстраняване.

Ще започнем от самото начало. На базата на качествената определеност възниква науката Натурфилософия, оперираща с апарата на понятията. От количествената определеност произтича науката Математика, занимаваща се с взаимоотнасянето на числата. А едновременно от качествената и количествената определеност, като обединена математико-философска секция, се появява науката Физика, призвана да даде пълната картина на заобикалящата ни действителност. Ето защо физичните величини са двояки. Формират се като напълно определени двукомпонентни оператори (число).(понятие-мащаб). В тях друго няма. Оттук величината „дължина“ представлява дуализма (число).(метър), а  величината „време“ – дуализма (число).(секунда).

Тази фундаментална двойнственост навежда на заключението, че абстракцията „Единно пространство-време“ е заблуда. Защото метърът и секундата не се преплитат (друго за преплитане няма). Показва го проверката с Лоренцовите трансформации. Изходните величини x, c и t са напълно определени. В резултат се получават ортодоксалните зависимости: x=c.t, t=x/c , а с тях и еднозначните съотношения: x'=N.x ,  t'=N.t , където N=(1- v/c)^1/2/(1+ v/c)^1/2

Следва пример за поясняване на нулевия резултат от опита на Майкелсон-Морли: Вкусовите рецептори не усещат вкуса на слюнката; термо рецепторите не усещат температурата на тялото. Защо? Защото двойката агент-рецептор представлява тъждество, непознаваема неопределеност, относителност. А сетивата усещат и сигнализират мозъка само при резлики, при определеност. Това е всеобщият Принцип на определеност, идващ от квантовата същност на материята. Като потвърждение, интерферометрите на Физо и Саняк „усещат“ движението на система К', защото са позиционирани извън нея, в неподвижната система К (определеност=познаваемост). Докато в опита на Майкелсон-Морли уредът е в движещата се система К', е тъждествен с нея. По тази причина тук резултатът винаги ще е нула. Освен ако не разрушим тъждеството. Как?

Между пътищата „отиване-връщане“ на отправените наляво и надясно светлинни сигнали действа компенсаторен механизъм. Трябва да го развалим. За целта, на пътя „отиване“ на сигналите поставяме стъклена пластина с дебелина d=1мм. Изчисленията показват, че тогава ще се получи около 0,35мм разлика между гребените на двете вълни.

Но да се върнем на сетивната система. Вестибуларният апарат държи тялото изправено по линията на гравитационната вертикала. Той обаче усеща само отклоненията от нея (така е устроен). В зоната на самата вертикала се получава тъждество и усещането се прекратява. Затова тялото извършва непрестанно люлеене напред-назад. Областта около вертикалата остава непознаваема, представлява неотстраним елемент на неопределеност. Сиреч, определеността на нашето Познание е приблизителна. Абсолютната истина е недостижима.

Същото се потвърждава и от физиологията на окото. То изработва ляв и десен образ на визирания обект. Между двата образа, където се намира самият обект, окото престава да вижда. Обектът като абсолютна истина, остава недостижим. Това са ненарушими закони.

Изглежда обаче те не важат за Специалната теория на относителността. Тя безпрепятствено влиза в тъждеството на разглежданите инерциални системи и вади наяве техни отношения. Също така спокойно синхронизира часовници, хванала абсолютната истина на светлинните сигнали. Как постига тези невъзможни за постигане неща?

Отговорът е: Чрез тотална манипулация на мисленето…разбира се, от самозаблуда. А именно: За да представи своя първи постулат – движещите се една срещу друга тъждествени инерциални системи К'(x', t') и К''(x'', t''), – авторът е застанал в неподвижна система К(x, t). Друг начин не съществува. Следва непоклатимия закон: Две системи (К' и К''), отнасящи се еднакво към трета (система К), са еднакви помежду си. Или от равенството на отношенията К'/К=К''/К' ще са в сила тъждествата К'=К'', съответно x'=x'' и t'=t''. Между системи К' и К'' няма никакви трансформации, няма математика. С това Теориата приключва. Друг резултат от Принципа на относителност не може да се получи.

Авторът обаче започва да импровизира. В разрез с всякаква логика иска да различава еднаквите системи (еднакви, но различаващи се). За целта фиктивно, според него, приема едната за неподвижна. Той е в пълно неведение, че правейки системите противоположни, внася определеност между тях, резултат от която са Лоренцовите трансформации. С една дума, Авторът тръгва с Принципа на относителност. Но после го изоставя и построява Теорията си върху Принципа на определеност. ¹

Следващата стъпка отново е нелепо алогична – връщане към Принципа на относителност чрез уеднаквяване на вече фиксираните две противоположни гледни точки. Умосътвореният феномен „хем разлика-хем тъждество“ дава живот на известните парадокси. Тяхната несъстоятелност може да се демонстрира с опита на Майкелсон, преместен в неподвижния Етер, а наблюдаван от движещата се Земя. Тази обратна гледна точка дава удължаване на метъра и секундата (удължаването е мнимо, дължащо се на измерване със скъсените движещи се мащаби).

Заключението е категорично: Специалната теория на относителността е грешна отначало докрай. По своята същност тя представлява Специална теория на определеността, но обезобразена с трагикомична относителност.

 Справки

1. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999, част II – Принцип на определеността, стр.178-278

(Nikolov A. - Towards a change of ideas in philosophy and physics, Sofia 1999, part II - Principle of definiteness, p.178-278)

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Александър Николов © 2010-2023 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2023)

THE PRINCIPLE OF DEFINITENESS AS A CRITERION FOR UPDATING RELATIVISTIC PHYSICS

Abstract

The difference (oppositeness) of objects leads to their recognition due to the possibility of determining one through the other. At the identity, such possibility is absent. It is impenetrable, means indeterminacy, relativity. There are no proportions in it, no mathematics. How, then, does Special Relativity enter into the identity of its inertial systems and reveal their relations? Answer: Introducing definiteness between the systems through a total manipulation of thinking...from self-delusion. Videlicet, this Theory is wrong from the beginning to the end. It starts with the Principle of Relativity. Then, without suspecting, he abandons it and works with the Principle of Determination. Finally, it returns to relativity – another illogical step, giving life to the ridiculous paradoxes. Thus, in its essence, the Special Relativity represents a Special Theory of Definiteness, but disfigured by tragicomic relativity.

In reality, Special Relativity is not built on the Principle of Relativity. Relativity means indeterminacy, something unknowable that does not yield itself to researching. The sensory-brain apparatus minutely makes us understand that the world around us is built on the Principle of qualitative-quantitative determination. Therefore it is knowable and measurable. This Principle is everywhere, including in our senses and mind – it conditions common sense thinking. And the fact that contemporary physics is full of inexplicable abstractions, ridiculous paradoxes and indeterminacies cannot be attributed to anything other than mistakes made that are subject to elimination. We'll start from the beginning itself. On the basis of qualitative determinism, the science of Natural Philosophy arises, operating with the apparatus of concepts. From the quantitative determination the science of Mathematics stems, dealing with the interrelationship of numbers. And simultaneously, from the qualitative and quantitative determination, as a unified mathematical-philosophical section, the science of Physics appears, called to give the complete picture of the reality surrounding us. This is why the physical quantities are dualistic. They are formed as fully fixed two-component operators (number). (concept-scale). There is nothing else in them. From here, the quantity "length" represents the dualism (number).(meter), and the quantity "time" represents the dualism (number).(second). This fundamental duality leads to the conclusion that the "United Space-Time" abstraction is a delusion. Because the meter and the second do not intertwine (there is nothing else to intertwine). Inspection with the Lorentz transformations shows it. The output quantities x, c and t are completely determined. As a result, the orthodox dependences are obtained: x=c.t, t=x/c, and with them the one-valued ratios: x'=N.x , t'=N.t , where  N=(1- v/c)1/2/(1+ v/c)1/2

The following is an example to explain the null result of the Michelson-Morley experiment: Taste receptors do not feel the taste of saliva; thermoreceptors do not feel body temperature. Why? Because the agent-receptor pair represents identity, unknowable indeterminacy, relativity. And the senses sense and signal the brain only when there are differences, when there is definiteness. It is the universal Principle of Determination coming from the quantum essence of matter. As confirmation, the interferometers of Fizeau and Sagnac "sense" the motion of system K' because they are positioned outside of it, in the stationary system K (definiteness=knowability). While in the Michelson-Morley experiment the device is in the moving system K', is identical with it. For this reason, the result will always be zero here. Unless we break identity. How? A compensating mechanism operates between the round-trip paths of the left and right light signals. We have to spoil it. For this purpose, we place a glass plate with a thickness of d=1mm on the "going" path of the signals. Calculations show that then there will be about a 0.35mm difference between the crests of the two waves. But let's get back to the sensory system. The vestibular apparatus keeps the body upright along the gravitational vertical line. However, he only senses the deviations from it (that's how he's built). In the zone of the vertical itself, identity is obtained and sensation ceases. Therefore, the body performs a constant sway back and forth. The area around the vertical remains unknowable, it represents an irremovable element of indefiniteness. Videlicet, the determinateness of our Knowledge is approximate. The absolute truth is unattainable. The same is confirmed by the eye's physiology. It produces a left and right image of the observed object. Between the two images, where the object itself is located, the eye ceases to see. The object as absolute truth remains unattainable. These are inviolable laws. But they do not seem to apply to Special Relativity. It unobstructedly enters the identity of the considered inertial systems and reveals their relations. It also calmly synchronizes clocks, capturing the absolute truth of light signals. How does he achieve these impossible to achieved things? The answer is: Through total mind manipulation…of course, by self-delusion. Namely: In order to present his first postulate – the identical inertial systems K'(x', t') and K''(x'', t'') moving against each other, the author has stood in a stationary system K( x, t). There is no other way. Follows the unshakable law: Two systems (K' and K'') relating equally to a third (system K) are identical to each other. Or from the equality of the relations K'/K=K''/K', the identities K'=K'', respectively x'=x'' and t'=t'', will be valid. Between systems K' and K'' there are no transformations, no mathematics. That's the end of the Theory. Another result of the Principle of Relativity cannot be obtained. However, the author begins to improvise. Contrary to any logic, he wants to distinguish the same systems (the same but different?!). For this purpose, fictitiously, according to him, he accepts one as stationary. He is in a completely ignorance that by making the systems opposite, he introduces a definiteness between them, the result of which are the Lorentz transformations. In a word, the Author sets out with the Principle of Relativity. But then he abandoned it and built his Theory on the Principle of Determination.1 The next step is again ludicrously illogical – a return to the Principle of Relativity by unifying the already fixed two opposing viewpoints. The mind-created phenomenon of "both difference and sameness" gives life to the famous paradoxes. Their failure can be demonstrated by Michelson's experiment, transferred to the motionless Ether and observed from the moving Earth. This reverse viewpoint gives a lengthening of the meter and second, which is mock...it is obtained from the measurement with the shortened moving scales. The conclusion is categorical: Special Relativity is wrong from start to finish. In its essence, it represents a Special Theory of Definiteness, but disfigured by tragicomic relativity.

References

1. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999, част II – Принцип на определеността, стр. 178-278

(Nikolov A. – Towards a change of ideas in philosophy and physics, Sofia 1999, part II - Principle of definiteness, p. 178-278)

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Александър Николов © 2010-2023 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2023)