ФИЛОСОФСКИ АСПЕКТИ НА ЧОВЕШКАТА ЕКСТЕРОСЕТИВНОСТ (PHILOSOPHICAL ASPECTS OF THE HUMAN EXTERNAL SENSUOUSNESS)

           Резюме

         В статията се разкрива познавателния механизъм на човешката сетивност според нейното устройство и начин на функциониране. Той се базира на формулата "контактуване+различие=противопоставяне=усещане", която означава: няма ли контакт и разлика между дразнител и сетиво, няма противопоставяне; няма ли противопоставяне, няма и усещане. Тази формула е обективното първо стъпало на познанието. Сетивният процес се причинява от количествено-качествените реакции в рецепторните клетки. Той е белязан с противоречието да не усеща идеала, към който се стреми, но да усеща отклоненията от него. Този "дефект", скрит от високата честота на релацията, е валиден за всички процеси на развитие.

Abstract        (MT)

In the article is shown cognitive mechanism of humans sensuous, according to its structure and way of function. It is based of the formula "contact+difference= contradistinction=sensation", which means: if there is not contact and difference be­tween irritating factor and sence, there is not a contradistinction too; if there is not con­tradistinction, there is not a sensation too. This formula is objec­tive first stage of the knowledge. The sensuous process is prodused by quan­titative-qualitative reactions in the reception cells. It is marked with the contradic­tion not feel ideal, to which seeks, but felt deviations from it.  This "defect", hidden of high frequ­ency of the relation, is valid for all process of development.

         

      

Като оставим настрана онова, което се преподава като съвременна теория на познанието– постижение главно на класиците и в повечето случаи доближаваща се само частично до истината – следва да вървим към опознаването на външната реалност с все повече и по-конкретни доказателствени стъпки. В края на краищата, все още остава под въпрос същността на познанието, неговия обхват и граници. Утвърдителните становища за познаваемостта на обективитета, въпреки че се подкрепят с примери от научната дейност на човека, все пак продължават да си остават само твърдения. Също така, ако обективната реалност наистина е познаваема, то не е съвсем ясно защо това е така, какво точно я прави достъпна за отразяване, на какво се дължи тази нейна изключително важна характеристика. И още, ако е познаваема, то докъде в дълбочина и като протяжност се простира тази възможност. Има ли граници? Ако има – защо? Ако няма – защо? И т.н., и т.н. лавина от въпроси. За техните коректни отговори ни трябват не само "тежки" мнения, подкрепяни с примери, а някакви, независещи от съзнанието, показни познавателни форми.

Директно казано, стигаме до становището, че за такъв обективен анализ е необходимо да се изследва начина, по който се реализира самата познавателна функция на сетивната система на човека – правилата и нормите, на които се подчиняват усещанията и, съответно, методът на работа на висшата мозъчна дейност, – тъй като всичко това се реализира без волевото участие на човешкия разум.

За това, че човешкото познавателно дело има началото си в усещанията, т.е. че въпросният процес се движи от сетивното към рационалното, го установяват, макар противоречиво и объркано, още античните мислители с първите теории на познанието. [1, с. 13, 22, 23, 40] Но докато при тях това е повече от върхово постижение, достойно за възхвала, то за днешния ден, белязан с десетките векове последващ прогрес, останалата си на същото стъпало фактология представлява твърде посредствено ниво на познание. В този пункт не всичко е достатъчно изяснено. Проблемът "сетивност" представлява интерес не само като място и значение в познавателния процес. Тук има и друга феноменология за проучване. Всъщност ред негови особености стоят изобщо недокоснати. Ето защо, абстрахирайки се от съвременните схващания за задачите и възможностите на философските търсения, ще се отправим към такова съвсем прагматично изследване. Неговата позитивно-научна насоченост трябва да допринесе за доразвиването на някои класически положения – пряка отговорност на философията.

Става въпрос за навлизане и вникване в пределната функционална конкретика на човешката екстерорецепция, колкото и на пръв поглед нефилософско да изглежда такова едно занимание. Идеята е от тази индукция да бъдат извадени наяве, осмислени-преосмислени и утвърдени, редица поизоставени решения. По този начин извлеченото знание трябва да добие и многожеланото звучене на почти емпирична гносеология. За тази цел е крайно належащо да се види как точно функционират сетивата, за да изпълнят ролята си на вход към мисловността и защо физиологията им е именно такава, а не някаква друга.

Важността на това знание произтича от без­спорната истина, че сетивната система с времето еволюционно се е нагаждала към изменящата се външна среда. Сиреч, че тя е неин продукт – формирана в този й вид за възможно най-пълно, точно, бързо и безотказно възприемане на заобикалящата човека природа. Откъдето идва обратната връзка; че по устройството и начина на работа на сетивата може със сигурност да се съди за същностните характеристики на обективитета. От друга страна, може да се изясни доколко сетивните възприятия, и на тяхна база отраженията в съзнанието, са негови верни копия. И още, изследването на екстерорецепцията ще ни позволи да извадим ценни заключения за начина на движение на процесите, включително процесите на развитие на познанието и обществото, тъй като този род дейности минават по необходимост през съзнанието, което значи през сетивата. Изобщо в темата "сетивност" се намират компресирани куп полезни знания. [2, с. 201-204]  

Механизмите, по които се реализират усещанията, са сложни и все още не добре изучени. Но за целта, която преследваме, не е нужно представянето на пълните подробности. Важно е да схванем и покажем както тясноспециалното значение на принципа на действие на сетивните органи - пряко интересуващо медиците, - така и неговата общонаучна валидност, представляваща първокласна философска евристика. В тази връзка, за максимално ясна картина на случващото се в сетивата, включително на клетъчно ниво, ще сведем нещата до изразно опростени (но верни) схеми. При това не е належащо да се спираме на способа на дейност на всички тях поотделно, тъй като реактивността им е подобна, подчинена на едни и същи закономерности; те изпълняват своите функционални задължения по една и съща обективно сложила се и невъзможна за променяне постановъчна схема. Така че изводите от функционалността на дадено сетиво ще важат и за останалите.

Няколко примера от жизнената среда на човека ще ни помогнат да покажем за какво става въпрос и да направим нещата отчетливи по всички интересуващи ни точки. Респективно, за по-ясно изпъкване на белезите на търсените обобщения, ще извършим три показни експеримента, познати на всеки индивид поради своята елементарност.

Първи експеримент: Отваряме крана на топлата вода и потапяме ръка. Усещаме топлината. Отдръпваме ръката – усещането се прекратява. Поднасяме флакон парфюм към носа си. Усещаме приятното ухание. Затваряме плътно ноздрите, притискайки ги с пръсти – усещането се прекратява. Включваме телевизора. Виждаме (имаме зрително усещане) водещия програмата журналист. Чуваме (имаме слухово усещане) гласа му. Затваряме очи – зрителното усещане се прекратява. Запушваме плътно уши – слуховото усещане се прекратява. И това става, въпреки че дразненето не се променя; водата продължава да тече топла, парфюмът – да мирише приятно, от телевизора да се излъчват образ и звук. За сетивата обаче, а оттам и за мозъка, сякаш наоколо липсват дразнители. Какво се случва в действителност?

За обяснението на двете реакции всеки се досеща, тъй като то е съвсем близо до ума. Просто първо осъществихме контакт на сетивата с обектите на тяхната рецепция, при което констатирахме появата на съответни усещания. След това прекъснахме контакта. Усещанията се изгубиха. Изводът е от ясен по-ясен:

Без контакт между сетивата и съответните дразнители няма усещане. Другояче казано, и да има действащ обект-дразнител, няма ли контакт между него и съответното сетиво, няма и усещане.

По въпроса за контакта се налага да вмъкнем една забележка. Физиологията разделя интересуващите ни рецептори на: а) дистантни (телерецептори) – око, ухо, обоняние и б) контактни (тангорецептори) – вкус, осезание, терморецептори, рецептори за болка. [3, с. 479] Такова делене е объркващо, тъй като третира нещата откъм видимата им страна. Философията е категорична – няма и не може да има друг вид рецепция, освен контактна.

Втори експеримент: Постановката е противоположна на първата. Потапяме ръка в топлата вода и я задържаме продължително. Усещането за топлина постепенно отслабва и се загубва. Поднасяме флакона с парфюм близо до носа и поемаме продължително обилните изпарения. Усещането за мирис постепенно се притъпява и се загубва. Поставяме в уста парче шоколад и го държим продължително. Усещането за сладост постепенно избледнява и се загубва.

При зрението и слуха подобен ефект не се получава. По-нататък ще обясним защо. Все пак, за тривиалното ниво, на което гоним обяснения, можем да предложим за експеримент с окото нещо равностойно на горните опити в причинно-следствено отношение. А именно: написваме на монитора една фраза в определен цвят. Виждаме написаното. Сетне насищаме със същия цвят свободното поле около нея. Зрителното усещане за фразата се загубва.

И в този случай усещанията се губят, въпреки че дразненето не променя своята интензивност; отново водата продължава да тече топла, парфюмът – да излъчва миризмата си, шоколадът да си е все така сладък, написаното на монитора да си стои на мястото (което е видно като махнем фона). За сетивата обаче, а оттам и за мозъка, сякаш тези опитни дразнители са премахнати.

Така нагледно показаното явление на постепенно дезактивиране на сетивата се доказва и със специални електрофизиологични изследвания – чрез измерване на акционните токове. Тяхната честота пада при продължително действие на дразнителя, което говори за затихване на усещането, тъй като дразненето остава постоянно. [3, с. 480, 481] 

Времето за угасване на усещането при различните рецептори не е еднакво. Примерно за кожните, информиращи за допир и натиск то е съвсем кратко. Благодарение на това веднага след обличането на дреха преставаме да я усещаме като чуждо тяло. При проприорецепторите, осигуряващи информация от вътрешните органи, е обратно. Най-продължително е то за рецепторите на опорно-двигателния апарат и за тези по стените на артериалните кръвоносни съдове. Така се осигуряват фината координация на движенията и постоянното кръвно налягане. [4, с. 178]

Тук отново трябва философски да репликираме медицината. За това явление тя напълно погрешно въвежда понятието адаптация в смисъл на привикване на организма с даден дразнител. [3, с. 481] В случая гасненето на усещанията няма нищо общо с такова уподобяване, както ще покажем по-нататък.

Какво става в този втори случай? За началния тривиален (но верен по същност) анализ обяснението и сега е повече от очевидно. Появилите се в първия момент усещания за топлина, мирис, вкус и образ се дължат на разликата между нагласата на съответните сетива и параметрите на дразнителите. След продължително действие същата се заличава и усещанията се губят. Температурата на ръката (около 32⁰С), се изравнява с тази на водата – усещането за топлина загасва. Въздухът в носа, който е без мирис, се насища с изпаренията на парфюма, т.е. се изравнява по миризма с тях – усещането за мирис загасва. Съдържимото в устната кухина, имащо безвкуса на слюнката, се изравнява по сладост с шоколада – вкусовото усещане загасва. Написаният текст се изравнява по цвят с полето наоколо – зрителното усещане загасва. И сега изводът е ясен:

Без разлика между параметрите на сетивата и на съответните дразнители няма усещане. Другояче казано, и да има действащ обект-дразнител, няма ли разлика между неговите параметри и тези на съответното сетиво, няма и усещане.

Трети експеримент (помощен към втория). Вземаме два или повече еднакви часовника, показващи едно и също време. Визуално избираме един от тях. Затваряме очи и ги разместваме. Отваряме пак очи и търсим да познаем (да усетим) избрания часовник. Но колкото и старателно да оглеждаме всеки един, това се оказва абсолютно невъзможно. Повтаряме опита, като вече разместваме стрелките на избрания часовник. Сега веднага безпроблемно го откриваме. Изводът отново е прост:

Изравняването (тъждеството) прекратява усещането и така слага край на всякакво по-нататъшно познание. 

Пример 1: Свидетели сме как изравняването при социализма направи тази обществена структура слабо сетивна, нечувствителна към промените от различно естество – икономически, технически, научни, политически и пр. Поради уеднаквяването на възгледите, досежно поради липсата на противопоставяне, реалното познание за самата система се прекрати...превърна се в произволно самоопределяне (различията при демокрацията провокират тъкмо обратното).

Пример 2: Очевидно е какви парадокси произвежда специалната теория на относителността. Тя априори декларира, че относително движещите се инерциални системи са абсолютно еднакви. Но защо тогава сетивата не губят усещането за движение между тях? И как, при тази тъждественост, теорията успява да стигне до познание за ставащи вътре в системите промени? Та нали това е възможно само ако е налице неравенство, поради което сетивността работи непрестанно? Тези факти (и не само те) означават, че реално системите не са еднакви, а са приравнени постулативно, насилствено (чрез издевателство над здравия разум).

Тук е мястото да споменем, че философията, математиката и физиката са трите науки, изчерпващи възможните методи за познание на обективната реалност: философията, отразявайки я само като качества, математиката, отразявайки я само като количества и физиката, отразявайки я и като качества, и като количества. Ето защо философията и математиката могат, като познание, да изпреварват физиката, а за едно и също изследване изводите на трите трябва напълно да съвпадат. В случая със специалната теория, физиката драстично изопачава философията и математиката, докато визиите на последните две изцяло се покриват. И тази констатация е напълно по силите ни за доказване.

Трите експериментални постановки очертават първото стъпало от познавателната стълбица. Решението на задачата за начина на познаване на обективитета от сетивната система се заключава в едновременното реализиране на условията за контакт между сетивата и обектите-дразнители и за различие между техните параметрични бази. Ако едно от двете условия не бъде изпълнено, не могат да се получат усещания. Да го кажем така:

а) Ако и да има разлика между параметрите на дразнителите и на сетивата, няма ли контакт между тези две страни, няма и усещания.

б) Ако и да има контакт между дразнителите и сетивата, няма ли разлика между параметрите на тези две страни, няма и усещания.  

Но защо това е така? И защо условията са тъкмо тези две, а не някои други…и не са три, четири и т.н.?

Логиката предполага едната единствена реакция на сетивата – тяхната рецепция – да се причинява от една единствена предпоставка; контактуването и различието да се разглеждат като необходимите и достатъчни две условия за нейната реализацията. Т.е. и при двата опита трябва да се касае за нарушаване по различен начин на едно единствено условие, причиняващо рецепцията.

Сиреч направените двоични изводи следва да са само предизводи. При тях степента на познание очевидно не е крайна. Нужно е да се отиде към по-всеобхватна интерпретация на експерименталните резултати. По-отдалечена от конкретната физиология, с доближаване до прозиращата вече философия на връзката "сетиво – дразнител". Няма съмнение, че, за да се стигне до тази основна познавателна стъпка, трябва да се осмисли последователността на действията, водещи до получаване на усещане. Това опира до оценка на манипулациите за осъществяване на контакт и организиране на разлика.

Лесно е да разсъдим, че въпросните две условия се постигат като едновременни с едно единствено физическо действие: сетивата се поднасят към обекта-дразнител или обратно. Следва да преминем към специализиран изказ на тази общоразговорна форма на фразата. Да я преведем на философски език, за да разкрием нейното същностно съдържание.

Да се поднесе сетивото към обекта-дразнител означава то да се придвижи в позиция на непосред­ствена близост до него, без съмнение, за осъществяване на връзка между тях. А именно, сетивото застава срещу дразнителя, против дразнителя, противопоставя се на дразнителя. Това е смисълът и крайната цел на предприетото действие. Противопоставянето на двата елемента е неговата философска идентификация.

Чрез тази необходима и достатъчна процедура двете самостойни звена влизат във взаимовръзка, организирани като единство на двойка противоположности. Само такова съотнасяне между тях причинява усещане, респективно произвежда познание. Никаква друга възможност не съществува. Ако все пак в теоретичните разработки се окаже налице нещо различно, то със сигурност ще е някакъв абсурдизъм, заблуда, измислица на съзнанието. Казваме го, защото, както посочихме и горе, такъв прецедент съществува (теорията на относителността твърди, че липсва противопоставяне между инерциалните системи, "доказвайки" това със смехотворни умотворения). [2, с. 341-364] И така, стигаме до окончателната формула на сетивността:

контакт + различие = противопоставяне = усещане

Тази формула е почти математическа. Ако някое от събираемите"контакт" или "различие" липсва, ще липсва и сумарният резултат"усещане" (при липсата на някое от събираемите, сборът, естествено, не се получава).

Отново се запитваме защо формулата е тъкмо такава, тъкмо с тези две събираеми. Това е и другият аспект на отговора, който също проличава от двата експеримента.

От тях е видно, че е в сила една основна зависимост. Различието е предпоставка за осъществяване на контактуване (обърнете внимание, че контактуването представлява не контакт, а продължителен контакт). Контактуването, на свой ред, постепенно заличава това различие. Т.е., различието поражда контактуване. Контактуването притъпява, ликвидира различието. Контактуването причинява изравняване, превръща различието в равенство. Следователно контактуването и различието са две противоположни условия. Но именно и само поставянето им в единство е в състояние да реши въпроса с трайното усещане. Последното, заключаващо се в редуването поява, загуба, поява, загуба и т.н. Такава е диалектиката на сетивността. Т.е. усещането по формулата контакт + различие = противопоставяне = усещане е еднократно, на момента. Докато трайното, продължителното усещане е колебателно, е диалектическо усещане и се осъществява по формулата: контактуване + различие = противопоставяне = продължително усещане. Или окончателната, диалектическата формула е:

равенство (контактуване) + различие = противопоставяне = усещане         

От решението контактуване + различие = противопоставяне = усещане произтича важен обобщителен извод:

След като сетивата усещат само в ситуации на противопоставеност (само при наличие на противоположности), а те усещат външния свят, значи този свят е устроен на принципа на противопоста­вянето (на принципа на противоположностите).

За сведение ще вметнем, че противопоставянето всъщност е едната от двете законни бази на един друг, възможно най-общ принцип, който лимитира конструкцията на обективитета – принципът на определеността.[2, с. 204-238] А условията "контактуване" и "различие" съдържат ограничения, неосмислени от съвременната теория на познанието. По тази причина тя на места изпада в  значителни грешки, водещи началото си още от Хераклит и Аристотел. Но това е друго, само по себе си огромно познавателно направление, навлизащо в самата субстанциална същност на обективитета.

След експерименталните разяснения вече не е трудно да разсъждаваме върху първото стъпало на познанието. От едната страна стои външната реалност – безбройни непрестанно менящи се обекти и явления, съществуващи независимо от човешките сетива, респективно от съзнанието. Те представляват постоянно издигана от природата начална теза, която води свой независим живот. Тя не може да "види" сама себе си, ако срещу нея не бъде поставено огледало. От другата страна е сетивността. Самостоятелно разглеждана тя се явява втора теза, издигната този път от живия организъм, която на свой ред е неспособна за самопознание.

В природната организация обаче въпросните две тези никога никъде не се явяват изолирани, безразлични една към друга, тъй като втората е обусловена от първата, появява се като следствие от нейното развитие. В този смисъл те винаги се намират в отношение на непосредствено обвързване, което, видяхме, по характеристики не може да бъде друго, освен като противопоставяне. Т.е. в момента на осъществяване на контакта, тезата "сетивност" автоматично влиза в ролята на антитеза, при което, ако е налице различие, се произвежда усещане, а ако е налице тъждество – сетивноклетъчният механизъм не сработва.

За да изпълнят ролята на антитеза, сетивата са еволюирали в устройството си по точно определен начин. На свободните параметри на външната теза, сетивността, като антитеза, противопоставя своята непроменлива параметрична база. На осветените обекти-дразнители окото противопоставя абсолютната тъмнина на вътреочното пространство и обърнатата им проекция върху ретината. На атакуващите го миризми обонянието противопоставя "стерилността" на своите сетивни клетки, лимитирана от безмириса на въздуха. На различните вкусови агенти вкусовите луковици противопоставят своята "нулева" настройка към безвкуса на секрецията в устната кухина. На външните температурни прояви термалните рецептори противопоставят своята неизменяща се температура. На звуковите колебания ухото противопоставя абсолютното равновесие на хидромеханичната си предавателна система (абсолютната вътреушна тишина). И т.н. за всички сетива.

Но докато при условието "контакт" като стъпка за стигане до усещане всичко е лесно разбираемо, то при условието "различие" съвсем не е така. Защо природата не е съумяла да избегне изравняването на противопоставените тези? Защо не е решила този въпрос, поддържайки дадена налична разлика, колкото и продължително да е действието на обекта-дразнител, за да се домогне до така желаното непресекващо сетивно възприятие? За неин пропуск ли става дума, за някакво нейно "недоглеждане" или не е могла да стори това поради съществуваща непреодолима пречка? Въпросът е законен и важен. А ето и отговора:

 Да се предотврати изравняването е обективно невъзможно, тъй като сетивността е процес, който освен качествена определеност, има и количествена такава, двете неотделими една от друга. [2, с. 216-228]

Ще илюстрираме този факт с физиологията на някои от сетивата, като по този начин ще стигнем и до отговора на въпроса защо при зрението не се наблюдава загуба на образа (на усещането), колкото и продължително да се визира обекта. За целта обаче е нужно да отидем на нивото на самите рецептори, сиреч да се запознаем с принципното устройство и функционалната организация на сетивните клетки.

Вкусовата рецепция е химична. Сетивни елементи тук са вкусовите луковици, на брой около 9000, всяка с по 20 – 30 вретенообразни сетивни клетки. Разположени са по гърба на езика, по страничните му ръбове, върха и корена, обособени във вкусови пъпки. Има ги пръснати и по мекото небце, дъгите на сливиците, гълтача, входа на хранопровода. Всичко това осигурява изключително висока диференциация на вкусовете, респективно на вкусовата познавателна способност, което има много важно биологично значение. Адекватният дразнител на вкусовите рецепторни клетки са течните или задължително разтворими химични вещества (неразтворимите не предизвикват вкусово усещане).

Вкусовите усещания са четири: сладко, горчиво, кисело и солено. Всяка вкусова клетка можем да уподобим на, своего рода, лаборатория, която разполага с определено количество реактив за идентифициране на даден вкус. Така, примерно, при въздействие със сладък дразнител, първоначално слабото и с недобро качество усещане следва да се засилва и подобрява, поради увеличаващото се количество ангажиран реактив от наличния такъв в клетката. След момент на пикова сила и качество на усещането обаче трябва да очакваме постепенното му избледняване и накрая загубване, тъй като ресурса на клетката за разпознаване на сладките вещества се явява изчерпан. Затова насетне тя остава нечувствителна, независимо че си е напълно годна и че дразнителят продължава да действа. 

Природата, разбира се, е намерила начин да се справи с тази пречка доколкото е възможно. Това става чрез слюнката. Тя се излива от три чифта големи слюнчени жлези – околоушни, подчелюстни и подезични, както и от много други малки, пръснати по устната лигавица. Слюнката, освен че е естествения разтворител на хранителните вещества в устната кухина, има и предназначението непрестанно да отмива дразнителите от сетивните клетки, предотвратявайки по този начин пълната загуба на вкусова рецепция. [5, с. 7, 8, 15, 23, 25]

Подобно стои и въпроса с обонянието. Обонятелната част на носната лигавица се намира в горната носна конха, срещуположната страна на носната преграда и решетъчната част на черепа. Тя е с площ 2,5см² – 5см², с брой на обонятелните клетки от 10⁷ до 10⁸. Същите завършват на свободната повърхност на лигавицата с овално образувание – обонятелна брадавичка, от която излизат 6 – 12 реснички – обонятелни киноцилии (антени). По периферията на всяка антена са разположени 9 чифта фибрилии и 2 нечифтни централни фибрилии. Всичко това е в състояние да усети присъствието на миришещи вещества в невероятно малки концентрации, недостъпни за съвременната аналитична химия.

Молекулите на веществата-миризми достигат до обонятелните рецептори основно по въздушен, но и по кръвен път. Ароматът на храната се усеща при издишване. В съединителната тъкан на обонятелната лигавица, освен кръвоносни и лимфни съдове, са разположени и т. нар. Бауманови жлези. Секретът им навлажнява обонятелната лигавица и разтваря мирисните субстанции (одоривектори) – всички от органичен произход (растителен и животински). Другата много важна функция на този секрет е да отмива дразнителите, ангажиращи ресурса на рецепторните клетки, правейки ги така възстановени за нова рецепция. [5, с. 72, 74, 75, 80, 82, 89]  

Интересно стои въпросът при вестибуларния апарат. Той анализира положението и движението на главата в пространството – сложна ориентация, за която допринасят и очният, и мускулносетивният анализатори. В мозъка трите анализатора се интегрират в единен център.

Вестибуларният апарат се състои от система полуокръжни канали, усещащи ъгловите ускорения, и от отолитов апарат, усещащ линейните ускорения и гравитацията. Клетките на двете системи са подобни на слуховите. Еднакъв е и начинът на предизвикване на дразнене и импулсация в тях. Затова по-нататък ще говорим само за отолитовия апарат, тъй като ни интересува по-специално дразненето от гравитацията.

Гравитацията, като непресекващ дразнител, предизвиква постоянни импулси от отолитовите клетки – потенциали на покой. Те оказват влияние върху механорецепторите на мускулатурата на торса и крайниците под формата на тонично-лабиринтни рефлекси, създаващи оптимален мускулен тонус за осигуряване на изправен стоеж и поддържане на равновесието. [6, с. 32, 33, 48, 49, 52, 53] Как става това?

При проведен експеримент с изправено положение на торса, прибрани към него ръце, събрани пети и затворени очи е установено, че в действителност тялото не стои неподвижно, идеално съвпаднало с вертикалата, а прави едно, неусетно за нас, непрестанно люлеене "напред-назад". Това ни казва медицината, но философията идва да обясни причината за този факт. А именно, когато тялото направи залитане напред, вестибуларният апарат усеща отклонението от вертикалата и изпраща сигнал към мозъка. Последният подава команда на съответната мускулна група, която започва връщането му обратно. Стигайки вертикалата обаче, мозъкът не дава указание за спиране на това действие на мускулите, защото не получава сигнал от вестибуларния апарат и движението на тялото преминава в залитане назад. Едва тогава вестибуларният апарат усеща новото отклонение и алармира мозъка. Същият веднага нарежда обратна посока на действие и пак започва връщане-изправяне. И пак вертикалата бива подмината в отклонение напред. Така процедурата "напред-назад" неспирно се повтаря. 

Обяснението е следното: Вече знаем условието-формула за получаване на усещане: контактуване+разлика=усещане. Контактуването е налице непрекъснато. При изравняване на тялото с вертикалата обаче се заличава разликата от нея. Следователно в областта около вертикалата вестибуларният апарат губи усещането за нейното съществуване. Това означава, обърнете внимание, че, въпреки че има задачата да държи тялото изправено по вертикалата, той просто не знае къде е въпросната силова линия, а възприема само отклоненията от нея. Съответно мозъкът получава сигнали от него само в тези крайни точки на залитане и само тогава подава команди за корекция. С една дума, целият процес търси и се стреми към идеала (вертикалата), но в областта на изравняване с него не спира, тъй като губи чувствителност и не може да отчете това обстоятелство.

Дори сега, след това обяснение, означаващо, че мозъкът вече е осъзнал факта за допусканата грешка на подминаване на вертикалата, той остава безпомощен да предприеме каквото и да е в тази идеална точка. По никакъв начин не е в състояние да поправи това сетивно "несъвършенство". Т.е. няма такова нещо като чист разум. Съзнанието не може да взима решения по някакви свои си, висши подбуди и методи. Няма ли информация от рецепторите, то бездейства.

Изобщо всички процеси, минаващи през съзнанието, имат своего рода вестибуларен апарат, който, по същите причини, ги кара да следват абсолютно същото поведение. Така процесът на познание се колебае около абсолютната истина – усеща само отклоненията от нея. Процесът на общественото развитие се колебае около идеалите за свобода и равенство – усеща само отклоненията от тези идеали, и т.н.

И накрая да разгледаме окото. Сетивото, на което дължим почти цялата информация за заобикалящата ни околна среда. Най-точният и сигурен познавателен инструмент на организма, поради което се налага да се спрем и акцентираме на него с по-голе­ми подробности.

Рецептивната част на окото е ретината – из­ключително сложна анализаторна система. Тя, чрез клетките си, трансформира електромагнитните дразнения от видимата част на спектъра (колебанията с дължина на вълната λ=396nm – 760nm) в нервновъзбуден процес – не добре изучен, с напредък в последните тридесетина години.

Мястото върху ретината, където се получава най-ясен образ, е жълтото петно (macula lutea) с ъглов размер приблизително 6⁰ – 7⁰. В него се намира т. нар. централна ямка (fovea centralis) с ъглов размер около 1,3⁰, чиято чувствителност е най-голяма. Извън макулата чувствителността на ретината постепенно намалява. [8, с. 8] Изображенията стават по-некачествени, а в периферията даже неясни и размазани; на всяка ъглова минута отдалечаване от фовеята качеството на образа се намалява близо два пъти. (М.Смирнов, 1971) От тази гледна точка фиксацията на обекта – задържането му винаги във фовеята чрез движение на очната ябълка – е много важна, сложна и фина очедвигателна реакция.

Основни сетивни клетки на ретината са пръчиците и колбичките (според формата им). Пръчиците са характерни за страничните зони. На брой са около 123млн, имат диаметър 2μ – 5μ и средна гъстота 150хил/мм². Колбичките заемат централните части, където се извършва финият анализ. На брой са около 7млн, имат диаметър 2μ – 5μ и гъстота във фовеята 125хил/мм². [3, с. 488]  Даваме тези данни, за да се разбере с каква невероятна разделителна способност, респективно с какви огромни подробности окото възприема фиксирания обект.

Фотохимията, водеща до зрително усещане, се базира на зрителните пигменти родопсин, който се съдържа в пръчиците, и йодопсин, изпълващ колбичките. Ще се спрем с необходимата конкретика на процесите, ставащи с родопсина. При йодопсина те са подобни, но поради изключителната му лабилност, картината все още не е изяснена.

Родопсинът се състои от белтъчна част – опсин, свързана с хромофор – стереоизомера 11-цис-ретинал, алдехид на витамин А. Цис-формите на ретинала са нестабилни. Стабилни са неговите транс-форми. Под действие на светлината родопсинът от опсин+11-цис-ретинал (opsin+11-cis-retinal) се раз­гражда до опсин+ол-транс-ретинал (opsin+all-trans-retinal). Фотоизомеризацията преминава през междинните продукти прелюмиродопсин (prelumi­rhodopsin), люмиродопсин (lumirhodopsin), метародопсин I (metarhodopsin I), метародопсин II (meta­rhodopsin II), метародопсин III (metarhodopsin III). Реакцията е изключително бърза; продължава около пет пикосекунди (5.10^-12сек). Смята се, че именно междинните продукти предизвикват нервновъзбуд­ната импулсация към мозъка. На тъмно протича възвратен процес на възстановяване на родопсина. Той обаче не повтаря правия в обратен ред. [7, с. 31-34]   

Нека сега да анализираме самото принципно движение на фотохимичната реакция. За улеснение по-нататък ще я обрисуваме като разграждане на светло на родопсина до ретинал и регенерация на тъмно на ретинала обратно до родопсин.

Казахме, че освен тази качествена страна, процесът има и количествена такава. При осветяването на ретината родопсинът започва да намалява, превръщайки се в междинните продукти, а оттам и в ретинал. В тази последователност трябва да настъпи един момент, в който обемите родопсин и ретинал ще се изравнят, а междинните продукти ще станат някакво оптимално количество, при което зрителното усещане ще има своята най-добра реализация. Процесът обаче не се задържа на тази идеална позиция. Разграждането на вече недостатъчното количество родопсин продължава, което ще води до намаляване на междинните продукти и нарастване на ретинала. Това предопределя постепенното избледняване на образа. И така до пълното превръщане на родопсина в ретинал и загуба на зрителното усещане. Какво става тогава?

 В този момент мозъкът получава сигнал за получилото се едностранно отклонение и веднага подава команда за корекция чрез преместване на образа върху съседната неползвана част на ретината, била досега неосветена. Така в изчерпания първи участък, попаднал вече на тъмно, започва възстановяване на родопсина, а в осветения втори участък – неговото разграждане във фотохимична реакция.

Непрестанното местене на образа се реализира от очедвигателния апарат. Физиологичната организация на окуломоторната функция, казахме, е сложна и изключително фина дейност по съгласуване работата на мускулните групи на окото. Така се осъществява фиксирането на обекта и се осигурява възможност за възстановяване на фоторецепторите.

Най-елементарни обекти за фиксиране са неподвижните. Въпреки субективното чувство, че при този вид фиксация очите стоят неподвижни, процесът в действителност е придружен от непроизволни, незабележими за наблюдателя микродвижения, улавяни чрез електрофизиологични записи. А именно:

а) Тремор – високочестотни колебания на очите с амплитуда 5" – 15" и честота 50 – 150 колебания в секунда.

б) Дрейф – движения с амплитуда 3' – 30' и скорост около 6' ъглови минути в секунда.

в) Сакади (непроизволни скокове) – движения с амплитуда средно 5', скорост 3⁰– 12⁰ в секунда, продължителност около 25 милисекунди и интервал от 0,1 до няколко секунди.

В резултат на тези микродвижения (също на движенията на главата, пулсацията на кръвта и др.) изображението непрестанно се мести по рецепторите на фовеята, като в началото и края на фотореакцията то винаги липсва (угасва). Т.е. виждането е прекъснат процес. Но честотата му е далеч по-висока от критичната честота на сливане на мигаща светлина (15 – 30 мигания в сек.). Благодарение на това фиксираният обект се възприема нормално и, както ни се струва, непрекъснато. [7, с. 215, 216]   

Микродвиженията на очите не могат да се спрат. Обаче опитно, по изкуствен път може да се направи така, че изображението синхронно да ги следва. По този начин то остава неподвижно относно ретината (оптично стабилизирано). Такова изображение бързо избледнява и изчезва (способът е предложен от R.M.Pritchard, 1961). 1961). [9, с. 53]

За чистотата и качеството на зрителното усещане голяма роля играе и мигателният рефлекс. Може да се предположи, че, поради голямата бързина на местене на изображението по повърхността на ретината, в преминаваните участъци винаги остават продукти от предишни фотоизомеризации. Т.е. винаги има остатъчни образи, които развалят качеството на актуалното фиксиране. Мигането от своя страна се явява несравнимо по-бавно действие от това на микродвиженията. Затварянето на клепачите при него потапя в мрак цялата ретина за много продължителното в случая време от около 0,3 сек., предостатъчно за нейното изчистване (изтриване) от всякакви смущаващи предходни остатъци. По този начин гарантирано се осигурява цялостното й възобновяване.

Ако трябва да се върнем на разбирането за адаптация на сетивата, вече е очевидно, че приемането за някакво необяснимо тяхно привикване към дразнителя е невярно; че в случая се касае за количествено изчерпване на специфичните рецепторни активи. Сетивните клетки си остават все така жизнени и функционално годни, но, поради липса на ресурс, изпадат във временна неспособност да произвеждат усещане. За да станат отново напълно работоспособни, трябва да регенерират материала, който са изразходвали в съответните реакции. И, видяхме, природата се е погрижила да осигури такава възможност за всяка рецепция.

При процесите във всички сетивни органи е видно пълното сходство с физическото махало. Налице са характерната за него динамика и трите определителни точки. Първата е тази на максималното отклонение в една посока. От нея започва ускорително движение към втората – тази на равновесието, точката-идеал. Тук скоростта е най-висока. Напускайки идеала, движението зъкъснително отива към третата точка – максималното отклонение в противоположна посока. Там процесът за момент спира, след което се ускорява обратно към идеала.

В тази светлина може да се обясни и физиологията на сетивната система. От една страна стои получаването на усещане и неговото качество – контраст, сила, детайлност и пр., а от друга – чувствителността на процеса по протежение на колебанието.

И така, в първата точка имаме изравняване в едностранчивост. Налице е само изходния продукт в неговото пълно количество (няма качествена определеност). [2, с. 211-216] Липсва противопоставяне – липсва и усещане. Това прави процеса максимално чувствителен, поради крайната отдалеченост (разлика) от идеала. Затова и при най-слабото дразнене започва съответна реакция. Процесът стартира ускорително към равновесното положение.

Със старта се появява продукт от реакцията, който започва да нараства за сметка на намаляването на изходния. В точката на идеала количествата на двата стават равни (равнопротивопоставени). Т.е. тук разликата между тях е максимална, е идеална. Затова в тази точка качеството на усещането е най-добро във всяко отношение. В същото време изравняването с идеала лишава процеса от противопоставеност. Той губи чувствителност и го задминава.

С отдалечаването от идеала вторият продукт продължава да нараства, а първия да намалява. Така, с изчерпването на първия, се стига до изравняване в противоположна едностранчивост. Противопоставянето отново бива ликвидирано и усещането изгасва. Това изравняване довежда процеса до крайна разлика с идеала, този път от другата страна. Той отново става максимално чувствителен. Следва сигнал до мозъка за отклонението, команда на последния и обратен старт към идеала.

Описаната схема представя "дефекта" на сетивната система. Усещането е процес, който се стреми към идеално възприемане на дразнителя. Но постигането на идеално възприемане на дразнителя довежда до загуба на чувствителността на процеса. А постигането на идеална чувствителност на процеса довежда до загуба на възприемането на дразнителя. Това е обективно вътрешно противоречие на сетивността.

Като умозрителен начин за преодоляването му – за едновременно предотвратяване на отклоненията от идеала и получаване на постоянно идеално усещане – може да се посочи отворена проточна схема на непрестанно снабдяване на клетката със свеж изходен продукт и отвеждане на отработилия. Неговата неприложимост, ерго несъстоятелност се заключава в липсата на количествена определеност (безкрайно количество).

Природата е отишла към компромисно решение; редуване с висока честота между идеалната чувствителност на процеса с липса на сетивност и идеалната сетивност с липса на чувствителност на процеса.

Тази осцилация е всеобщ закон. Тя се основава на притегателната сила на идеала, която е максимална в точките на отклонение. Затова стремежът към идеала е неотменим, довеждайки обаче до отклонения от самия него (стремеж към заличаване на всевъзможните разлики в материалния свят, към изравняване с абсолютната истина при познанието, към всякакви видове равенство в обществото, към консенсус в управлението и пр.), понеже в неговата точка движещата сила има нулева стойност. По тази причина задържането там е невъзможно (а и би означавало спиране на процеса, респективно прекратяване на всякакви сетивни функции). Развитието, след моментно стъпване върху нея, винаги я подминава, отклонявайки се в едностранчивост. Оттук и объркващите особености на този процес, които се нуждаят от изясняване.

В двете точки на отклонение също не е възможен застой, тъй като в тях всички системи без изключение – физически, химически, биопотенциални, първосигнални, второсигнални (познавателни, управленчески, политически…) – са най чувствителни. Тук отдалечеността от идеала предизвиква обрат в посоката на силовото действие. За тази цел системите разполагат с движещи механизми, които работят безотказно; заставят ги неуморно да вибрират около идеала. Съпротивата срещу тяхното действие е несъстоятелна.

От изтъкнатата функционална даденост на екстерорецепторите произтича още един важен момент.

Първо, по устройството и начин на работа сетивните клетки са абсолютно еднакви за всеки индивид. Този факт изключва възможността за индивидуалност на рецепцията.

Второ, сетивните клетки, чрез еднакви физични, химични, фото, био, йонни и пр. процеси в тях, превръщат с максимална точност модулацията на дразненето в модулация на самите нервновъзбудни импулси (дразненето моделира по себе си реакцията, а чрез нея и импулсацията).

Трето, протичащите процеси в сетивните клетки представляват емпирична физикохимическа технология, върху която по никакъв начин не може да се влияе. Сиреч, при липса на патология, можем да сме сигурни, че възприятието копира дразнителя в най-малките му подробности (че данните от сетивата са абсолютно автентични, че са достоверни).

Тази функционална нагласа на сетивната система фиксира обсега на нейното действие; от една страна, коректно да улови всевъзможните качествено-количествени разлики спрямо телесните параметри, а от друга, да кодира заснетото под формата на нервновъзбудни импулси. Задачи, с която тя се справя перфектно.

Защо тогава върху наблюденията е налице проява на субективизъм? Как се стига до грешни отражения? Отговорите на тези въпроси се коренят във формулата на следващото познавателно стъпало.

      Литература:

      1. Радев Р. – Антична философия, С. 1988.

      2. Николов А. – Към смяна на идеите във философията и

          физиката, С. 1999.      

      3. Бошев Н., Полинарев Б. – Физиология на човека,

          Пловдив 1964.             

      4. Душков В. – Структура и функции на човешкия

          организъм, Пловдив 1999.

      5. Димов Д. – Вкус и обоняние, С. 1984.

      6. Димов Д. – Практическа отоларингология, Пловдив 2001.

      7. Борисов И. – Клинична физиология на окото, С. 1983.

      8. Ярбус А. Л. – Ролъ движении глаз в процессе зрения,

          М. 1965.    

      9. Грегори Р. Л. – Глаз и мозг, М. 1970.

__________________________________________________________

Александър Николов © 2010-2013  Всички права запазени  (COPYRIGHT © 2010-2013)

http://alniko.log.bg/29    Юли 2010 / 10:46  |  Автор: alniko  |   | Категория: Наука