Резюме
В статията
се разкрива формулата, по която централната нервна система стига до познание,
а именно: "противопоставяне+сравняване=определяне= познание" (противопоставяне за сравняване; сравняване за
определяне, т.е. за познание). На данните за външната среда, подавани от
рецепторите, центърът противопоставя данните за оптимална жизненост на
организма - вродени и придобити. Чрез сравняване определя разликите и тяхното
положително или отрицателно биологично значение. Тази познавателна процедура
все по-пълно отразява реалността, клонейки асимптотично към абсолютната истина.
Така умът вади наяве обективната детерминираност на нещата.
Abstract (MT)
The article examines the pattern employed by the
central nervous system to gain knowledge, viz. opposition+comparison=definition=knowledge (it opposes
to compare and compares to define, that is know). The center sets in opposition
on the one hand data about the environment fed by the senses and on the other
data about the optimum energy level in the organism, native and acquired. By
means of comparison, the center
defines the differences between the data sets, together with their positive or
negative biological implications. The cognitive process presents an
ever-improving reflection of reality that borders on absolute truth in a
somewhat asymptotic manner. This is how the mind reveals the objective
determination of being.
Познавателните способности на човека традиционно през вековете се свързват с понятието за сетивните органи като техен източник. Но постепенно тази представа се оказва тясна, не отразяваща в пълнота протичането на целия процес на опознаване на обективитета. С течение на времето се е стигнало до разбирането, че възприемането на външната действителност е резултат от съвместната работа на няколко функционално обвързани структури на организма. За да обхване тяхната дейност като неделим комплекс, пръв И. П. Павлов ги групира в определението "сетивен анализатор", включвайки в него следните подсистеми: а) рецепторен (сетивен) орган – периферна част на анализатора; б) аферентен (центростремителен) нервнопроводящ път – средна част на анализатора; в) аналитичен център в съответния дял от кората на главния мозък – централнокрайна част на анализатора. (1, стр. 478)
Рецептивният орган осъществява контакта с външната
среда. Улавя наличните разлики между собствените си параметри и тези на
дразнителя и предава добитите данни под формата на нервни импулси. Фактически
рецепторите, преобразувайки външната енергия на дразненето във вътрешна енергия
на нервновъзбуден процес, съвсем обективно, точно и пълноценно заснемат
обективитета.
Възникналата нервна импулсация, се предава към центъра
по втората част на анализатора – аферентните нервни влакна. Техните основни
характеристики са възбудимост и проводимост. Същите са органично свързани, тъй
като проводимостта всъщност е процес на последователно възбуждане една от друга
на нервните клетки по протежение на неврона. Самото провеждане на импулсите
става при скорости от порядъка на 15-70 метра/секунда с минимални енергиини
загуби, поради което нервът е практически неуморяем. (1, стр. 352-355)
Механизмът на предаване на възбуждането се базира на
отделянето на медиатор на аксона (дългият израстък на нервната клетка, провеждащ
целулифугално) под действието на нервните импулси. Този медиатор е високоактивното
химическо вещество ацетилхолин (в някои случаи адреналин или порадреналин).
Ацетилхолинът е универсален медиатор за централната нервна система и
периферията; той бързо се разрушава от фермента холинестераза. Достигането на
прагова концентрация от медиатора предизвиква деполяризация във връзката със
съседната клетка, при което последната се възбужда. Тя от своя страна чрез
аксона си предава възбуждането на следващата клетка и т.н. (1, стр. 374)
По този начин аферентните нервни пътища се явяват
проводна част, в която, при липса на патология, не може да се случи никакво изменение
на протичащата нервна импулсация. Т.е. от периферията до центъра сетивните
импулси запазват статута си на коректни носители на обективно заснетата
информация от външната среда.
Третата част на анализатора
представлява централната нервна система. Именно тук се коренят основанията
на интересуващите ни крайни формулировки. Затова ще приведем накратко някои
характерни данни за центъра.
Кората на главния мозък е с дебелина от 1,25до 4мм.
Има от порядъка на 15 млд нервни клетки, разположени по повърхността, която е
силно нагъната и така увеличена до около 2000 см2. При човека
челните лобове заемат 30% от мозъчната кора, докато дори при най-развитите
маймуни те не надминават 16.9%. От всички анализатори зрителният заема
най-голяма площ; на 1 мм2 ретина отговарят 500 мм2кора,
докато, примерно, при кожния това съотношение е на 1 мм2 кожа –
0.001 мм2 кора. Всичко това говори за неимоверно високото
развитие на мозъка при човека и за огромното за живота значение на зрението при
него.
Коровите клетъчни елементи са разположени в 6 успоредни
слоя. Сетивните зони се намират в 4-ти вътрешен зърнест слой. В него се разклоняват
аферентните влакна, носещи импулси от външната и вътрешната среда. Състои се от
голямо количество дребни зърнести клетки, считани в днешно време за крайни
елемети на анализатора, за коровия му централен край, където се извършва
анализът на информацията. Тази част на анализатора се състои от ядро и
периферия. Ядрото е зона с очертана анатомична локализация. В него се извършва
финият анализ. Периферията на анализатора обхваща широк дял, който се
припокрива с перифериите на други анализатори. В зависимост от строежа на различните
й участъци, в мозъчната кора понастоящем са разпознати голям брой
специализирани полета (над 200). (1, стр. 430, 431, 461, 466)
Пръв И. М. Сеченов още в 1863 г. повдига въпроса за
рефлексния характер на дейността на главния мозък. Но основите на учението за висшата
нервна дейност поставя И. П. Павлов. Създавайки метода на условните рефлекси,
той експериментално доказва, че централната нервна система работи по механизма
на рефлекса.
Както е известно, рефлексът представлява ответна
реакция на организма в отговор на определено дразнене. Рефлексната функция се
осъществява по рефлексна дъга, състояща се от: 1) рецептор, 2) аферентен
неврон, 3) междинен неврон (център – съвкупност от неврони), 4) еферентен
(центробежен) неврон, 5) ефектор (изпълнителен орган). Центровете могат
вътрешно да се променят, както и да се сдружават и прегрупират при една или
друга рефлексна реакция. (1, стр. 375, 437)
Рефлексите биват безусловни и условни. Безусловните
са адекватна реакция-следствие от действието на самия дразнител (отдръпването
на ръката при допир до нагорещен предмет). Те протичат по строго регламентирана,
непроменлива рефлексна дъга. Същите представляват ниско ниво на работа на
централната нервна система. За разлика от тях условните рефлекси се образуват
от сигналите на външните и вътрешни дразнители (ако горният нагорещен предмет
започне да излъчва звуков сигнал, вече това условие предизвиква рефлекс на
отдръпване на ръката, а не самият термичен дразнител).
Според Павлов, условните рефлекси са основата на
висшата нервна дейност. Те се осъществяват на базата на причинено от сигнала изграждане
на временни връзки от неврони в анализаторните центрове. Тези връзки буквално
оплитат мрежа върху безусловния рефлекс, който обслужват и който се явява тяхна
носеща основа. Цялата конфигурация се характеризира с огромна пластичност
(изменчивост) и финес. Асоциативните неврони, осъществяващи връзката между
мозъчните центрове, са 2/3 от всички проводящи корови пътища.
Рефлексната дъга на безусловните рефлекси, към които
спадат и инстинктите (най-сложните от тях) е постоянна. Те са вродени
и характерни за целия вид. Всички представители на вида реагират еднакво
на дадено дразнене, колкото и пъти то да се повтори.
Докато условните рефлекси се придобиват, се
заучават. Те са индивидуални, тъй като са въпрос на временни връзки, които при
всеки индивид изграждат различен път на рефлексната дъга. Ето защо знанията,
мислите, представите и пр. дори на абсолютно еднакво възпитавани хора са
различни. Бързината, обхвата и стабилността на условните рефлекси също са
индивидуални за всеки човек. Те зависят от неговите особености и придобити
качества, а в известна степен и от наследствените предпоставки. Угасването на
условния рефлекс е физиологичният механизъм на забравянето. Затова знания (мисли,
представи и др.), които не се повтарят (не се подкрепят), са нетрайни. (1, стр.
437-440, 442)
Когато рефлексията – безусловна и условна – се
предизвиква пряко от изменящата се околна среда като дразнител, говорим за
резултати от дейността на т. нар. първа сигнална система. Тя е обща за
животните и човека и спомага за адаптиране към реалната моментна обстановка.
Само при човека е налице и втора сигнална система.
Тя обхваща реагирането на нов дразнител, коренно различен от всички останали.
Това е словото. То достига до мозъка като традиционно звуково или зрително (при
писмено слово) дразнене. Но не по тази сигнализация се гради пътят на рефлекса,
бил той мисъл или действие.
В случая говорната акустика изпълнява ролята само на
носител на основното дразнене. Извършва, един вид, транспорт и доставяне до мозъка
на съществения втори сигнал-дразнител – понятииното съдържание на думите. Тъкмо
според вложения в тях смисъл става образуването на връзките на условнорефлексната
дъга, предизвикващо мисли, представи, действия… Разбира се, силата на звука,
неговата интонация и пр. също оказват влияние върху нейното формиране.
Именно от тази нова способност на изграждане на
рефлексни дъги произтича огромния скок в развитието на човека. Фактически вече
второсигнално, само чрез словесния дразнител, се стига до всякакъв вид усещания
– светлинни, вкусови, обонятелни, осезателни и т. н. Така втората сигнална система
става механизъм за постигане на невероятния феномен, наречен
"мислене" (над т. нар. конкретно, елементарно мислене на
първосигналната система). Този нов революционен момент спомага да стане почти
безмерна приспособяемостта на организма към средата, в която живее. Чрез
говора, мисловните връзки, предизвикани от съдържанието на думите, се явяват
озвучени. Невъзможно е да има голи, чисти мисли, такива, необлечени в словесен
материал. Втората сигнална система съдържа правилата за вътремозъчното
формиране на мисловния процес и за излизането му обратно наяве. (1, стр.
457-460)
Така накратко стои въпроса с необходимите ни общи
постановки по дейността на анализаторния център. Но освен тях трябва да
изтъкнем и някои специфични подробности. Разбира се, всичко това представлява
отдавна утвърдено знание, станало вече учебна практика.
Тъкмо в центъра изпращаните сетивни импулси биват
"разчитани". От гореказаното се подразбира, че тук те вече могат да
претърпят (и претърпяват) целенасочени промени преди да се отправят към изпълнителния
орган. Това води до задържането им в центъра за известно време (централно време
на задържане), което се колебае, тъй като зависи от броя на включващите се
междинни неврони. При някои многоневронни дъги то достига до 500 милисекунди,
докато, примерно, за простия двуневронен сухожилен рефлекс същото е само 2.2
милисекунди.
По-съществените изменения на идващата в центъра
импулсация се състоят главно в следното: 1) Трансформиране на ритъма (нервният
център може да не реагира на идващите импулси, може да ги умножи в серия, може
да намали честотата на прекомерната импулсация). 2) Сумация на подпрагови импулси
до достигане на прагова величина, едва след което настъпва рефлексна реакция.
3) Удължаване на импулсацията от късотрайно дразнене, така че да се получи
последействие – продължителна рефлексна реакция. 4) Конвергиране на
импулсациите (способност да провежда рефлекси от съседни възбуждания). 5) При
едновременно дразнене на две рецептивни полета, задържане осъществяването на повече
от един рефлекс в дадено време. 6) Ирадииране – способност да разпространява
собственото възбуждане върху съседните нервни центрове.
Тези (и някои други) способности на нервните
центрове се обобщават като тяхна възбудно-задръжна способност. Рефлексна
реакция е възможна само при определено равновесие между процесите на възбуждане
и задържане в нервните корови полета, осигуряващо фина съгласуваност
(координация) на елементите, участващи в дадения рефлекс. Динамиката на
възбуждането и задържането лежи в основата на висшата нервна дейност. (1, стр.
376-382)
Като неин цялостен координационен механизъм служи
принципа на доминантата (учението на А. Ухтомски), гласящ, че всяко произволно
дразнене предизвиква реакция, присъща за господстващия в момента участък с
повишена възбудимост. Този принцип осигурява единство в действията на
организма. Същият е от огромно значение и за мисленето, и изобщо за осъществяване
на психическата дейност в мозъчната кора (когато доминира определена мисъл, тя
обхваща изцяло съзнанието на човека и определя поведението му). (1, стр. 387,
388)
Висшата нервна дейност, съгласно Павлов, се
подчинява на три основни принципа: 1) Тя е детерминирано следствие от
въздействията на средата (принцип на детерминираността). 2) Тя е резултат, е
закономерна функция от дейността на определени материални формации (принцип на
структурността). 3) Механизмът, по който работи кората на главния мозък, е този
на анализа и синтеза (принцип на анализа и синтеза).
Първата постановка означава, че висшата нервна
дейност е строго причинно-следствено обусловена, а не произволна, хаотична.
Втората подчертава, че тя, основавайки се на рефлекса, протича по пътя на материални
взаимодействия в материални образувания, а не някак си идилично, духовно. Т.е.,
че животът и разумът се основават на "неживи" процеси, на фино
дозирани и перфектно координирани биофизични и биохимични взаимодействия.
Третата постановка, макар на пръв поглед да изглежда
най-ясна, всъщност изисква разширени обяснения, към които ще пристъпим
по-надолу. Тя изхожда от положението, че дейността на мозъчната кора е резултат
от сложни възбудно-задръжни процеси, посредством които се постига диференциране
(анализ) на информацията и на тази база се изграждат (синтезират) съответни
временни връзки за получаване на цялостна условно-рефлексна дъга. (1, стр. 438,
442, 443)
По механизма на анализа и синтеза става формирането
на динамичен стереотип, представляващ комплекс от много стабилизирани условни
рефлекси, работещи като единно цяло. А работата по стереотипи, един вид, по шаблони,
облекчава натоварването на кората и допринася за минимални енергиини загуби.
Именно изграждането на динамичен стереотип стои в основата на възпитанието,
мирогледа, системните знания и навици на хората. При това вече можем да си
обясним защо винаги изграждането на нов стереотип е по-леко за мозъчната кора
от преустройството на стар. (1, стр. 453, 454)
Тези достижения на науката сами по себе си
представят нейния неимоверен съвременен напредък и прогрес и имат огромна
познавателна стойност. Но за философията е от значение по-общата и значи
по-опростена същност на явленията, произтичащи като висша нервна дейност в
коровия дял на анализаторите. А в това отношение в горните обяснения се чувства
известен недостиг на ясни определения, от което умът с право изпитва
неудовлетворение.
Установихме, че формулата, по която работят
рецепторите, е: контактуване+разлика=противопоставяне=усещане. Същата
предполага отчетливо разграничаване на функциите на отделните части на анализатора.
Сетивността може да противостои на дразнителя само с
функционалните си базировки. Очевидно тогава това противопоставяне ще служи
единствено за фиксиране на отклоненията от физиологичните й дадености, тъй като
сетивата не са в състояние да вземат отношение по биологичната целесъобразност
на тези отклонения. С други думи, рецепторите, улавяйки различията на
параметрите на средата от своите собствени, не "могат да знаят", не
са приспособени да "установят" дали тези отлики са благоприятни за
организма или ще му навредят. Те просто ги откриват и ги предават на мозъка.
Разбира се, ако, да речем, една и съща разлика от 100С
е усетена в две различни температурни зони, термалният рецептор коректно ще изпрати
различна импулсация, за да представи и различните диапазони на заснемането й. В
противен случай ще липсва качествената определеност на дразненето. Т.е.,
улавяйки разликите, рецепторите извършват качествено-количественото им
сортиране, без каквато и да е възможност само за качествено или само за количествено
такова. (2, стр. 221-228)
От всичко казано до тук е редно да заключим, че
рецептивното действие
"противопоставяне" не би могло в същата степен ефективно да се ползва
и от центъра, вече за формиране на цялостна рефлексна дъга. То само поставя
началото на дъгата и в този смисъл не може да
бъде окончателно, а единствено
подготвително за някакво друго действие, което да
изгради нейния следващ елемент.
Сетивата сигнализират за настъпващите промени в
обкръжаващата среда. Чрез еферентните неврони тази информация достига до центъра
в мозъчната кора. Тук възбудният процес образува фона на усещанията, но вече
като възприятия, чувства, представи за външния свят. Това е част от рефлексната
реализация на усетените дразнения. Тя става въз основа на анализа на сигналите
за измененията, с оглед на тяхното положително или отрицателно биологично
значение. Естествено, след синтезиране на съответни временни връзки,
предопределящи една или друга целесъобразна реакция на приспособяване на
организма.
Примерно, тук се решава дали в горните случаи
термалната разлика от 100С е с благоприятно за организма въздействие
(с рефлекс чувство на удоволствие) или в някой от тях тя представлява дразнене
с отрицателен ефект (с рефлекс на предпазване). Но как в по-общ план се стига
до такава преценка? Медицината ни обяснява, че в центъра се извършва анализ на
постъпващата от рецепторите информация. Съгласни сме, че е така. Но какви
действия се крият зад тази не до там ясна формулировка? Нека разсъдим!
За анализаторния център идващият аферентен импулс не
може да представлява друго, освен някаква външна самостоятелна теза. Каквото и
да прави с нея, както и да я "съзерцава", в този си вид тя си остава
неразгадаема. А неговата основна задача е "да разбере" дали
изменението на външната среда, причинило този импулс, е с положително или отрицателно
биологично значение.
Очевидно за целта центърът не разполага с никаква
друга възможност, освен да отнесе данните на въпросната външна теза към някакви
твърди ориентири, визиращи жизненоважните телесни функции. Но тогава тези определителни
за живия организъм непроменливи параметри следва да са налице тук по рождение.
Само така центърът във всеки момент ще разполага с тях в качеството на своя
собствена теза и ще е в състояние да ги поставя в отношение към информацията от
рецепторите.
Например, окото подава данни за силата на външната
светлина спрямо вътреочната тъмнина. Центърът, на свой ред, следва да
"знае" физиологичната норма за тази сила. Тогава, при тъждественост с
нея, той ще бездейства. Но ако се появи, да речем, надхвърлящо нормата
усилване, веднага ще задейства рефлекса на затваряне на клепачите. Така стои
въпросът при безусловните рефлекси. При второсигналната дейност всичко това е
по-сложно, но е принципно същото.
Естествено мозъкът, както не може да осъществи каквато
и да е рефлексна дъга (да взема решения и подава команди) на базата само на
външната теза, така не може да стори същото и само на базата на своята
собствена. Прехвърлянето на моста между двете страни, това действие по
обвързването на показателите им не е нищо друго, освен познатото действие
"противопоставяне", при което собствената теза влиза в ролята на
антитеза. Явно е обаче, че с това действие въпросът не се решава окончателно.
Противопоставянето не е самоцел, а подготовка, предпоставка, задължително
условие за реализиране на другото действие, разбирано като "анализ".
Противопоставянето се организира с цел да се извърши анализ. Но смисловата
интерпретация на това понятие (гр. analysis – разчленяване, разлагане цялото на
съставните му части) не е в състояние да ни разкрие същността на произтичащите
в мозъка процеси.
Центърът извършва противопоставянето теза-антитеза,
за да открие в какво се състои различието между тях. Междувременно разлага на
компоненти тезата с цел да улесни и безпогрешно да очертае всички разлики. В
това си начинание той не може да се осланя на никакъв друг специален
инструмент, метод, прийом на разпознаване, освен на обикновената съпоставителна
процедура, известна ни като сравняване. Друга възможност просто не съществува.
Няма и не може да има друг вид анализ, освен сравнителен. Като се започне от
елементарните видими съпоставки и се стигне до най-дълбоките кътчета на
научните абстракции, до най-сложните научни теории, няма и не може да има
никакъв друг път, никакъв друг похват за решаване на възникнала задача, освен
този чрез метода на сравняването. При всяко задание, тръгвайки от данните, заложени
в текстовото условие, винаги се стига до някакви последни умозаключение,
формула, уравнение, изразяващи сравняването в неговия изчистен, опростен до
възможната крайност вид.
От всичко казано е редно да заключим, че действието
"противопоставяне" е нужно, за да може да се извърши действие
"сравняване". Разбираемо е обаче, че сравняването също не може да
бъде окончателно действие. То трябва да има за резултат определяне вида и
величината на различието на тезата от антитезата. Т.е. целта на сравняването е
да постигне определяне, което е все същото, да постигне познание. Независимо
дали даден проблем е сложен или тривиален, задачата за решаването му винаги е
задача за стигане до определение. В случая отликите на тезата от антитезата
биват определяни от центъра като в някаква степен положителни или отрицателни
за организма. С това частта "анализ" е приключена. На нейна база
следват синтезни връзки и процеси в еферентната част на рефлексната дъга.
Така стигаме до окончателната формула, по която
централната нервна система стига до познание, а именно:
противопоставяне+сравняване=определяне=познание
По реда на предпоставяне на компонентите, тя представлява
веригата: противопоставяне за реализиране на сравняване; сравняване за реализиране
на определяне, сиреч на познание. Същото във вид на условна връзка изглежда
така: без условието "противопоставяне" не може да се осъществи сравняване;
без условието "сравняване" не може да се осъществи определяне; без
определяне няма познание. Тази обвързка важи и за първосигналната, и за
второсигналната (мисловната) дейност на човека. От безусловния рефлекс, през
най-елементарното съждение, та до най-сложната теоретична дейност, всичко това
е познавателен процес, следващ схемата
"противопоставяне-сравняване-определяне", без възможност за каквото и
да е отклонение от нея. Естествено, и тук, както и при сетивата, организирането
на противопоставяне изисква едновременна реализация на контакт и разлика.
Казахме, че безусловните рефлекси работят по твърда
схема, която е постоянна и еднаква за целия вид, да речем, за целия човешки
род. Тя, както изтъкнахме, се базира на своя сложна мрежа от генетично заложени
критерии за жизнен комфорт. Множествеността на тези критерии обаче схожда към
един общ корен, основаващ се на два категориални принципа: а) за абсолютна
свобода на индивидите по отношение на обмена с външната реалност и б) за
абсолютно равенство на индивидите по отношение на обмена с външната реалност.
Сиреч, центърът има за задача да следи и не позволява да бъдат накърнени
идеалите за свобода и равенство на организма. Правейки преценка на дразнителите
именно в това отношение, той безпогрешно разчита информацията, носена от рецептивната
импулсация, и също така безпогрешно синтезира адекватна ответна реакция – една
и съща при всеки индивид и една и съща при произволен брой повторения.
Примерно допирът до прекалено горещ предмет, със
своите увреждащи последствия, вещае сетнешно ограничаване на свободата, респективно
изпадане в неравностойно положение, поради което винаги има за реакция инстинктивно
отдръпване. Едно такова строго повторяемо съответствие дразнител-реакция говори
за процес на обективно вярно възприемане на външната реалност.
Не така стоят нещата обаче при условната рефлексия и
главно при второсигналната дейност на анализаторния център, която обхваща мисленето
във всичките му аспекти – като логическо моделиране, като научно-познавателна
практика, като творческо търсене, като средство за култура и изкуство, като
законодател на морални, етични, естетични норми и
т.н., и т.н. Тук има няколко характерни момента.
Смисълът на думите, като нематериален дразнител,
няма точно обособени параметри. Това се отнася и за съдържанието на понятията
свобода и равенство, които сега, макар и органично застъпени, вече биват
възприемани под формата на идеали. Сиреч елементът на тълкуване не може да се
избегне. От една страна, това положение предопределя вариантно възприемане на информацията
от индивидите. А от друга, то допринася критериите за истинност да се формират
във вид на лабилни или просто временни връзки от неврони, които се изработват
индивидуално в жизнения път, на базата както на личния опит и придобитите
знания, така и на натрупания колективен опит на предните поколения.
Впоследствие всичко това се стабилизира в динамичен стереотип, за който е
очевидна същата предопределеност към разни варианти.
В такъв случай, без съмнение, до центъра безупречно
обективно ще достига само звуковата модулация на думите. Докато в идентифицирането
на информацията от тяхното съдържание ще има елементи на субективизъм. От друга
страна, на формираната по този начин субективна теза сега ще бъдат
противопоставени за сравняване и субективните, индивидуално изработени
критерии, гравитиращи около съдържанието на понятията за свобода и равенство.
Друга възможност за определяне липсва. Ето защо, на свой ред, и еферентната
част на рефлексната дъга ще носи белега на субективна постройка. Можем ли при
това положение да говорим за някаква обективност на мисловните конструкции?
Отговорът е положителен и се обляга на не един и два
довода. Като такива можем да посочим:
1) Пълната обективност на пряко инициираната
рецепторна импулсация.
2) Фактът, че всеки условен рефлекс има за своя
носеща основа безусловен такъв, стъпил върху свободата и равенството (друг
начин за образуването му няма), чиято обективност също не буди съмнение.
3) Тълкуването на смисъла на понятията обективно се
разполага в много тесни граници.
4) Формирането на условнорефлексните критерии,
колкото и индивидуален процес да представлява, не е подчинено на абсолютната случайност,
а следва строги правила. Техният регламент е обективизиран в еволюцията, тъй
като винаги, в крайна сметка, индивидуалността се ражда и развива в името на
стремежа към оцеляване и нормален жизнен статус, изискващи вярно отразяване.
5) Изграждането на връзките-критерии за свобода и
равенство не зависи от волята на индивида и значи върху тях не може да бъде упражняван
произвол.
6) При всеки условен рефлекс приетата информация се
подлага на сравнителен анализ и определяне в двете единствено съществуващи насоки
– като качество и като количество. Това обстоятелство силно стеснява възможността
за грешки при изработени широки критерии. Обикновено количествената оценка е
по-лека за съвпадане с обективната истина. Качественото определяне обаче е в
известна степен проблематично. То търпи разсейки в по-широк диапазон.
7) Но колкото и дадена преценка да е въпрос на мнение,
фактът, че в основата си тя се носи от несъзнателна, обективна безусловност,
води до положението мненията да не са хаотично разпилени в необозрима вариантност,
а болшинството от тях да са разсеяни в сравнително тясна полоса, така че статистически
да се стига до обективност на т. нар. преобладаващо мнение.
8) Всяка невярна условнорефлексна дъга намира своя
коректив в съприкосновението с обективно съществуващата вън от съзнанието реалност.
Бива опровергавана и съответно коригирана в практиката.
9) Наличието само на четири (по Хипократ) типа
нервна система показва, че динамичните стереотипи не са безчетно множество, а
се формират в гено-фенотипна рамка (1, стр. 466-468).
10) По причини извън темата, мисленето (процесът на
определяне) винаги неотменно следва колебателната крива
"теза-антитеза-синтез" (издигане на мисъл теза – поява на мисъл
антитеза – извличане на синтезна мисъл), която неизбежно схожда към абсолютната
истина. Този безупречно работещ механизъм също е изцяло обективен (2, стр.
267-269).
От изтъкнатото до момента можем да сме сигурни, че
познанието е процес на все по-точно и достоверно отражение в човешкото съзнание
на съществуващата вън и независимо от него реалност.
Но за всеки внимателен поглед това изявление ще буди
оправдани съмнения, тъй като в него прозира увереност за стигане до абсолютните
определения на обективитета, докато познавателните формули и на периферията, и
на центъра третират само разлики. Несъответствието обаче е повърхностно. За да
видим как то се преодолява от познанието, се налага да навлезем в технологията
на сравняването.
Техниките на сравняване се прилагат от зората на
човечеството. Най-стара е тази с директно съизмерване на обектите. Тя е с
ограничена приложимост, поради ниската й точност (постига се с изравняване чрез
добавяне към по-малкото количество или отнемане от по-голямото) и ред
неудобства (обектите трябва задължително да са на едно и също място в едно и
също време, да са еднородни и съпоставими с физическите възможности на човек за
тяхното обхващане и др.).
Втората, която е и универсална, е индиректната. Тя е
приложима както в елементарната практика, така и при решаването на
най-високоинтелектуални задачи. При нея съпоставката на обектите става опосредствано,
чрез поотделното им измерване с взета за еталон непроменлива величина.
Полученият при такова сравняване резултат е точен и избягва горните
неудобства.
Още веднъж дебело подчертаваме, че за прилагане на
индиректния способ не е необходимо нищо повече от наличието на непроменлива величина,
която да се ползва като единица мярка. А го изтъкваме изрично, тъй като една
водеща физична теория – теорията на относителността – драстично нарушава това
правило, както и цялата формула на определянето. В качеството си на сравнителна
процедура, тя представлява математически прецизно проведено сравняване,
намерило израз в полученото строго уравнение. В същото време ни уверява, че в
случая липсва противопоставяне, респективно че липсва определеност. И стига до
такъв извод, защото си позволява, освен задължително необходимия измервателен
еталон (скоростта на светлината), да набърква в сравняването и едно свое
априорно приемане-твърдение (принцип на абсолютна относителност на движението),
с което си действие тя напълно опорочава, преиначава коректните си математически
резултати. От тук и фрапиращите заключения, теоретичните чудеса, които
прокламира и натрапва на науката, в това число и на философията, настоявайки за
сляпа вяра в тях. (2, стр. 336-340, 345-348)
До тук изяснявахме съпоставянето на дразнителите
спрямо сетивнопараметричната база. Практиката обаче най-често изисква сравняване-определяне
на два (или повече) обекта А и В помежду им. Тази задача няма как да се реши по
друг начин, освен отново и единствено чрез сетивната база, а именно: Първо се
намира отношението на всеки обект спрямо сетивната база С (обект А към база С е
А/С=а; обект В към база С е В/С=в). Това са предпоставъчните определения на
процедурата. От тях, след изключване на посредника (на средния термин) –
телесната база С, – се получава сравнителното заключение за А и В (обект А
към обект В е (А/С)/(В/С)=а/в или А/В=а/в).
От тази схема не може да има никакво мърдане. Тя
сочи че: 1) Ако обекти А и В се противопоставят (ако А≠В), резултатът не може
да бъде друг, освен определеност. 2) Ако обекти А и В не се противопоставят
(ако А≡В), резултатът не може да бъде друг, освен неопределеност, неразпознаваемост.
Всяко умозаключение, нарушаващо по някакъв начин тези ограничения, ще бъде
погрешно. Резултатът от което и да е сравняване е само с две противоположни
възможности. Или разлика с определеност и познание, идващи от противните гледни
точки, или тъждество с неопределеност поради сетивно безсилие и значи с
произвола на самоопределящото се едно единствено гледище (да се влезе вътре в
тъждеството е немислимо; да се признае такава възможност означава на разума да
се припише способност да владее някакво извън сетивно познавателно изкуство, за
каквото до момента нямаме понятие).
И сега да се върнем на споменатия важен момент на
несъответствие. От познавателната схема следва, че сравняването на противостоящите
обекти се явява относително, тъй като третира единствено разликите между
техните параметри. И значи обективитетът не се познава в неговия цялостен вид,
като абсолют, а само в онази му част, която формира разликата относно телесния
базис. Възможно ли е при това положение да се говори за обективно отражение и
обективна истина?
Отговорът отново е положителен. Сравняването,
безспорно, е относително, но тази относителност е преодолима. Тя би била
абсолютна само ако хората имаха произволни телесни данни или непрестанно
изменящи се такива, така че за едно обективно протичащо събитие да бъдат дадени
безброй различни определения. Телесната база обаче е постоянна, и е една и съща
за всеки индивид. Така за обективитета на първо време се оформя едно преобладаващо
мнение. Освен това самата технология на сравняването действа като ограничение.
Без съмнение не би могло да се хване никаква разлика, ако тезата и антитезата
не бъдат предварително изравнени от едната страна, символично казано отдолу. В
противен случай се изправяме пред хаос и обективна непознаваемост.
Фактът, че сетивата улавят тъкмо едностранни разлики
означава, че това подравняване отдолу е не само възможно, но и реално се
случва. Означава, че в устроената на принципа на противопоставяне реалност за
всяко явление обективно съществува някакво начално ниво, кота нула, от която
нагоре започва отчитането (от нулевия мирис на въздуха, от нулевия вкус на
слюнката, от нулевата вътреочна осветеност и т.н.). В тази връзка важен момент
представлява фактът, че единствено в разликите се проявяват всички закономерности.
А чрез тяхното усвояване стъпка по стъпка се стига и до абсолютната разлика –
тази спрямо основата. Историята на това придвижване е наблюдаема във вековната
крива на познавателния процес.
Както видяхме, в разликите се корени сетивната
познавателна възможност. Тя стартира познанието, отнасяйки дразненията към функционалните
си базировки. В този начален момент те се явяват единствено наличната отчетна
система. Именно от нея започва да се гради образът на външния свят. И понеже,
като най-първично средство за отчет, тя е най-неточната, с най-ниското ниво на
обективност природна скала, то и определенията за реалността, стъпващи на нея,
ще носят същите недостатъци. Ще са в най-голяма степен относителни.
Познанието обаче не остава на това ниско стъпало на
отчетна практика, а тръгва да изнамира за отправни начала все по-прецизни,
твърдо закрепени реперни точки. Откъде "знае" за съществуването на
такива възможности? Естествено, пак чрез сетивата.
С времето умът открива, че има начин да се
"усетят" и реалности, недостъпни за сетивната система, тъй като са
извън нейната зона на чувствителност. Такъв е случаят със земното магнитно
поле, което нашите сетива не усещат, но очите ни виждат ориентацията на
свободно окачен постоянен магнит. Така мозъкът бива информиран за наличието на
подобно явление. И той започва своята каскада от сравнителни операции, за да
стигне до заключението, че въпросният феномен може да се възприема сетивно като
показание на уред. В болшинството си тези уреди се свеждат до зрителна
индикация (температурата в пещта "усещаме" по видимите показания на
термометър; за състава на газова смес съдим по видимите показания на
газанализатор и др.).
Уредите са, един вид, продължение на сетивата. Ведно
с тях се изнамират и все по-точни отчетни системи, откриващи възможност за все
по-обективно отразяване на външния свят. Показателен е случаят с температурата.
Заснемането й относно сетивната отчетна система е приблизително. Същото спрямо
точката на замръзване на водата, взета за нула, е вече независимо от субекта и
много точно. Но умът интуитивно търси образа на абсолютното цяло. А за целта му
е необходима разликата спрямо съответна абсолютна нула. И при температурата я
открива. Открива я и в други области. По закономерностите, уловени в разликите,
постепенно се добира до някакъв абсолютен център, отчета спрямо който дава и
абсолютния образ на явленията.
На това място някой може да ни репликира с
абсолютната относителност на скоростите. Безкомпромисните правила, по които
работи анализаторния апарат, обаче, изключват за схождането към нулата да има
пречки, докато са налице разлики. Единствено опирането в тъждество слага край
на познавателния устрем на ума. Ето защо трябва да считаме, че е просто
невъзможно и скоростите да не са подвластни на все по-точно подравняване и
градация. Твърденията на физиката за абсолютната им относителност са априорни и
недоказуеми. Самият факт, че при тях е налице някакъв таван, независеща от
предпоставки горна граница, говори в полза на старата философска теза за
определеност на нещата.
И наистина, въпросният таван позволява да обърнем
огледално постановката, като свържем с него координатна система. Питаме се
тогава няма ли тя да представлява, един вид, горна нула, спрямо която скоростите,
по вече минусовите си стойности, ще се подредят в огледално възходящ ред
(реално низходящ)? И за този ред съществува ли друга възможност, освен да има същата
горна граница, но със знак минус, която реално ще се яви абсолютна скорост
нула?
Впрочем, познанието не се притеснява да се
"държи старомодно", стремейки се да постига системност и цялостност
всякога и навсякъде. Тази негова "страст" е генетично заложена, ерго
е изначално, принципно предпоставена методика. Затова то я прилага като образец
за търсене на истината. Неуморно мести базировките си от относителни към абсолютни
отчетни системи в преследване на пълния образ на реалностите, разкривайки така
тяхната обективно съществуваща детерминираност.
Литература
1. Бошев Н., Полинарев Б.- Физиология на човека,
Пловдив 1964г.
2. Николов А. - Към смяна на идеите във философията
и физиката, София 1999г.
_______________________________________________
_______________________________________________
Няма коментари:
Публикуване на коментар