ФИЛОСОФИЯ НА НАПРЕДВАНЕТО НА ПОЗНАВАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС

Резюме

Статията визира познавателния процес като цяло. Сним­ката показва нагледно, че той е огледален образ на процеса на материалното развитие. От нея става ясен още и начинът на напредване на позна­нието - чрез скокове от единичното в общото и обратно. Този факт води до заключението, че общото има граница - нещо най-общо, което се явява изходен материал за всичко съществуващо. С тази разработка фи­лосо­фията демонстрира потенциала си и днес да решава значими онто­логи­чески и гносеологически проблеми.

PHILOSOPHY  OF  THE  PROGRESS  OF  COGNITIVE PROCESS

Abstract

The article deals with the cognition process as a whole. The photo represents a mirror image of the material development. The photo also sheds light on the way cognition makes progress – through leaps from the particular to the general – something generalist that is the input material for everything existing. Through this research, philosophy elucidates its potential today too to solve essential ontological and gnosiological problems.
   

Ще започнем със следното колкото самонадеяно, толкова и неудачно изказване относно съд­бата на философията, понеже тъкмо подобните схваща­ния са взели връх в съвременната научна практика:               

“...отначало филосо­фията бе компетентна за всичко; след това философията бе компетентна за някои неща; накрая философията е компетентна само за едно, а именно: в признаването на собствената си некомпетентност.”[1, с. 38]

С тези редове авторът ни известява, че днешната философия е не­пригодна да формира каквото и да е знание. Според него сега тя е в състояние единствено да се грижи за своята си, странична за нау­ката, идей­ност. Т.е., че нейните познавателни сили стигат едва колкото да може да мисли сама себе си. Нищо че отдавна е осъзната принципната необходи­мост от дедуктивна опора на познанието, без която то се явява недъ­гаво, залитащо в произволни творения.

В тази връзка истинско научно предизвикателство е да се постараем, наред с осмислянето на някои ключови познавателни въпроси, да покажем, че горната мисъл е ярка демонстрация на пълно неразбиране на проблема. Още повече, отчитайки нейните претенции за доктринална рамка. Но за нас трябва да е важно да не правим заключения на базата само на видимите обстоятелства, а дълбочинно и с доказателствени сред­ства да съумеем да оголим абсолютната несъстоятелност на разните пророкувания за безполезност на философията.

В крайна сметка, всеки е длъжен да премине от изразяването на достолепни мнения, към единствено научния подход; към проследяване обективния ход на нещата. А последният, знае се, е обективен тъкмо защото следва неотменими вътрешни потребности и нагласи, без да се интересува кой какво казал и защо...па бил той и многотитулуван авторитет по разискваната материя.

Що се отнася до самата теория на познанието, съвременният й вид е далеч от желаната добра оценка. В нейната домоментна изграденост липсват съществени звена, което я прави в голяма степен лабилна и лесна за разколебаване. Това положение, естествено, не може да е удо­влет­ворително за разума. За него приемливи решения са тези, стигнали до оп­ределенията си при съобразяване с двустранните индуктивно-дедук­тивни ограничения.

От подобна оценъчна процедура се нуждаят не една и две теоретични разработки - както тясно специални, така и с общодисциплинарна значимост. Ние тук предимствено ще се занимаем с въпроса за движението на познавателния процес. Но ще оставим настрана разнопластовата му разбивка и ще поставим ударението на два негови аспекта: 1) За движението на познанието като посока, което положение остава недостатъчно изяснено в своите особености и 2) За движението на познанието като начин, като техника на напредване, където най-вече виждаме да се ширят отдавна захабени идеи и не съвсем успешни производства. А ще акцентираме върху тези две сами по себе си възлови разстановки, защото те стоят на подстъпите към други любопитни решения с висока познавателна стойност.

Философията отрано е прозряла, че изучаването на познавателния процес е свързано преди всичко с анализиране на историята на натрупване на знания и от емпирично естество, и на своите собствени. Сиреч, разбрала е, че, за да гради и слага ред в теорията на познанието, трябва всячески да изследва процеса на превръщане на незнанието в знание. Затова още от ранното си детство тръгва да изпълнява тези си убеждения.

Но, както по всичко личи, тя все пак не е съвсем наясно с цялостната познавателна феноменология. Защото и до ден днешен виждаме проследяването на познавателния процес да се плъзга еднопосочно; в плоскостта на предимствено вглеждане в логико-мисловната дейност на човека. Похват, въведен още от античните мислители, който в периода на класиката се професио­нализира с голяма вещина, а при знаменателния диалектически материализъм добива своята интерпретативна прегледност. Разбира се, с цялата си обремененост от разни съмнителни щам­пи и уклони.

По този начин всъщност биват изследвани пресложните отношения и връзки, изразяващи човешкото присъствие в природното многообразие. Наистина така различните достижения на познанието се поддават на обмисляне от разни ъгли. Но за сметка на това в значителна степен се намалява възможността те да бъдат видени като органично свързани час­ти от единен познавателен организъм. Несъмнено, в случая става въпрос за един рутинен способ да се трупа необходимо и безценно знание, кой­то дава възможност да се формират отделни участъци и отделни подробности от познавателния процес, а също така да бъдат хванати и някои от по-общите закономерности в неговото развитие, като движението му от единичното към общото, от явлението към същността и др. Но всичко това някак си само за себе си, изолирано, откъснато от каквато и да е мисъл за обща концепция.

Тук трябва да уточним, че за древните философи просто не съществува възможност за друг вид подхождане, за по-глобализирани изследвания, тъй като в тези далечни времена познавателният процес е все още неразвит, неоформен. За нашите близки предшественици обаче такава възможност е налице. При тях процесът има зад себе си извървян дълъг, сравнително добре очертан път. Но те, казахме, следват инерцията на станалите вече клишета главно разсъдъчни форми на философските постановки.

И ето я сега съвременността, достатъчно отдалечена от старта на познанието. Пред нас релефно очертано се е простряло неговото тяло, бихме казали, сякаш резултат от гигантски експеримент, който човечеството е провело със своята мисловна дейност. Така че можем да заснемем и разгледаме произтеклото познавателно развитие в неговия вид на единно цяло.

С други думи, докато досега, за да изследват това развитие, философите като правило се потапят в него, и го изучават отвътре, то ние ще обърнем перспективата. Ще се откъснем от едно такова взиране в лабиринта на вътрешните структури с тяхната трудно установима комплексна значимост, за да тръгнем по противоположната възможност. Ще извършим наблюденията си върху процеса външно, която гледна точка е достатъчно осветена и има своята самостойна евристика.

По този начин ще изоставим възприетия модел на философско теоретизиране с неговите атакуеми мисловни фигури и тълкувания, за да подходим в изследователски план колкото е възможно по-опростено и значи по-леко за оценяване. Ерго, ще се насочим към пряко видимата ли­ния на поведение на познанието, реално държана от него през хилядолетията, която, казахме, лежи пред нас, достъпна за оглеждане от всички страни и във всякакви аспекти. Така най-достоверно ще отговорим и на въпроса за статута на философията и мястото й в целокупното познание, включително и в наши дни. Понеже този прагматичен път на изследване свежда до минимум вероятността за стигане до вариантни мнения. Той трябва да ни разкрие също в каква посока тръгва познавателния процес от момента, в който става реалност, как напредва в поетото направление, съществуват ли и други възможности за неговото разгръщане и пр.

Чрез прийома на погледите отвън философията по същество ще започне да изучава своите предмети - битие, познание, общество - вече глобалноисторически. В случая с познанието това означава, че тя най-сетне ще се домогне до възможността да изготви снимка на възхождането му от точката на възникване до фиксираното днес място на неговото чело. Именно на тази снимка проличават отчетливо и отговорите на живо интересуващите ни въпроси.

Тук още от пръв поглед се набиват на очи най-малко следните зна­кови обвързки: 1) Познанието (познавателната способност) води начало­то си от развитите материални структури, 2) Познанието се появява на късен етап от еволюцията на материя­та, 3) Там, където възниква позна­нието, пред него няма нищо друго за познаване, освен изминатия от ма­териалния процес път на развитие до този момент, който път фактически представлява миналото на процеса, 4) В мястото на възникване на позна­нието е налице невъобразимо богатство от материални производни,       5) Възниквайки в отдалечената от началото точка на материалното развитие, познанието е в състояние да начене опознаването му единствено от най-близко стоящите до тази точка обекти, тъй като само с тях може да влезе в непосредствен контакт.

Вземайки предвид така ситуираната обстановка около появата на познавателната функция, не е трудно да проумеем, че, по отношение на своята по­сока на движение, новият процес просто няма избор. Принуден е да тръгне от настоящето на материалното развитие, към неговото минало, тъй като бъдещето му няма реалност, е празно. Това фактически единствено възможно за поемане направление ни позволява да се произнесем категорично: по своята посока познавателният процес е противоположен на материалния.

Всичко това означава, че познанието се отправя към дълбоко законспирираната начална фаза на материалното разгръщане. Така познавателният път ще доведе до оформяне на затворен контур с този от материалния процес. Само ще споменем, че кръговратната организация е елемент на основен природен закон. Затова явлението е всеобщо, без възможност за изключения. [2, с. 204-228]

Видяхме защо е норма познанието да направи първите си стъпки в зоната на непосредствено стоящите пред него обекти там и тогава, където и когато то започва да дава признаци на живот. Т.е. познавателният процес тръгва да оползотворява единствената налична възможност - да разнищва необозримото природно многообразие на единичните неща.

За да направим пределно ясен въпроса, който сме си поставили за цел да осмислим, нека си представим реакциите на хомо еректус при на­мирането на няколко бучки халит (каменна сол). Естествено, той първо ще доближи купчината. Ще констатира, че е безшумна и недвижеща се. След това ще започне внимателно да я оглежда. По този начин ще фор­мира различни зрителни възприятия; ще усети белезникавия цвят на буч­ките, неправилната им форма, тяхната многобройност, разнокалибреност и  т.н. С една дума, ще опознае видимите им белези. После ще ги поду­ши. Ще установи, че са без мирис. По-нататък предпазливо ще ги зао­пипва. С това си осезателно действие ще констатира, че са хладни, твър­ди и ръбести. Накрая ще се престраши да докосне някоя бучка с език и соленият й вкус ще му се стори в някаква степен приятен.

Както се вижда, първите контакти със солта дават познание за нейните най-непосредствени единични белези. Впоследствие то се обогатява. Човекът открива, че при удар бучката се пръска (се дели) на все по-малки парчета, а във вода се стопява, сякаш изчезва. И така до времето на древните цивилизации, където срещаме познанието за солта, достигнало етапа на практическото й оползотворяване. Вече са се научили както да я изкопават като халит, така и да я добиват от морето. Усвоили са начини за почистването й и за нейното стриване на ситни зрънца. Започнали са да я употребяват в ежедневната кухня, като средство за продължително запазване на храни, като продукт за разменна търговия и др. Но само толкова.

Натрупването на този опит не е нищо повече от външно опознаване на солта като съчетание от единични свойства, което положение се раз­простира чак до прага на античния свят. И тук (около VII-VI в.пр.н.е.) виждаме да се случва нещо изумително. Сякаш някак си изневиделица изведнъж намираме познавателния процес по това време стигнал до идеята, че солта (че всичко биващо) се състои от първоначала, от някакви първични елементи: водата при Талес, материята “апей­рон” при Анаксимандър, въздухът при Анаксимен, огънят при Хераклит, частиците “хомеомери” при Анаксагор, атомите и пустотата при Демокрит и пр.  [3, с. 70, 74, 77, 78, 83, 125, 134, 136]

Без съмнение, това ново виждане за солта е безкрайно далеч от всичко известно за нея до този момент. То вече представлява познание от възможно най-общ порядък. Този скок от максималната единичност на преките усещания до максималната общност, да речем, на атомизма е неоспорим факт, открояващ се с такава яснота, че ще избоде очите и на най-разсеяния изследовател. С него обаче веднага изниква въпросът дали в случая не сме свидетели на някакво аномално явление. Обективният отговор изисква да проследим целия, проточил се до наши дни, път на процеса на познание.

И силното ни вътрешно усещане, че въпросният скок не е случай­ност, че сме се сблъскали с някаква закономерност, намира своята най-категорична подкрепа. След глобалното отскачане на познавателния про­цес в далечните селения на общото през античността, не по-малко отчетливо се вижда и глобалното му завръщане в коловозите на единичността в началото на така нареченото Възраждане (от края на XIV в. на­татък), формирайки вече не просто групирани емпирични констатации, а систематизирани знания, консолидирани в разни специализирани науки. Това става чрез работите на много доблестни мъже: Н. Коперник, Дж. Бруно, Г. Галилей, Р. Декарт, И. Нютон и др. Тяхната дейност поста­вя в ред земната и небесната механики, превръщайки ги в стройно изгра­дени теории.[2, с. 77-79]

От друга страна, вече са в употреба значителна част от естествените вещества, които днес наричаме химични съединения. Поз­нати са много от взаимодействията между тях, продуктите от реакциите им и т.н. Но все още се работи на сляпо. Самият химизъм на процесите остава в сферата на незнанието, което се отнася и за старата ни познайница - солта.

И така до първата половина на XVIII в., където виждаме да се извисява немската философска школа, бележеща нов обрат на познанието и появата му пак в териториите, подвластни на общото. Тук ще споменем И. Кант, И. Г. Фихте, Ф. В. И. Шелинг и Г. Ф. Хегел. До тях отделени ще поставим К. Маркс и Ф. Енгелс. Този челен отряд на философията всъщност разработва диалектиката като цялостна и единствено научна методология на познанието. А последните двама предста­вители довеждат онтологическата и гносеологическа систематизеции до най-ви­сокото им равнище в лицето на диалектико-материалистичес­ко­то учение за битието и съзнанието и взаимното им отнасяне.[2, с. 83-85, 87-89]

В средата на XIX в. и особено през втората му половина се наблю­дава ново завръщане на познавателния процес в зоната на емпирическите конкретики, за да се разрази в истинска научна революция в началото на XX в. През този славен период представите за устройството на обективната реалност постепенно добиват съвременния си вид. Атомизмът вече е навлязъл в третия си, химически етап на развитие. Утвърждава се като атомно-моле­кул­на теория, която по-късно прераства в молекулно-кинетична (Клаузиус, Максуел, Болцман). [5, с. 190] Разгадан е механизмът на химичните промени - или отделни атоми се свързват, или свързани атоми се разединяват.[4, с. 17]

В този смисъл и при нашата сол е извършен пробив. Тя вече е поз­ната не просто под формата на солено вещество, а е установено поло­же­нието й на сложен минерал - химично съединение, съставено от елемен­тите натрий и хлор в молекула натриев хлорид. Уточнени са масата на молекулата, тегловните съотношения на атомите, тяхната валентност, характерът на връзката им и др.

Като своеобразен връх в разкриване химизма на материята през 1869 г. Д. И. Менделеев съставя периодичната система на химичните елементи, даваща зависимостта на свойствата им от тяхното атомно тегло. [4, с. 29, 37]  Тя поставя и началото на прехода на атомизма в четвърти етап на развитие под формата на физически, съвременен атомизъм. Хронологията е позната; истинско научно нашествие в дълбините на материята, зад което стоят имената на Р. Майер, Д. Максуел, А. Бекерел, Мария и Пиер Кюри, Е. Ръдърфорд, Д. И. Иваненко и др. В резултат почти напълно е изяснена картината на строежа на атома и на неговото ядро. [4, с. 10, 11, 41, 42, 43, 47] Започва и изолирането на частици на веществото, по-малки от атома.

На базата на бурните постижения се изгражда и квантовата механика. М. Планк формулира излъчването на абсолютно черно тяло. Н. Бор развива теорията за строежа на водородния атом. Л. дьо Бройл стига до идеята за вълновите свойства на частиците на веществото. Е. Шрьодингер намира основното уравнение на квантовата механика. П. Дирак предсказва съществуването на позитрона и т.н. [5, с. 51, 529, 672, 721]

В този период на сензационни открития на частнонаучното познание функциите на философията постепенно затихват. Докато физиката взривообразно се реформира, философските настройки изобщо не разчупват черупката си и така се оказват неспособни да покрият изискванията на новото време. Но самата философия не отива към своя залез. Това при нея е само временен отлив. Тя, бихме казали, закономерно е изпаднала в латентно състояние.

Към средата на XX в. спад в дейността не закъснява да регистрира и емпирическото познавателно течение. Забелязва се как постепенно забавят ход вулканично врящите до момента специализирани теоретизации, преминавайки във фаза на успокояване и на техническо усвояване. В същото време от частнонаучните социуми все по-често се случва да бъдат изказвани непривичните за тях по-общи формулировки, не само не поддаващи се на математизация и строго физициране, но и стоящи далеч от същинския позитивизъм. Всъщност представляващи философстване, но доста неумело поради съвсем ограничените схващания, на които се основават. Но техният натиск е осезателен и вече знаем, че не може да бъде предотвратен. Всичко това вече не само че не може да представлява изненада за нас, но даже напротив; то ни дава знак да разберем за достигането до очакваната нова повратна точка в познавателната крива.

Що се отнася до вездесъщата готварска сол, на пръв поглед изглежда, че е нужно само още някое и друго специализирано знание, за да бъде “биографията” й окончателно написана. Но трябва да сме сигурни, че това е илюзорна представа, тъй като нещата около нея все още остават “нередактирани” откъм страната на общото.

Във всеки случай, чрез този пример се убедихме, че познанието не напредва монотонно. Не навлиза в същностните структури, отмахвайки пласт след пласт в строга последователност, а се движи скокообразно. Т.е. познавателната линия е с начупен профил, формиращ се от описаните повратни преходи единично-общо-единично-общо...

Към така видяната вълнообразна траектория е нужно да направим пояснението, че визираните обрати на процеса не означават спиране на познавателната дейност в актуалната до момента работна област, за да се пренесе тотално в противоположната на нея и обратно. Просто те трябва да се разбират като време на скоково засилване на едната познавателна тенденция за сметка на успокояването на другата, след което настъпва обратното явление.

Този начин на разглеждане на познавателния процес ни дава възможност в голяма степен да го физицираме. От философската му отвлеченост да го доведем до усещането за нагледност и за почти предметна осезаемост. Това, от една страна, ще допринесе за неоспоримост на изводите, а от друга, ще позволи да извлечем от постановката с еднаква увереност както философски, така и близки до физиката заключения.

Връщайки се на заснетия материал, това, което веднага се набива на очи, е обстоятелството, че процесът на познание е сходящ. Докато на­чалният период на придвижване в единичността трае стотици векове, то идващият след него първи престой в общото продължава ориентировъч­но около двадесетина века. После Ренесансовият ход на завръщане в единичността се смалява на четири-пет века. А този на сменилото го отиване в общото е само век и половина-два. Следващото избухване на емпириката пък е с продължителност по-малка от век, за което съдим по уталожилата се още към средата на XX в. частнонаучна експанзия, с признаци за обръщане пак към общото.

Тази форма на развитие не е нещо ново за философията. До момента обаче тя е регистрирана само при незначителни по своята разряд­ност познавателни криви, които не предлагат кой знае какъв материал за размисъл. Докато сега я установяваме, вла­дееща с пълна сила и процеса на познание като цяло. Това нейно глобал­но проявяване вече мотивира за сериозен анализ, понеже съдържа в себе си данни от изключителен интерес.

Както изглежда, развитието на познавателния процес върви от ед­на широка начална основа, през все по-тесни сечения, към някаква крайна връхна точка. И доколкото той води своето начало от определен момент на развитие на материалното течение, то пред нас се представя въз­можност за извършване на пряк сравнителен анализ между двата процеса за охарактеризиране на тяхното взаимно отнасяне.

Известно е, че науката вече в общи линии е проучила в неговата цялост и материалното движение. Домогнала се е както до правдоподобни хипотези, така и до безспорни истини за разгръщането му до наши дни. Различни по предметност специализирани изследвания неотменно стигат до едното и също виждане, че въпросното развитие на материята е било разходящо, разширяващо се. Че то не иде от някаква хипотетична мно­жествена безкрайност, за да отиде в друга такава, а е произтекло от дадено реално състояние на начално еднообразие на веществото, от което насетне се разклонява към все по-сложни видоизменения, стигайки така до необятната широта на съвременните структури и форми.

Директно казано, със сигурност можем да твърдим, че материалното развитие представлява уширяване, разрастване, стигащо до онази безбрежна предметновидова основа, от която води началото си нематериалната познавателна линия. За последната пък направихме категоричното разкритие, че тръгва успоредно на материалния процес, но в обратна посока и с обратен, сходящ профил. Тази фигурална онагледеност на двата процеса един до друг позволява възможно най-коректно да ги съпоставим. При това установяваме пункт по пункт, сегмент по сегмент, че фигурата на познанието отговаря точно на фигурата на материалното течение.

От цялата фактология на съответност на двата срещулежа­щи процеса следва еднозначната оценка, че познавателният е безспорен огледален образ на материалния, е негово отражение. Това ни повече, ни по-малко означава, че със знанията за единия процес можем да попълваме празнините по другия. Да вземем за пример проблематичните връхни точки. Ясно е, че сходящата форма на познавателния процес потвърждава догадките и хипотезите за точково начало на материалния (за начален взрив на веществото). Т.е. видимо е взаимното допълване на картината.

Пак по тази логика, след като регистрирахме, че познанието се движи в посока от многообразие към еднообразие, от усложненията към първичната простота, от висшето към низшето, от настоящето към миналото, от явлението към същността, от единичното към общото и т.н. да не изреждаме още от разните аспекти на това движение, то за развитието на материя­та можем да сме съвсем сигурни, че е следвало същите фиксации, но в обратен ред.

Това ситуиране на процесите на материята и познанието е разбираемо, понеже е повече от очевидно, че първоначално обектът и наблю­дателят не могат да не застанат един срещу друг, което е положение на противопоставеност между тях. Ето защо на обекта-теза наблюдателят не е в състояние да отговори по друг начин, освен с отобразяване-анти­теза. Да отбележим още и факта, че опознавателното движение няма никакъв друг вариант за осъществяване, освен в направление от обекта към наблюдателя.

В този смисъл никъде и никога познанието първоначално не може да се яви другояче, освен под формата на обратен на действителността образ. Едва след това тази огледална гледка подлежи на преработка в действителна, в копие на обекта. За целта е нужно наблюдателят да се премести в позицията на тезата. По този начин сега той ще се яви противопоставен на собственото си начално антитезно възприятие. Или вече ще строи огледално на огледалното изображение (обратно на обратното, антитеза на антитезата). Т.е. ще реализира изправеното, отговарящото на действителността положение.

Видно е, че последното се постига посредством връщане на опознавателното движение в изходната точка. Сиреч, посредством затваряне на познавателен контур. Фактът на осъществяването на такъв в конфигурацията материален-познавателен процеси доказва, че съзнанието (огледалото) е дистанцирано от началото на материалното развитие. В противен случай кръгът просто няма как да се получи.

Специално изтъкваме тази невъзможна за превъзмогване (за заобикаляне, за игнориране) кръгова процедура, тъй като нееднократно в историята на научната дейност тъкмо началните огледално-познавател­ни стъпки са се вземали за съвпадащи с реалността (показателен е случа­ят с привидното движение на Слънцето). Подобно заблуждение владее умовете и в наше време. В своя теоретична разработка физиката, демон­стрирайки явна предубеденост, обявява безспорно огледалните си мате­матически решения от отворения контур за абсолютно тъждествени с действителността. Така, като обръща наопаки реалностите и в този им вид ги взема за самата изкристализирала истина, тя ни поднася гротес­кни формулировки, с оскърбителното настояване да не търсим здрав разум, а да вярваме в тях.[2, с. 323-325]

Но да продължим по темата. Щом са налице огледало и оглеждащ се в него обект, то просто няма как огледалото да не отразява обекта в напълно съответен образ. Невъзможно е то да даде изображение само на отделни части от него, а остатъка от цялото да остане скрито, както е невъзможно и на някои места да го отрази в подробности, а на други да не може. Разбира се, при познавателното огледало има някои характерни моменти. По механизма на ограниченото, на изборното контактуване с обективитета, образът на последния се проявява в огледалото бавно и част по част. От начални неясни силуети, с времето той става все по-отчетлив и по-детайлен.

Разкритата форма на познавателния процес обаче подсказва, че това проясняване, с асимптотично приближаване към абсолютната истина, не може да трае вечно. Че единството единично-общо познание след­ва да е със затворена конфигурация. Представено като наглед, първоначално то цялото е област на незнание. После се появява нищожно малката твърдина на полюса на единичностите, който започва неудържимо да набъбва. Естествено, увеличението му не може да става по друг начин, освен за сметка на незнанието. Същото представлява празнина, която възбужда познавателното ядро и силово го притегля навътре в себе си. Така, с течение на времето, процесът потегля в пустотата, озовавайки се в противоположната част на единството, където поставя основата и на полюса на познанието за общото.

По тази схема на двустранна загуба на територии незнанието започва да се свива. Разбираемо е, че това свиване ще продължи до неговия свършек. В този смисъл цялото единство ще премине от началната едностранчивост на незнанието, в крайната едностранчивост на пълнота на знанието.

Тези моменти на крайни отклонения (ликвидация на противопоставянето) вещаят едно: и в природата, и в познанието, и в обществото заличаването на разликите, уравняването води до застой и става причина за поврат - връщане обратно в изходната позиция. Но вече знаем, че, в случая с познанието, това следва да се получи единствено като отражение на нов цикъл на развитие на материята.

Сега остава да спрем вниманието си и на самото отскачане на познанието от единичното в общото и обратно. Ясно е, че в обсега на сетивната система във всеки момент попада неизброимо количество информация от околната среда, по-голямата част от която бива отпращана в подсъзнанието като периферна, поради целево насоченото ни внимание (затова само локална доминанта от усещанията предизвиква огледална образност).

Така, изследвайки единичността, умът несъзнателно се натъква и на много данни, говорещи за наличието на общо в предметите и явленията. Можем да предположим, че, по този път на съзряване на познанието, идва един момент, в който то се оказва акумулирало истинска грамада от явни и неявни знания, опит и провокиращи го факти, представляващи мисловно-енергиен заряд, значително по-висок от необходимия за ниското ниво на монотонно натрупване, където се намира.

За това възбудено състояние навярно допринасят и безбройните нецеленасочени оперативни действия на сравняване, групиране, обобщаване и пр., които мозъкът е програмиран да извършва със складирания масив от данни в определените за това места (неволево мислене - непринудено появяващи се, пробягващи съждения, умозаключения и т.н.). Във всеки случай, познанието на даден етап на развитие се явява в невъзможност повече да следва пътя на равномерно нарастване. Чувства се готово за скок на по-високо ниво на действие и не закъснява да реализира тази своя готовност, впускайки се в празното.

И ето го, отскочило на високата орбита на общото, където го виждаме да хвърля огромни усилия за отразяване на обективитета и в тази му част, която засега е съвсем неясна. Дейността на въпросната съвсем миниатюрна площадка е съпроводена с извънредни трудности поради факта, че познавателните сили на процеса са ограничени от ограничеността на товара единични знания, който ползва за база, ерго с който е предприел скока. Ето защо, след известно време на непосилен труд, неговите скромни познавателни възможности се изчерпват, принуждавайки го да се върне отново на целината на единичностите. С времето следва по същата схема нов цикъл на скок в общото, ново връщане в единичното и т.н.

От описанието на познавателната процедура можем да разсъдим, че челото на познанието е с размерност, позволяваща му да влиза в допир само с тесен хоризонт от обективитета. Така че в началото, когато единичната и общата компоненти са на огромно разстояние една от друга, познанието наистина няма друга възможност, освен да направи героичния си скок в неизвестността. Но в наши дни фронтовете на единичното и общото вече до такава степен са се сближили, че се поддават на обхващане дори със сравнително неголямо отскачане.

В същото време следва да настъпи и момента, когато двете страни ще попадат вече едновременно в полезрението на познанието. Това означава, че досегашните му скокове навярно ще се изродят в, един вид, само местене на погледа от едната върху другата и така до пълното единение на противоположностите, след което идва ред на проясняването.

Все така на едро да обсъдим познавателните скокове и откъм една друга тяхна страна. Впечатляващо е обстоятелството, че те не оставят никаква диря. Това означава, че познанието, напускайки единичното, не се спира, не се появява никъде в междинните точки на разстоянието до общото, а отива именно от единия край на единството до другия. Както показахме, след като едва що е усвоило външните белези на солта, отскача директно до най-общите й основания - до атомния й строеж, а не се появява, да речем, при нейната електролитна дисоциация.

Този факт е многозначителен. Очевидно, тръгвайки към общото, познанието не само че не е в състояние да избира къде да се появи, но и не разполага с механизъм, който да му позволи да осъществи самоспиране на произволно набелязано място. Поради тази причина то, както изглежда, няма никаква друга възможност да преустанови своя ход, освен тази да срещне по пътя си непреодолима преграда.

Без съмнение, такава преграда няма никъде другаде по пътя му, освен само в крайното общо. И понеже откъм единичното говорим за налична граница на единичността, за каквато без никакво колебание сочим сетивните усещания, то значи познанието ни дава да разберем за наличието на подобна граница и откъм общото - нещо най-общо, от което се произвежда материалното многообразие. Именно тази крайна (а всъщност изходна) структура се изпречва пред него, принуждавайки го да спре и да излезе наяве.

От физиологична гледна точка липсата на следа от придвижването говори, както споменахме, че става въпрос за вътремозъчни синтезни действия (проблясък на идеи) по прехвърляне на преки мостове от единичното към общото. Но, поради факта, че всичко това се извършва с оскъдна налична база данни, тази обобщителна логика изглежда се явява възможна за осъществяване само при индивиди с най-подходящо формиран динамичен стереотип.

Фактът на принудително прекратяване на устрема на познавателния процес поради извървяване открай докрай на предоставеното от обективитета разстояние, респективно фактът на неговото двустранно ограничаване навежда на редица основополагащи заключения, всяко едно от които нуждаещо се и заслужаващо отделно внимание. Но тук само ще споменем тези, които обслужват набелязаната линия на изследването.

А именно: Общото, буквално казано, не е неизчерпаемо в дълбочина. Градацията към все по-общите категоризации има своята последна позиция в нещо възможно най-общо. Това най-общо не е някаква мисловна фикция, не е достигната висша философска абстракция, а е нещо с непосредствено физическо присъствие, представлява конкретна материална структура. Тази феноменална преграда е една единствена, абсолютно еднородна, от една страна, и равна и непроницаема, от друга. Образно казано, в нея няма нито структурни различия, нито разклонения, издатини, вдлъбнатини, тунели...както и пукнатини, пролуки и пр., които да отварят място за някаква, дори и най-малка вероятност за измъкване от заграждението.

Да се твърди, че по-нататък от нея все пак продължава да има обек­тивна реалност, която обаче съществува единствено под формата на нещо в себе си и вечно остава в този си вид, е злоупотреба с интелектуалната свобода.

Разумно е да се предположи, че ако така описаната фактология е действителна, то следва да са налице и други пътища за потвърждаване на всички изтъкнати констатации. И наистина, философията е в състояние да предложи такива, е в състояние да докаже тези космополитни изводи и по други направления на провеждане на своите разсъждения. От друга страна, излишно е да коментираме дали до тук направените изследвания са необходими за познанието, дали са философски по своето естество и дали ма друга наука, която би могла да ги извърши.

След улавянето на главните закономерности в поведението на познавателния процес и стигането чрез тях до предложените глобални заключения, вече можем дебело да подчертаем, че наличието на философска отражателна дейност се диктува от самото развитие на материално-познавателната реалност. В този смисъл философското участие (ако щете набъркване) в разните научни области, на което днес не се гледа с добро око, не е нечие фриволно хрумване, а се подтиква от обективна необходимост.

Сиреч, “крахът на философията” е принципно невъзможен за сбъдване. Тя продължава да бъде компетентна по въпросите от интерес за науката, доколкото те, без изключение, освен непосредствените си конкретики, имат и своята по-обща екзистенция, чрез която се явяват подлежащи и на философско осмисляне.

Накрая, вече напълно уверени, можем да повторим, че, доколкото философията - според ортодоксалната диалектико-материалистическа теория, а по-добра от нея не ни е известна, - е призвана да изследва най-общите закони на развитие на познанието (също на материалния свят и обществото), тя би трябвало и днес да полага усилия за придвижване напред в тази област. Така, както го е правила през вековете - усърдно и съзидателно, задоволявайки нуждите от отразяване на най-общите черти и тенденции и с присъщата си чувствителност към неимоверно разширилата се частнонаучна фактология.

Литература

1.      Ирибаджаков Н. - Критика на метафизическия разум, С. 1979

2.      Николов А. - Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999

3.      Радев Р. - Антична философия, С. 1988

4.      Кулелиев К., Ронков Б., Джоглев Д. - Обща химия, С. 1963

5.      Иванчев Н., Петров С., Христов Л. - Физика, С. 1975
_____________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013  Всички права запазени  (COPYRIGHT © 2010-2013)   

http://alniko.log.bg/                         9 Август 2010 / 06:06  |  Автор: alniko  |   | Категория: Наука

Top of Form

Bottom of Form