У мен будят иронична усмивка и
недоумение наново избуяващите идеи за Божи пръст в строежа на Вселената
при не един и двама от представителите на така наречените точни науки. Просто
не е за вярване, че схващания от този род намират почва за виреене в научното
пространство, сякаш няма специално отредено място за изнасяне на подобни
проповеди.
Считам, че застъпниците на възгледите за
невъзможно без Външна намеса осъществяване на Света като това, което е, имат
сериозен проблем както със своята тясно специална подготвеност, така и с общата
си философска такава. И особено с втората, тъй като именно нейното неглижиране,
на каквото сме свидетели в наше време, води до най-тежките поражения на
научността. Невежественото отношение към философското знание винаги стоварва
сетнешни неблагополучия върху всяка, "неопетнена с мирогледни
бълнувания", емпирика. Нещо като акт на възмездие...законен...
Изрично подчертавам всичко това, защото,
някак си, е в дисхармония със самата идея за познавателно напредване, да се
редят тухли в градежа на храма на науката, а да се ходи на поклонение в онзи,
другия.
Онова, което определяме като обективна
Реалност, включително и самото човешко Съзнание, се поддава на все по-пълно и
правдиво обяснение единствено от гледна точка на учението за еволюция на
несътворимата и неунищожима Материя. На разните противодействащи варианти
трябва да се гледа само като на обективен диалектически инструмент за
пришпорване на еволюционизма, така че той все по-бързо и по-успешно да се
усъвършенства.
Сам по себе си процесът на познание е от
изключителен интерес за извличане на поуки от всякакво естество. Само че
методите на изследване, прилагани до днес, вече не вършат работа. Времената
налагат философията да придава все по-висока степен на конкретност на своята
продукция. От такива съображения ще погледна на Познанието като външен за него
наблюдател.
И така, Процесът е пред мен, обективно
следващ своя път в пространството и времето, оставяйки ярка следа, проточила се
през вековете, с отбелязки по нея къде що е ставало като събития и особености.
Човек само трябва да има очи за всичко това. Широко отворени очи...
При тази почти физицирана постановка,
мога надеждно да проследя познавателната фактология и да извлека максимално
нагледни, ерго безпристрастни заключения, както подобава на една
причинно-следствено обусловена разработка. Но от разните аспекти на развитие на
Познанието сега ще изясня само момента на придвижването му като посока.
За да преосмисля значимостта на
предначертаното направление, просто ще опиша това, което виждат очите ми. Ще
взема за пример появата на нашия благодатен остров – планетата Земя, като
понятна за всекиго природна претрансформация, принципно повтаряща развитието на
глобалната субстанция, неизвестностите около която продължават да тормозят ума.
Науката по безспорен начин е доказала,
че първоначално Земята е представлявала нагорещен газов облак, който
впоследствие е преминал в течно състояние – познатата ни еднородна магма.
Именно тя е изходният материал за всичко следващо. С нейното изстиване започват
нескончаеми верижни физико-химични превръщания, имащи за резултат все
по-усложнени и разновидови производни. В крайна сметка се появяват водата,
сушата, почвата, растенията, животните...цялото небивало многообразие и
богатство на днешната действителност.
С една дума със сигурност знаем, че
процесът на развитие на нашата планета тръгва от еднообразието на простата,
обща за всички неща, магма. Тя е тяхната същност. Следват нейните превъплъщения
в многообразието на все новите и нови, коя от коя по-сложни, единични
материални форми и явления, за да се стигне до невъобразимо пъстрата и сложна обстановка,
бележеща появата на човека с неговото съзнание. Което е все същото, със
сигурност бихме могли да кажем, че магмата е онази отминала, проста, обща
същност, от която са произтекли всички настоящи, видими, сложни, единични
предмети и явления.
В обобщен вид, Материалната Реалност,
разширявайки конусообразно структурите си, държи ход на развитие от миналото
към настоящето, от низшето към висшето, от общото към единичното, от същността
към явлението, от едното към многото, от простото към сложното...Да не изреждам
още страни на това течение, защото и така вече получих класирани в почти
табличен вид резултати:
в миналото е низшето, е общото, е
същността, е едното, е простото
в настоящето е висшето, е единичното,
е явлението, е многото, е
сложното
Това, подредено по правилата на
логиката, изглежда така:
низшето=общото=същността=едното=простото
висшето=единичното=явлението=многото=сложното
Трябва изрично да изтъкна, че днешната
теория на познанието е доволно объркана по горните констатации...на места
противоречива, на други направо погрешна. Но да не избързвам.
С появата на човешкото същество (съзнанието) възниква и
активната двустранна връзка човек-природа. От една страна, околната среда
всячески материално въздейства върху индивида, а от друга, той се оказва
принуден да държи спрямо нея обратното не материално, идеално поведение – да я
наблюдава и изучава, за да поддържа безпроблемно жизнената си функция и все
по-пълно да задоволява своите нужди. Тази необходимост бележи обективното
възникване на Процеса на познание – невъзможното за избягване условие за
съществуване и утвърждаване на съзнателния живот.
Без никакво съмнение, пръв опознавателен
обект на този, вече Идеален Процес, не може да бъде нищо друго, освен неимоверно
сложната, но непосредствено осезаема среда в онова място на развитие на
Материята, в която възниква и се задейства Съзнанието. Еволюцията обаче е
довела човешките сетива до такава степен на съвършенство, че те съвсем леко,
без никакви усилия разгадават невъобразимо уплетения и необятен свят на
химическите и физически въздействия.
Нуждите на човека обаче все повече и
повече нарастват, което заставя Познанието да се усъвършенства и развива. С
това се слага начало и на неговия непрестанен стремеж към разширяване на своите
позиции. Въпросът е какви са пространствените възможности в това отношение?
Накъде има територия за овладяване? Този въпрос е формален, тъй като отговорът
му се разбира от само себе си.
Понеже Материалното развитие е достигнало
до определена точка, от която нататък, в същата посока, вече няма проявления за
усещане, респективно за познаване (там е още неслучилото се, предстоящото за
реализиране бъдеще), то за Познанието няма никакъв избор накъде да поеме. Остава едната единствена възможност –
назад към изходното начало. И то изобщо не се двоуми да тръгне по този,
предопределен му от обективните обстоятелства, път, вещаещ изнурителна работа
пряко неизвестностите, но носещ благодат за човечеството... пък и почести, и
слава. И така, заключението е:
Познавателният процес се движи в посока,
обратна на посоката на
развитие на Материята.
Този извод е от изключителна важност. С
него се слага край на твърденията "по усет". Става ясно не само че
Познавателният процес започва да отразява развитието на Материалния в обратна
последователност, но и защо това е така. Сиреч установяваме по категоричен
начин, че Познавателният процес не може да бъде нищо повече от копие на
проявленията на Материалния, само че в обратен ред – от настоящето към
миналото. И, в този смисъл, по форма двата процеса следва да са абсолютно
еднакви, да си приличат досущ като реален обект и неговия огледален образ.
От тук нататък работата ми по
конкретизиране на познавателната одисея се свежда до елементарното упражнение
да взема таблицата за материалното резвитие и да я престроя в обратен ред, а
именно:
Познанието се движи от<настоящето =
висшето = единичното =
явлението = многото =
сложното> към <миналото = низшето =
общото = същността = едното = простото>
Така нещата стават прегледни и
онагледени.С това отпадат всички колебания и заигравания на разните разпокъсани
познавателни учения, включително и на най-систематизираното,
диалектико-материалистическото, тъй като очевидно биха се сметнали за отявлени
недомислици, примерно, едни твърдения за движение на Познанието
от <многото единичности> към <многото общи> или
от <многото явления> към <многото същности>, или
от <многото настоящи производни> към<многото изходни
начала> и тем подобни, дразнещи ума, алогизми.
Споменавайки
диалектико-материалистическата теория на познанието, се налага да отделя
специално внимание на неправилното й виждане "познанието се движи от
простото към сложното". Уточнението за тъкмо обратното, в действителност,
негово преместване, е от изключително значение. Първо, защото едно напредване
към сложното може да се приеме като безкрайност на материалните импровизации и
в дълбочина, и в широчина (без граница в нещо най-сложно), какъвто възглед
развива и въпросната теория. И второ, такова схващане автоматично застава в
защита на всички онези неразбираеми сложнотии, които в изобилие бълва
емпириката, самовлюбено изживявайки се като единствено посветена в тайнствата
на докосваните природни чудеса.
Докато обратната посока – от
сложното към простото – е явно сходяща. Явно има своя край в нещо
едно, най-просто, което положение е и прекрасна евристика (говори за наличието
на много по-проста реалност от земната магма). То ни насочва да търсим истината
в лицето на някакъв елементарен в буквалния смисъл на думата материален фактор.
Само че този, вече бледо очертаващ се, феномен се оказва омотан толкова навътре
в нещата, е до такава степен замаскиран от материалното развитие, че фактически
се явява много трудно достъпен, респективно, неимоверно тежък за откриване.
Впрочем, дали наистина това е така ще покажат по-нататъшните анализи на
визираните два процеса.
_________________________________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар