Продължавам с
прийомите на страничен наблюдател да правя оглед на Познавателния процес. При
това, не мога да не отбележа, че, докато неговата посока на развитие е
сравнително лека за осмисляне, тъй като много от интересуващите ни нейни
характерности стоят пред нас като пряко видими изяви, то коренно противоположно
се явява положението с разкриване на начина на протичане на самата Познавателна
практика. Нужен е не само и не толкова усилен труд за проучване на
оставената от Познанието през вековете комплицирана историческа диря, начиная
от примитивизма на пещерния човек, та до несравнимо разширения кръгозор на
съвремието, а, най-вече, нужни са способност за самостоятелно мислене,
изследователска селективност и възможности, които да са в състояние да отделят
неговия главен хармоник от безбройните му колебания с по-заден ред на
проявление, както и от тези със случаен характер. Само така и тогава могат да
бъдат уловени тенденциите на лъкатушене на Познавателната крива.
Както е известно,
което е и близо до ума, първите Познавателни наченки обективно необходимо
започват откъм единичните белези на нещата и явленията в мястото на поява на
Съзнанието, поради което са предимно външни, повърхностни. От тук пътят по
принуда се насочвакъм усвояване на все по-общите вътреустройствени структури и
правила на организация. Диалектическият материализъм по различни поводи
многократно се спира на това движение, но така и не успява да схване и избистри
основните му особености. В общи линии го възприема като един безконечен възход.
Трактовката видимо е мъглява, но, въпреки това, с нея случаят се счита за
изяснен в задоволителна степен както философски, така и от частнонаучна гледна
точка. И е всеобщо мнението, че по този въпрос няма и не може да има никакви
възражения.
В действителност обаче
нещата не се случват точно в този ред на субективни очаквания. Олицетворяващият
човешката същност процес на Познание все още стои забулен в неразбирания и
недооценки. Бива анализиран без нужната проницателност и дълбочина. Бих казал
некомпетентно, отгоре-отгоре.
В тази разработка
държа специално да акцентирам върху любопитния, а в действителност съвсем
шаблонен, начин на неговото напредване. За да го представя колкото се може
по-нагледно ще си послужа с примера по оползотворяването от човека на скалния
образец мрамор.
Знаем, че, за нашия
пещерен праотец, мраморът представлява просто някакъв камък. Той е стигнал до
тази си първобитна представа, след като първоначално е подложил намерената
отломка на визуални, слухови, обонятелни, осезателни и вкусови опитвания. Т.е.,
след като е установил, че тя не издава звуци, че е нежива, че има бляскащи
съставки, че е твърда, ръбеста, с неправилна форма, че е без мирис, без вкус,
не става за ядене, че при удар се пръска на по-малки късове и т.н., и т.н. все
подобни възприятия на най-ниското ниво на непосредствената сетивност. Но дори и
това нищожно зрънце Познание вече му позволява да подлага парчетата скала на
примитивна обработка и така да ги ползва в качеството на първи каменни сечива.
С течение на времето
този скален вид бива все повече опознаван откъм чудесните му, чисто практични
страни. Хората констатират неговата едновременна здравина и сравнително лека
податливост на ломене, на шлифоване, на формиране... Остават очаровани от
получаващите се гладки лъскави повърхности в красиви цветови нюанси. Разкриват
голямото удобство да го ползват за настилки, облицовки, мозайки, колони..., за
да стигнат накрая не само до ползата от широката гама негови приложения, но и
до естетическата наслада от допира с тях.
Без съмнение, до тук
цялото, така да се каже, многовековно самообучение на човека по отношение на
мрамора, протича във вид на равномерно прогресиране, която линия е в унисон с
очерталото се авангардно мислене.
И, от Великия
Нютон насам, та чак до наши дни, тъкмо този несмутим път на постепенна градация
наставнически ни внушават за единствено правилен тясно профилираните
представители на частните науки. Според тяхното верую, самообявило се за най-професионално
издържаното, стремлението към знания трябва да продължи възкачването си все
така спокойно-монотонно, стъпка по стъпка, в стил на строга последователност на
отмахване на напластяванията. И да се поддържа този маниер на напредване докато
изобщо има Познание.
С провъзгласяването на
тази гледна точка за единствено научна, обобщаващото философско знание
фактически бива подложено на незачитане и игнориране (де да имаше начин да бъде
изгонено завинаги от пределите на научното пространство...). Само ще вметна,
че, за времето си, Нютоновият девиз "Хипотези не измислям" може и да
е имал своето позитивно звучене на фона на предлаганите тогава
анемично-наивистични философски натюрели. Но от едно такова придвижване опипом
вече са минали векове цивилизационен напредък...
Днес проблемът с
пренебрежителното отношение към философския принос в науката е не само с
животрептяща актуалност, но стои издигнат с още по-голяма острота и
непримиримост. Емпирически настроените съвременни научни капацитети газят из
философската законност направо с ботушите, изисквайки същото и от по-младите си
колеги. Със самочувствието на законотворци в науката, те гордо пъчат гърди и
раздават указания за прословутата плавна настъпателност на Познанието.
В този смисъл, в
случая с мрамора, частнонаучните изследователи, изживяващи се като най-вещи в
областта на природоучението, настояват следващото завоевание да бъде, да речем,
установяването на неговия минерален произход и съдържание, предимно на
калцити. После да се отиде към разкриването му като химическото съединение
калциев карбонат Ca(CO)3. След това да се изучатприсъщите му конкретни химико-физични свойства и
особености. По-нататък да се навлезе в атомния строеж на съставящите го химични
елементи, с естеството на връзката между тях и...все в това русло на спазване
на реда от най-единичното, към преместване в непосредствено стоящото до него
общо, после към влизащото в допир с него още по-общо, сетне към следващото
по-общо от това по-общо и т.н., и т.н. – докъде, не се знае, а и не бива да се
правят предположения, поради, видите ли, псевдонаучността на подобен род
изпреварваща идейност.
Сиреч, за емпирически устроеното мислене, неговият
собствен път на развитие, изразяващ се в бавно,
пълзешком изкачване нагоре по методите на експериментирането и
математизацията, се явява естествено предопределеният път на развитие на
Познанието. Затова всяко отклонение,
всяка избързваща напред логика трябва да се заклеймява като вредно за науката,
непотребно умозрение. Като достойна само за присмех и изхвърляне в кошчето
импровизация на тема Обективна Реалност. Нищо че от пръв поглед личи цялата
посредственост и тесногръдие на тази постановка.
За този тип умствени нагласи е
скверна дори самата мисъл да се допусне, черазумът
е с къде-къде по-големи възможности да прониква навътре в материята – чрез
философията като свое острие. И че, в съответствие с това, по-общото
философско интерпретиране на въпросите, видимо отишло далеч напред в
логическите си прозрения, може също да има своите строго научни основания.
Но да видим какво е действителното
поведението на Познанието. Съобразява ли се то с поученията на изтъкнатите
учени-емпирици или си има свои методи за постигане на високите идеали.
За целта да се върнем на мрамора.
Спомнете си, че, по отношение на разучаването му, Познанието първоначално стъпи
на съвсем тясната ивичка единични сетивни възприятия, явяваща се негов роден,
плодотворен бряг. Но и трамплин, изходен рубеж, от който нататък се простира
необозримата шир на общото, на незнанието, на абсолютната неизвестност. Сетне
видяхме как то, без кой знае какви усилия, бавно и прилежно започна неотстъпно
да разширява територията си. Естествено, в единствено възможното направление –
навътре в общото, – наддавайки към бреговата ивица все нови и нови участъци от
укрепващи знания. И го оставихме, вече удобно настанило се на овладените
пространни подстъпи от прагматика и умения. Оставихме го, стигнало до високото
стъпало там някъде вездесъщият Фидий уверено да вае неповторимата Венера.
Но ето че, междувременно, се случва
нещо "непредвидено". Малко след това свое извисяване, Познанието, по
някакъв, свой си, "вроден" нагон, ненадейно изоставя търсената до
момента сигурност, гмурва се в страховитата неизвестност, и, в лицето на
гениалните идеи на Демокрит, изведнъж го намираме отишло чак до позициите на
възможно най-голямата степен на общност. Пренебрегнало цялата, препоръчвана от
емпириците, последователност от стъпки за извървяване, то се появява в
най-крайната, диаметрално отстояща точка, сякаш отнапред предугадило нейното
съществуване. Там, за всеобщо възхищение, полага основите на противоположна,
откъм най-общото, работна площадка, заключавайки, че мраморът, както и цялата
Вселена, се състои единствено от атоми и пустота! По този начин фактически
учредява своя втора познавателна опора, играеща ролята на пътеводна светлина в
тъмата на незнанието.
Не след дълго обаче, изчерпало
потенциала от единични знания, с който разполага, се вижда принудено да се
върне обратно на брега на единичното. Но вече на по-високото ниво по винтовата
линия, която очевидно заформя. След време, пак набрало нужната енергия, отново
се впуска в шеметното прекосяване на масива на незнанието, отново се спира в
отсрещната страна, където увеличава дела на отхвърлената работа, и отново
"разтоварено се връща на родния бряг".
Във всеки случай, който си даде
труда да проследи цялата одисея на напредване на процеса, та чак до наши дни,
ще установи, че същият неколкократно повтаря тези, на пръв поглед, фамозни
обиколки, а всъщност оказващи се негов резонен спирален способ на придвижване
единично-общо-единично-общо-единично..., в подчинение на все същата всесилна
диалектическа законност. Образно казано, Познанието започва да гради провлак
между двата си постамента, наддавайки последователно и откъм единия бряг, и
откъм другия.
И сега, към Многоуважаемите заклети
емпирици...! Ха, идете, Господа, че спрете Познанието, да не "върши тези
своеволия"...да не следва повелите и динамизма на диалектиката, а да
преклони глава пред Вашите "свещени, гладки" предписания! Сиреч,
накарайте го да притуря знания само откъм едната, откъм Вашата страна (само
откъм единичното) и да зареже другата, философската (тази откъм общото).
Добавям, ако си нямате работа...или, по-скоро, ако сте толкова неспасяемо
безпросветни!
Както
стана видно, познавателна линия с непрестанно възхождане от единичното към
общото има, но само като стратегическа посока на движение на Познанието. Тя се
явява ос на спиралата единично-общо-единично...А това спирално разгръщане е
единствено възможната тактика за осъществяване на въпросната
стратегия.
Всъщност, уточняването на
Познавателната траектория като конусообразна спирала, стъпила с широката си
основа в единичността, и формирала връх с нещо най-общо, и начина на описването
й – с постъпателно-възвратни движения единично-общо-единично-общото и т.н., –
ми бяха необходими най-вече заради богатата и уникална фактология около цялото
това фигурално разгръщане. А самата нагледност на представянето в значителна
степен улеснява ваденето на генерални изводи по отношение субстанциалността на
материята. Остава само да подредя фактите и да разкрия съдържанието им.
В поетото направление към общото
Познанието явно се придвижва под диктовката на диалектиката. Както установихме,
настъпва момент, когато то, все още съвсем слабо и неукрепнало, изоставя
сигурността на брега на единичното, и се впуска в едно безпрецедентно
прекосяване на общото. Факт е, че, в това рисково начинание, за него не
съществува никакъв вариант да започне да решава междинно стоящите на пътя му
безброй задачи. Познанието остава напълно безразлично към тях, по която причина
от самото негово кръстосване напред-назад липсва оставена следа. Но за това, че
се движи и, че това движение се прекратява, след което обръща посоката си, съдим
по неговата поява на определено място и в определена последователност в общото
и в единичното. Т.е. от "предприетото пътешествие" личат само
началната и крайната точки.
За началната знаем всичко. За
крайната – нищо. Очевидно е обаче, че Познанието не е в състояние само "да
решава" къде да се спре. Дори и да можеше да "взема подобно
решение", То е в абсолютна невъзможност да го осъществи, тъй като няма как
да се самоспре – "не е съоръжено" с никакви механизми за тази цел,
"няма спирачки".
Също така безспорно е, че никакъв
външен фактор не би могъл да има привилегията да решава къде да спре
Познавателното нашествие. А ако и да можеше да решава това, той е в
невъзможност да го осъществи, тъй като липсва инструмент, с чиято помощ да го
стори. В реалната действителност не са предвидени механизми нито за външна
принуда към спиране, нито за самоспиране.
На това място веднага изникват куп
въпроси. Как тогава Познанието спира в точката, в която излиза наяве? Как
избира спирането да стане тъкмо в нея? Какво представлява тя? Отговорът е един.
Тук Познавателният Процес среща непреодолима преграда. А, за да е непреодолима,
тя значи представлява реална материална конкретика (изключено е да е мисловна,
идеална, абстрактна). Явява се нещо едно единствено най-общо, но такова с
конкретна физика, с единична предметност. Явява се нещо най-общо единично.
Именно тя е убягващата ни праматерия, е материята като такава – изходната
субстанция на всичко биващо.
И така, няма никакво съмнение,
че единството единично-общо е ограничено откъм единичното чрез сетивно
възприеманите най-единични неща и явления. В тях Познанието има своето начало,
откъдето тръгва да превзема териториите на все по-общото. "Да превзема
териториите на все по-общото" ни повече, ни по-малко означава да разкрива
единичната същност на все по-общото, което среща по пътя си. А е в състояние да
я разкрива, защото тя очевидно обективно изначално съществува като такава. В
противен случай Познанието би следвало да се изявява като производствен процес,
по някакъв незнаен начин преобразуващ, преработващ безличното, неопределено
общо в единично с конкретен образ, което допускане е абсурдно. В този ред на
мисли, всяка следваща разкрита единична форма ще се явява с по-висока степен на
общност от предходната.
И ето сега със сигурност
установяваме, че тази градацията към все по-общото (че материята в дълбочина)
също има своя край в някакво конкретно материално проявление. Т.е., стигаме до
категоричното заключение, че единството единично-общо има предел не само откъм
единичното, но и откъм общото – простира се до някаква най-задна негова част,
явяваща се негова граница и свършек. Следователно, дебело подчертавам това, тъй
като се касае за основен природен закон, познавателната територия е ограничена,
е затворена, е детерминирана.
Сега да затвърдим казаното чрез
допускане на противното. Ако общото беше безгранично или, както е прието да се
казва, ако беше неизчерпаемо в дълбочина, веднага възниква катастрофалната
неизбежност Познанието, веднъж устремило се навътре в цялото, да няма в какво
да се спре и значи завинаги да изчезне от погледа ни, потънало в зейналата
безкрайност, което е равностойно на прекратяването му и което, като явна
несъстоятелност, естествено не се наблюдава.
Също толкова нелепо би било да се
предположи, че Познанието би могло да се спре някъде междинно по свой си почин
или по нечий!?... Или пък по чиста случайност. В такъв случай отговорите на
въпросите Къде точно?, По какъв начин? и Защо тъкмо там? биха си останали вечна
загадка, непознаваеми за простосмъртния разум. Подобна гледна точка се явява
равностойна на допускане за наличие на абсолютна безпричинност в движението на
Процеса, и значи за пълна липса на закономерности в неговото поведение, каквито
признаци на неопределеност и хаос, ако бяха реални, биха личали от всякаква
отдалеченост във времето. Но такива също не се наблюдават.
Тук е важно още да обърна внимание,
че следва да гледаме на развитието на Познавателния Процес като на, един вид,
грандиозен експеримент, извършен и предоставен на вниманието ни от самата
Диалектика (от самата Обективна Реалност). Благодарение на него, съществуването
на най-общото под формата на една единствена конкретна материя, която е
същността на нещата, се превърна в осезаема реалност и невъзможен за отричане
факт (експериментално потвърден). Но постигнатото не бива да ни удовлетворява.
Конкретиката на най-общото, щом я има, значи е познаваема...значи би трябвало
да се поддава и да подлежи на още, все по-уточняващи, доказвания.
Пред величието на проточилото се през вековете тяло на Познанието и на фона на
всичко казано за него, самовлюбеният емпирик, със своите предвзети щения,
изглежда малко глуповато, нали? Но да бъдем снизходителни...! Той ще се
поправи!
____________________________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар