(4) ЗА МАТЕРИЯТА КАТО КОНКРЕТНА СУБСТАНЦИЯ – ФИЛОСОФИЯ НА ПОЛЕВАТА МАТЕРИЯ (FOR THE MATTER AS A CONCRETE SUBSTANCE – PHILOSOPHY OF THE FIELD MATTER)

Бих могъл да кажа, че средата на 19 век представлява особен вододел по линията на природопознавателната крива, макар едно такова разграничаване да е твърде условно.  Приключва етапа на масираните изследвания на, един вид, видимите по материалната повърхност явления, каквито са тези на статиката, кинематиката, динамиката, механиката на течности и газове, трептенията, вълните, акустиката, класическите термодинамика и оптика.

От този момент нататък, и особено към края на века, познанието изведнъж се озовава изправено, от една страна, пред качествено новата реалност на различните видове полета, а от друга, пред вътрешния строеж на веществото – цялата тази неосезаема вселена, разтворила се, сякаш, за да погълне и погребе завинаги дръзналото да нагази в дълбокото старо мислене.

Естествознанието устремно се впуска в усвояването на електростатичните и електродинамичните явления и взаимодействия (Кулон, Гаус, Фарадей, Максуел и др.), с всичката им "сложност" и полезна ефективност, както и в другото генерално направление – раздробяването на веществото до молекулния му състав, а сетне и до атомния, способстващо за създаване на известната молекулно-кинетична теория на веществото (Клаузиус, Болцман и др). Тези постижения бележат завършека на периода на класиката в природознанието. Познанието, може да се каже, вече се явява достигнало до подповърхностните материални слоеве. Общо казано, това е времето, в което все още владеещите умовете механистически схващания за световното устройство почти напълно окомплектоват своята база от закони.

А, като философия, всичко това бива обрамчено с положените основи на диалектическия материализъм (Маркс, Енгелс, Ленин), чиято напредничава методология към края на века достига завидна пълнота.

Всъщност, трябва задължително да поясня, че, говорейки за множеството разкрити закономерности на обективитета в този познавателен отсек, имам предвид тяхното установяване само като форма на зависимост между определени физични величини, като конкретно съчетание помежду им. И толкова. Установяване само като фактология. Защото, в действителност, зад повечето добити точни формули стои доволно слабовата мисловна дисекция.

Например, питам изтъкнат физик, защо зависимостта за силата F на гравитационното привличане на масите m₁ и m₂ ,при разстояние r между техните центрове, има такава странна форма F=G.m₁.m₂/r²? Защо е налице нехарактерното за физиката произведение от маси (защо, да речем, те не участват със своя сбор m₁+m₂) ? И защо разстоянието r е на квадрат, а не на първа, трета...и т.н. степен? А какво по същество представлява гравитационната константа G ? Защо, според дименсията си[m³/kg.s²], тя няма никакъв физически смисъл?

Каква беше реакцията на достолепния академик ли? Ами той, със снизходителна усмивка, както подобава на неговото колосално интелектуално превъзходство, но и с известен упрек в погледа, дето се осмелявам да губя скъпоценното му време с подобни непрофесионални, нежели неприлични, питания, започна да ме потупва покровителствено по рамото и великодушно да ме наставлява, че не бива да си позволяваме да мислим така наивистично. Че подобно отношение принизява науката. Че нещата трябва да се приемат такива, каквито са на момента, без да ги товарим с допълнителни, излишни умствени притурки. Че, в горния случай, зависимостта има този си вид, защото именно така се получава от експерименталната постановка и отговаря изцяло на реалната действителност. Всичко това, видите ли, било напълно достатъчно от научна гледна точка (по-късно, след вече плъзналата зараза на релативизма, се правят "авторитетни" опити квадратът на разстоянието r да се обясни с някакви си там особени, все още неизвестни нам, свойства на времепространството...дрън-дрън...).

По подобен начин, дразнещо неясна, е ситуацията и със силата (силите) в природата, и с енергията (енергиите), и с масата, и с дължината и с времето...Във физиката битуват разни сили, изразявани с различни формули. Защо толкова, а не повече или по-малко и откъде произтичат – не се знае. Енергията и масата все още не са осмислени като физически реалности. За тях се носят какви ли не легенди. Че са тъждествени. Че енергията може да се предава/приема. Че масата се мени със скоростта...а уж е мярка за количество материя. Променливите дължина и време продължават да са пълна загадка.

В моите представи за изрядна познавателна практика това са все актуалности, на които не само, че не е даден еднозначен отговор, но даже липсва разбиране за необходимостта от търсене на такъв. Видите ли, всичко се заключавало в изначалното многообразие на материалната реалност (в предните статии нееднократно показах, че едно такова становище е изцяло погрешно). Многоучените мъже явно все още не са стигнали до съзнанието да си дадат сметка за наочниците, които доброволно са надянали, и които ужасно стесняват хоризонта пред тях. А това обстоятелство по никакъв начин не кореспондира с понятието за гледане в перспектива.

Според мен, всеизвестната зависимост за гравитационното привличане, за да се получи формирана точно в този израз, дълбоко в структурите на материята следва да е налице силова организация, която я причинява. Цитираната формула ще е излязло наяве отобразяване на определена дълбочинна феноменология. Сиреч, въпросът очевидно засяга самия фундамент на обективитета.

Но я се опитай да изложиш всичко това в съответната научна периодика! Абсурд! Там цари...нека не повтарям всекиму известното неотдавнашно култово определение. Изживяващите се едва ли не като бащи на науката редактори (повечето станали капацитети само поради наизустяването на голямо количество материал) не допускат никакви възгледи, излизащи извън рамките на собствения им кръгозор, да припарят до съответните издания, предназначени да удовлетворяват предимствено познатите браншови нужди. И тази цензура минава за науколюбие, за добросъвестно служене в храма на науката, за строго и справедливо съдене. Научна отговорност и научна етика или научен нихилизъм?! Явно критериите за смисъла на изредените понятия лъхат на непроветрено.

За всеобща радост обаче се появи невероятната технология "Интернет" – необятен форум за всякакви изказвания и коментари, истински свободно поле за изява на човешката мисловност, между чиито безброй приложения, оказва се, има място за огласяване и на някоя и друга научна разработка (напъдена от официозите). И то в автентичен вид. Без пристрастия, без ограничения, без натрапени поправки. Е, малко далеч от аудиторията на съответния научен социум, но затова пък става достояние на хиляди...

Във всеки случай, по-нататък в този блог ще се постарая да представя и като философия, и като физика несравнимо любопитните изводи и решения по голяма част от повдигнатата проблематика.

Впрочем, по-общите питания защо? и как?, с които досаждах на всепризнатия заслужил деятел на науката, би следвало да бъдат задавани от самата философия и поставяни за перманентно разсъждаване върху тях. Но, както се казва, ще има да чакаме. Защото тя, по едно време опиянена от клишетата на диалектическия материализъм, а днес вече и от разни свои нови и нови приумици, изглежда е изпаднала в безпаметност.

В наши дни за нея обективитетът няма конкретен образ, тъй като по презумпция е многолик, и алтернативи за неговото естество – колкото щеш, еднакво допустими като възможност за реализация. При това положение да се задават въпроси в определена посока е просто безсмислено. След като проявите на битието са многовариантни, трябва само да се следи къде какво ново се появява на бял свят и, по възможност, просто да се напъха под крилото на сегашната всепригодна и всеядна диалектика. Днес не липсват даже и "моменти на прозрение", че материята в дълбочина става дотолкова своенравна, даже опърничава, че явленията в граничните ситуации нищо чудно и да заобикалят диалектическите закони (което означава, че това не са никакви закони). Едва ли не там някъде, на подстъпите към материалната елементарност, диалектическият коловоз свършва.

Но да се върна на темата. В самия край на 19 век и началото на 20-ти започва феноменално, безпримерно проблематично, лавинообразно природопознавателно нашествие в двете указани направления, дало повод да се заговори за научна революция, докосваща се вече почти до устоите на материалните структури. В тези непознати територии челото на познанието се сблъсква с "нелогичната" действителност на микросвета, на неконтактните взаимодействия, на крайните състояния...Изградените до момента изрядни механистични представи, подобно на тясна дреха, започват да се пукат по всички шевове. Новооткриващите се явления вече не се поддават на обяснение с установените базисни норми, което обстоятелство принуждава съзнанието да изостави утъпкания път на твърдите правила и да вземе на въоръжение по-гъвкавото вероятностно мислене. И завалява градушка от всеобхватни радикални завоевания (неминуемо съпътствани от адекватни заблуждения).

Бива разработена в подробности теорията на релативизма (А. Айнщайн) и положени основите на квантовата механика (М. Планк, Л. дьо Бройл, Н. Бор, М. Борн, Е. Шрьодингер, В. Хайзенберг, В. Паули, П. Дирак и др.), с едновременна неимоверна степен на математизация, стигаща до моделиране на свръхабстракции. С всичко това считаната за оформена скелетна конструкция на света рухва. И се начева един мисловен атракцион, нямащ аналози в историята на познанието.

Идеите за абсолютна относителност на движението до такава степен натравят мозъците, че те, изпаднали в състояние на блаженство и безметежност от достигнатите висоти, вкупом загърбват здраворазумните очертания, за да се впуснат в овладяване на ефимерните пространства на невероятностите. Опитвайки се там да обяснят необяснимото, техните творения, по изобретателност и приключенски дух, започват да засенчват дори ненадминатия източен епос.

Така скоростта на светлината, незнайно как, се оказва хем независима от движението на инерциалните системи, хем една и съща във всички тях, въпреки различните им индивидуални кинетични състояния. Времето и пространството се обединяват в едно. Но докато, с нарастването на скоростта, метърът се смалява, то секундата става все по-продължителна (що за разнопосочно префасониране?). Ами масата?! Ако ще е количество материя, как така расте със скоростта, без да се взема отнякъде? И как, при светлинна скорост, в станалата нула дължина се съдържа безкрайно голяма маса? А, ако не е количество материя, то какво е? И нали, все пак, наред с дължината, като количество пространственост, и времеинтервалът, като количество време, трябва задължително да съществува и величина, обозначаваща количество материя? Пълна бъркотия...

Ами полетата...що за летящи килимчета са? Примерно, пускам ток по проводник. Около него се образува електромагнитно поле. Спирам тока – полето изчезва. Но как така "се образува"? Откъде, защо и как се пръква: от контакта, от проводника? И обратно там ли се скрива? Качествено и количествено определена материя ли е то или що? Откъде и как има енергия? А има ли тогава и маса? Как и в какво се разпространява? Така наречения вакуум нали по дефиниция представлява пълна липса на материя – и на веществена, и на полева? Как тогава е пространство (как заема място)? И как в него, от това фактическо "нищо", възникват, макар за миг, виртуални частици (друго чудо невиждано), след което изчезват отново в "нищото"? И т.н. колкото щеш подобни свръхявления, свръхсвойства, свръхвъзможности, свръхпроцеси..., които ни се предлагат просто на гола вяра.

Мисля, че, ако ще трябва да се занимавам с чудесии, къде-къде по за предпочитане е да се захвана с Хари Потър. Или, може би, изобщо не съм наясно с прокламираната красота и елегантност на новото научно мислене?! Може би подобните въпроси, със своята прямота, са просто неуместни за него? Или, не дай си Боже, направо го вулгаризират? Във всеки случай, повече от очевидно е, че то, потопило се изцяло в абсолютната относителност на релативизма и неопределеностите на квантовата механика, се ласкае и гордее да се намира в тази обстановка на всеобща непонятност, достъпно само за малцина избраници.

А ето как безрисково реагира философията на новоразкриващите се реалности по двете природопознавателни направления. Диалектическият материализъм, вече доволно развит и укрепнал, в случая с полетата веднага прилага характерния си, "силно ангажиран", подход – те се квалифицират като "форма на съществуване на материята". Това определение явно е твърде сполучливо за целта, тъй като е толкова далеч от конкретиката, че просто няма как да не бъде приемливо откъм заложен в него материализъм. Пак поради предлаганото удобство, то се превръща в широко ползвано клише. Така етикетът "форма на съществуване на материята" се залепва и на веществото, и на пространството, и на времето, и на движението...и на какво ли още не. И този отвлечен способ на материалистическа теоретизация се води за безкомпромисно философско решаване на възникващите проблеми, въпреки че по никакъв начин не допринася за същностното им изясняване. Определението "форма на съществуване на материята" по-скоро замъглява отговорите, усуквайки ги около понятието за материалност.

Колкото до частиците на веществото, наречени "атоми", философите и тук заемат възможно най-беззъбата позиция. Изцяло се съгласяват с естествоизпитателите, че тезата на Демокрит за налична граница на делимост на материята е невалидна. При това без никакви условия и претенции.

Но да оставим настрана ерудираното физикофилософско мислене да си се рее на воля високо там горе в неведомите, свръхинтелектуални висини. Да оставим отхвърлилото оковите на логиката и разума братство да аплодира с умиление този си шеметен полет, и да се опитаме самостоятелно да стигнем до търсените изключително важни отговори. Без обаче да се отделяме от земната твърд. Стъпвайки на сигурно, облегнати на обективната физикофилософска законност. Нищо, че днес конвенционалният подход към отразяване на обективитета се счита за белег на посредственост и псевдонаука.

За всекиго трябва да е безусловно ясно, че обективната реалност е една и в нея не стават чудеса. Тази гледна точка налага въпросите да бъдат задавани директно, без шикалкавене, за да се стигне до логически оправданите отговори.

И така, всичките проявления на полетата говорят категорично за техен материален произход. Но те все тази същата материя ли са, каквато е и веществото? Въпросът има резон с оглед на тяхната неосезаемост, недоловимост, непривична за веществената материалност. Ако предположим обаче, че при тях става въпрос за друг вид материя – материя "поле",– то нали тя, също като тази на веществото (материята "вещество"), следва да има безброй свои сетнешни производни, за което липсват каквито и да е данни (явления от подобен характер изобщо не се наблюдават).

Но, ако полетата са същата материя, каквато е веществото, тогава как така възникват и се губят под влиянието на външни фактори. Примерно, откъде електромагнитното поле идва на бял свят при протичане на електрически ток по проводник и къде се дява при спиране на тока? Отговорът на този въпрос може да бъде само един: полетата нито се появяват, нито изчезват; те изпълват пространството; те представляват пространството; те са пространството (без тази материя няма и не може да има пространство; така нареченият вакуум е недоразумение).

Веднага обаче възниква въпросът, как така разните полета, след като са материални, могат заедно да се вместват в определено пространство? Например как гравитационното и електромагнитното полета могат едновременно да заемат едно и също място? Отговорът и на този въпрос следва да е съвсем обикновен: пространството представлява едно единствено поле, единно поле, което се конфигурира в даден вид в зависимост от определените външни условия.

Накратко малко история. Всеизвестно е Нютоновото еднородно и изотропно (без привилегировани точки и направления) абсолютно пространство, в което и спрямо което се осъществява движението на телата. По-късно, с оглед на спецификата на светлинните явления, Хюйгенс "запълва" това пространство с така наречения "Етер" – средата, в която се разпространява светлината. Айнщайн изхвърля "Етера" от физиката... Но не и от реалността. Опитът на Саняк недвусмислено дава да се разбере, че, при инерциалните системи, скоростта на светлината по посока на движението и срещу него е различна (синхронизирането на часовници е невъзможно). Този резултат се съгласува напълно с предположението за наличие на "Етер" (да не говорим за невъзможните за опровергаване уравнения на Максуел, изхождащи именно от предпоставката за "Етера").

С други думи, налага се изводът, че вторият постулат на специалната теория на относителността не отговаря на истината. Че единствено в неподвижния "Етер" скоростта на светлината е постоянна и еднаква във всички посоки. В останалите движещи се системи това условие е изпълнено само за затворения контур "отиване-връщане", каквито, всъщност, са и проведените измервания. Фактически, във всички системи е еднаква средната скорост по контура. 

В предната статия "Физико-математическа несъстоятелност на тезата за абсолютна относителност на движението" показах решението на задачата на специалната теория, без да изхождам от никакво предикативно постулиране. Резултатът сочи, че, при две относително движещи се инерциални системи К и К', наблюдаваните ефекти от К към К' са обратни на тези от К'към К , което означава, че движението не е абсолютно относително, респективно, че първият постулат на теорията е неверен.

По-нататък ще изведа точно същите трансформации (трансформациите на Лоренц) от експеримента на Майкълсън и Морли. За целта първо ще разположа интерферометъра върху движещата се Земя (система К') и ще го наблюдавам от неподвижния "Етер" (система К). Точно така е проведен в действителност; дава реалния, правия образ на произтичащите събития, понеже Земята с уреда действително се движат спрямо "Етера". След това ще преместя уреда в "Етера", а ще водя наблюденията си от Земята. Ще получа резултат, даващ обратния, огледалния, недействителния образ на произтичащите събития, понеже "Етера" с уреда привидно се движат спрямо Земята.

Продължавайки разсъжденията си по единното поле ("Етъра"), на предна линия идва въпросът дали то е прекъсната материя. Физиката, в значителна част от своите разработки, застъпва идеята за неговата непрекъснатост (примерно, дуализмът се изразява, като към полевата вълна се аташира частица). Но едно такова виждане е напълно несъстоятелно. Самият факт, че в полевата материя се разпространяват електромагнитни трептения, включително и светлинните вълни, говори против евентуална нейна монолитност, тъй като, за да се реализира процес на осцилиране, са необходими и достатъчни две условия: 1) да са налице отделни части и 2) да е налице силова възможност за преместването им една спрямо друга.

Но щом полето ("Етъра") е прекъснато, каква може да бъде неговата структура? Вярвам, никой не си прави илюзията, че тази форма на материята може да се състои от някакъв друг определителен агент, различен от понятието за частица (който тепърва ни предстои да откриваме). "Частицата" е единствената детерминанта на универсума.

Излишно е да казвам, че изтъкнатите натурални свидетелства, освен че не съответстват на днешните възгледи на физиката, също така са в дисонанс и с основните тези на философията. В частта за възможно най-общите обективни  положения и връзки, познатият ни диалектически материализъм явно търпи основателна критика. Защото, на крайната дълбочина на обективитета, до която сме стигнали, това учение, оказва се, не е в нужната степен нито диалектическо, нито материалистическо. Несъмнена е нуждата от неговото законно обосновано привеждане към вид, отговарящ на статуса му на всеобхватна теория и практика. При това, на корекция подлежат не една и две "утвърдени" постановки.

Ще започна с отъждествяването на понятията "движение" и "изменение", навярно идващо от всеизвестната максима на Хераклит "всичко тече, всичко се изменя". Движението се възприема като неспирно, вечно, безначално и безкрайно, не възникващо и не прекратяващо се, поради което е без необходимост от причинител (остава без нужното осмисляне гениалното виждане на Хераклит за света като вечен огън, който ту гасне, ту отново се възпламенява). А подобно абсолютизиране очевидно противоречи на ежедневната практика, където, под въздействието на дадени сили, движението непрестанно се прекратява (преминава в покой) и възобновява.

С една дума, вече в 21 век, натрупаното познание налага, от една страна, реалността "движение" на материята да бъде отделена от реалността "изменение" и обособена със своето тясно специално значение, а от друга, да бъде въведена като налична игнорираната досега противоположна реалност "покой" на материята. Така "материята в движение" и "материята в покой" стават, нека употребя добилата популярност фразеология, двете основни и противоположни форми на съществуване на материята. При това намирам за излишно да изтъквам удовлетворената диалектическа обезпеченост на двойката чрез принципната равнопротивопоставеност в нея.

От направената глобална корекция обаче веднага възниква въпросът за видовата разлика между раздвижената и покоящата се материята, който въпрос директно ни прехвърля към определението на веществото и полето като форми на съществуване на материята. За по-дълбоко проникващият и непредубеден анализ е ясно, че това формулиране, ако и да съдържа известна номинация на материализъм, е белязано с крещяща липса на диалектика.

Разрешаването и на тази философска неуредица се намира в разбирането, че веществото и полето не са просто форми на съществуване на материята, а са двете равностойни, основни и противоположни форми на съществуване на материята – "материята като вещество" и "материята като поле".

Сега идва ред на силогистичното сравняване:

"материята в движение" и "материята в покой" са двете основни и противоположни форми на съществуване на материята.

"материята като вещество" и "материята като поле" са двете основни и противоположни форми на съществуване на материята.

Умозаключението е ясно: "материята в движение" и "материята в покой" са "материята като вещество" и "материята като поле". Не е трудно да съобразим, че зад "материята в движение" би следвало да стои "материята като вещество", а зад "материята в покой" – съответно "материята като поле". С други думи "материята в движение" е "материята като вещество", а "материята в покой" е "материята като поле". Още по-отчетливо казано, полето представлява "материята в покой", а веществото – "материята в движение".

Фактически движението и покоят, респективно веществото и полето са двете основни и противоположни състояния, единствено в които материята може да се намира. Диалектиката ни учи, че, при това, материята трябва да е с възможност за преминаване от едното състояние в другото и обратно. Тази възможност не може да бъде друга, освен силова, а преминаването между състоянията не може да бъде друго, освен кръговрат. Освен да чертае обикновен кръг, тъй като вече третираме самата изходна субстанция, от която по-нататък няма, не съществува. Просто няма как повече да се върви по спирала.

По силата на тази логика полето преминава във вещество и обратно (с което могат да се обяснят релативните промени, а диалектиката изключва динамиката на този процес да е от типа "постепенно разгаряне и постепенно угасване на огъня"). С това преминаване обаче полето съвсем не тръгва да се движи (тук сърцатата физика се е престарала във своята всеотдайност), а просто се раздвижва, един вид, вътре в себе си. Частиците му започват да се колебаят около равновесното си положение, при което в него се разпространяват материални вълни, формиращи вещество. В този смисъл веществото се явява раздвижено поле. Нищо повече.

Това означава, че веществото и полето имат едни и същи градивни елементи, които, както заключих, са някакви частици. Веществото и полето са съставени от едни и същи частици. От тук произтича квантуваната същност на материалните явления и процеси. Това е и допирната линия между релативизма и квантовата механика. И, понеже частиците са специалитет на последната, именно върху нея ще насоча и съсредоточа вниманието си, в търсене на фамозната веществено-полева структура. И така, що за частици са частиците на "Етера" (който днес наричаме "Ефир")? Търсенето на отговора, респективно, разкриването на тези тайнствени "зрънца" е вече специализирана задача и ще бъде тема на следващата статия.

_________________________________________________________________

Александър Николов © 2010-2013  Всички права запазени  (COPYRIGHT © 2010-2013)

http://alniko.log.bg/                       1 Февруари 2011 / 21:54  |  Автор: alniko  |   | Категория: Наука