Въпреки смущаващата многопластовост
на проблема, съвсем накратко, но ясно и разбираемо, ще представя обективната
обусловеност на развитието на природата и обществото под формата на принципна
теоретична схема и примерна практика, т.е само като скелетна конструкция и
феноменология, без да засягам динамиката на самите явления.
Направо на темата, всеизвестно е, че още
в зората на човешката цивилизация се формира особено направление на изява на
общественото съзнание, стремящо се към колкото е възможно по-пълно и
по-изначално обясняване на външната реалност. Появата на подобен тип мисловна
дейност представлява елемент от обективната осцилация на познавателния процес
между единичното и общото. [2, стр.58-71] Именно тази потребност за
отразяване на действителността в нейната цялост, в един по-късен етап извиква
на живот философския метод на изследване на нещата откъм техните най-общи
закономерности. В този смисъл философията придобива статута на
извъндисциплинарна система от знания за света, която, поради тази си
всеобхватност, има значението и ролята на мирогледна идейност.
Преследването на истината обаче налага
да се върви по пътя на конкретност на детерминациите. Дори и при достигане на
обобщителни стойности, днес вече не може да се говори в отвлечения стил на
нещата "изобщо". От тази гледна точка философското мислене дължи едно
непрестанно търсене на конкретизация на своите абстрактно общи представи за
обективитета. Дължи изясняване на конкретната диалектика на явленията и
процесите.
В противовес на това изискване,
материализмът на Маркс, Енгелс, Ленин често намира за правилно да бяга от
конкретиката, да отива към твърдения, белязани с относителност (определението
за "материя", нейната неизчерпаемост в дълбочина, така наречените
нейни форми на съществуване, вечността на движението, безкрайностите от
всякакво естество и ред други).
Още по-неугледно откъм определения става
философското знание след Ленин. То все повече счита за редно да не се меси в
частнонаучната тематика, а да хвърля усилия единствено за собственото си
усъвършенстване. Така обръща гръб на конкретното външно и потъва в абстрактни
мисли по самото себе си..
В същото време острието на физиката се
оказва вече достигнало самите основания на обективитета, които от край време са
исконно поле за действие на философията. И се започва изгонването на последната
от собствените й територии. Днес сме свидетели на влязло в ход безцеремонно
погазване на вековно изграждания фундамент на философското знание. За това
способства неговата неспособност да конкретизира отколешните си най-общи
постановки (много от които погрешни) и да се отърси от никому ненужното вече
изразяване в мъгляви, клиширани форми, привидно изглеждащи като, едва ли не,
дълбочина на мисленето, а всъщност отслабващи съпротивителните му сили срещу
боравещото с точни понятия външно нашествие.
В този порядък философските домогвания
биват уличавани в непълноценност (непотребни "философщини") от
частнонаучния елит, като, на тяхно място, същият, наред с блестящите си
постижения, сее и безразборни хипотези, явяващи се откровени измислици, поради
пълната им несъстоятелност от гледна точка на установените от философията
закономерности(например релативизмът погазва непоклатимия философски факт, че
светът е устроен на принципа на противоположностите, което води до смехотворни
резултати). И е време философията все повече да физицира своите постановки,
така че на попрището на всяка конкретна научна практика отново да започнат да
се зачитат и прилагат изпитаните философски знания и умения. Един вид, приложна
философия, решаваща научни проблеми както всяка друга наука.
Съвсем правилно в диалектическия
материализъм цялата проблематика около познавателните истини има за вододелна
линия така наречения основен въпрос на философията – въпросът за отношението на
идеалното към материалното, който, в крайна сметка, опира до изясняването на
самия принцип на позициониране на двете противоположности. На коя от тях
принадлежи първенстващата роля като изходно начало – на идеалът или на материята?
Духът ли предшества природата и я поражда чрез себе си, каквато, в най-общи
линии, е идеалистичната интерпретация, или тъкмо обратното – първоизточник на
всичко биващо е материята, включително и на съзнанието, каквото е
материалистическото схващане? Подходът към разплитането на този възел винаги
досега е бил определящ за изграждането на светогледа не само на научния социум,
но, също така, и за ориентацията на цели многочислени общности.
По тази тема е писано толкова много, че
не е необходимо да влизам в кой знае какви подробности. Но трябва задължително
да отбележа, че напредването на двете течения през вековете не е протичало
еднакво дейно, а, в пълно съгласие с диалектиката, е следвало маниера на
непрестанна смяна на местата чрез временното надделяване на едната тенденция
над другата.
Тъкмо в тази връзка на редуване трябва
да се разглежда появата на идеалистическите и материалистически разработки от
най-близкия до нас изминал период на развитие на философско-познавателния
процес.По-специално, имам предвид появата на Хегеловата философия и след нея на
философската постройка на Марксизма.
В лицето на Хегелианството идеализмът,
както никога досега, се представя във вид на една цялостна, напълно завършена
(кръговратна) система. Бих казал, че при Хегел за първи път той отива до
крайното си демонично изправяне в цял ръст, достигайки своеобразна висота и
величие. Именно, в качеството си на такъв отчетливо очертан хегемон, Хегеловата
философия вече представлява не просто поява на ново идеалистично течение. Тя,
извисявайки се над разпокъсаните себеподобни идеи, става тяхно обединително
излъчване и така придобива ясните контури и значението на издигната с огромна
сила отявлена идеалистична теза. [2, стр. 83-86].
По този начин почвата на познанието, в
исторически план, се оказва вече диалектически подготвена за избуяването на
нова, противоположна по същност идейност, която, като точно адресиран антипод,
просто няма как да не бъде надхвърляща предтечата си по своята мащабност. И
появата на такъв, колосален по оформеност и значение, отпор не закъснява. В
отговор на Хегеловата качествено детайлизирана изява на идеализма, се появява
още по-забележителното по размаха на своята изграденост и по силата на
внушенията си материалистическо учение на Маркс, Енгелс, Ленин.
Марксизмът-Ленинизмът трябва да се
схваща като мощно, невиждано до момента по своята всестранност и стойностни
показатели противопоставяне на материалистическото гледище срещу това на
идеализма във всичките му форми. С други думи, на тази диалектико-материалистическа
научна експанзия не бива да се гледа по друг начин, освен в порядъка на
адекватна реакция на противодействие срещу възникналите
диалектико-идеалистически идеи.
Ето защо на диалектическия и
историческия материализъм не се полага придаването на несломима зрялост и
истинност. Те очевидно не са нищо повече от едно отрицаващо учение, допускащо,
като такова, множество съществени неточности. Същото, колкото и на пръв поглед
съвършено да изглежда, взето във всичките му аспекти, не може да надхвърли рамките
на една остро провокирана и, в този смисъл, закономерно появила се антитеза.
Просто няма как този етап на отиване в противоположност да бъде прескочен.
Съществува обективна забрана за това – диалектиката не го позволява. [2,
стр. 89, 90]
На отрицаващата материалистична идейност
на Маркс, Енгелс и Ленин не могат да не се признаят редицата първостепенни,
авторитетни завоевания. Но вече имах повод да изтъкна известното положение, че
е невъзможно да се постигне пълнота на познанието само в две стъпки (в отворена
конфигурация). Това означава, че Марксизмът изобщо не би могъл да бъде някакво
цялостно постижение. Познавателното напредване следва да продължи към формиране
на спиралния си контур по пътя на синтез между тезата и антитезата.
Без да навлизам в подробности, тук е
крайно необходимо предварително да бъдат нанесени две корекции в схващанията на
днешната материалистическа теория на познанието (най-добрата засега).
1) Относно посоката на познавателния
процес: Същият не се движи от простото към сложното, а тъкмо обратно – напредва
от сложното към простото. Неговата посока върви от съвременното материално
богатство, към все по-еднообразната природа на нещата. [2, стр.
37-39] Това положение е от съществено значение защото, ако градацията към
сложното може и да се приеме за отиваща в безкрайност, то деструкцията към
простото няма как да не е сходяща към някакъв предел на елементаризацията, от
който по-нататък не съществува реалност. Т.е., търсейки как стоят нещата в
дълбочина, трябва да срещаме все по-опростени структури, та чак до крайното
едно на изходното начало.
2) Относно така наречените форми на
съществуване на материята вещество, поле, пространство, време, движение и др.:
Материализмът ги разглежда като куп самостойни, безразлични една към друга дадености;
която постановка е принципно неправилна. В нея липсва диалектика. Тук ще уточня
как стои въпроса само при първите две. Трябва да е пределно ясно, че
състоянията "вещество" и "поле" не са просто отделни форми
на съществуванена материята. Те се явяват двете основни, противоположни форми –
движение-покой – на съществуване на материята.
От тук произтича изключително важното
заключение, че, като такива, тези форми циклично ще преминават една в
друга. [2, стр. 90-94] А това означава, че градивните елементи на
веществото и полето не могат да не бъдат едни и същи. Това положение неглижира
редица концепции на релативизма и квантовата механика (затънали в грешки и
неопределености, както и самата философия).
И така, синтезни зачатъци върху
същинското естество на външната реалност се наблюдават още във възгледите на
древните мислители. Тук, разбира се, не е нужно да ги разглеждам в детайли. Ще
се спра само на загатнатия от тях принцип за нея. А той се състои в схващането,
че първоизточникът не е нито само идеален, нито само материален (нито идеалното
е преди материалното, нито материалното е преди идеалното). Изходното начало е
дуалистично – идеално-материално.[3, стр. 223, 224, 252-256, 368, 369,
371-373]
Това положение е
особено добре изразено в атомистичното учение на Левкип и Демокрит. И се спирам
на него съвсем не случайно. Присъствието на Демокритовата неделима частица като
предикат и съзидателен елемент на всичко в материалния свят вече няма вида на
някакво ефимерно умозрение, а все повече придобива конкретни очертания. Считам,
че днес сме в състояние да дадем данни за нейната реалност, включително като
константите линеен размерl0, масаm0,
енергияE0 и пр. Тъкмо по причина на тези определения,
свойствата и явленията в материалния свят са квантувани (атомите са абсолютно
еднакви, за разлика от представите на древните атомисти [2, стр.
235-239]).
Трябва изрично да изтъкна, че до ден
днешен на никаква частна наука не е било по силите да приведе аргументи относно
съществуването на някакъв край на прекъснатостта на материята, видян от
Демокрит в неделимия атом. Такива основания и обосновки обаче са напълно в духа
и по възможностите на философията – само и единствено на нея [2, стр.
63-71]. Тя е тази наука, чието все по-конкретно познавателно дело би трябвало
да послужи на частнонаучните изследвания като указание за по-внимателно и
по-целенасочено вглеждане в собствените им домоментни постижения. И за
откриване, най-сетне, на въпросната граница на дискретност на
материята. [2, стр. 308-311]
Както е известно, Левкип и Демокрит
виждат праначалото в извечно съществуващите атом и пустота (разбира се, не до
там осъзнато като дуалистична необходимост). Атомът като пълното, неизменното,
неделимото, нещото, битието, а пустотата като празното, безплътното, нищото,
отсъствието на атом, небитието. Бих добавил, с оглед на сетнешното им
превъплъщение в жива материя, атомът като материалната, мъжката същност, а
пустотата като идеалната, женската такава. При това битието-атом и
небитието-пустота са еднакво действителни. И двата феномена представляват
природа и значи имат свое не само понятийно, но и реалистично съдържание.[1,
стр. 134-138, 352]
Тъй като атомът е неделим, той значи е
непроницаем, няма строеж и е недеформируем..От тази гледна точка той е
несътворим и неунищожим. Пустотата не може да нанесе никакви изменения върху
него, но без нея той просто няма как и къде да осъществи движението си. Атомът
се движи в празното, но принципът на това движение не е в атома, а вън от него,
т.е. в празното. [3, стр. 46]
Двойката дадености в лицето на
материалния атом и идеалната пустота представляват равноправно съществуващи
диаметрални противоположности. Още от самите им определения обаче личи, че
тяхната равнопоставеност е дебалансирана по отношение на заложената способност
за движение. Самото дефиниране на атома като непроницаем и безструктурен
фиксира неговата абсолютна вътрешна непротиворечивост. Ето защо същият няма как
да се яви по друг начин, освен винаги като бездейна, инертна страна. Но, тъй
като притежава материално-предметна същност, ще е със заложена възможност за
раздвижване, ще е подлежащ на такова. Докато при пустотата изобщо няма логика
да се говори за каквото и да е движение, не съществува никаква мисловна опора
за подобно предполагане, понеже тя представлява абсолютна празнота, понеже е
нищо (без атомите пустотата би следвало да е безразмерна точка).
Следва връзката, че, тъй като атомът и
пустотата се явяват първичната клетка на материята, която стои в основата на
градежа на всичко следващо, то значи това "всичко следващо"
задължително ще е дуалистично, съдържащо и носещо описаните техни
качествено-количествени обособености. И обратно, характерните моменти,
наблюдавани при всички по-сетнешни производни противоположности, ще са налични
и при атома и пустотата, защото, по презумпция, имат своя първопроизход от това
двуелементно начало.
В този смисъл, съвременното високо ниво на знанието ни налага задължително да
доинтерпретираме дуалистичното изходно начало, подчертавайки с особено внимание
една много съществена подробност: Би трябвало да се очаква, че между атомът и
пустотата ще съществува сила на взаимодействие, както е между всички следващи
полярности. С една дума, на така споменатото двуелементно начало следва да се
гледа като на двуполюсна, силово напрегната единица. [2, стр. 308-311]
Дължа още няколко пояснения по повод на това
същностно допълване на картината. Вече споменах, че, от положението за единния
строеж на мирозданието по пътя на наслагване на едната и съща първична
микроклетка, произтича възможността за прилагане на така наречената
закономерност на логическия метод – предметът да може да се разглежда в
неговите, следващи едно от друго, нива на формиране. Всъщност това е възможност
по-отдалечената, недостъпната за изследване форма да бъде изучавана и разбрана
чрез анализ на по-близката, по-лесно достъпната (този метод е широко ползван и
от идеалистите, и от материалистите). Така стигам до логиката на два
многозначителни факта около силовата характеристика на двойката атом-пустота.
1) Както изглежда, в естеството на
самата силова връзка няма ни най-малък зачатък на одухотвореност, никакъв
елемент на възможно живо участие, тъй като атомът и пустотата са, своего рода,
физически същности, а въпросната, държаща ги в единство, сила не е налична
преди тях, а е следствие от тяхната наличност. Сиреч, силовата връзка между
атома и пустотата ще е чисто физическо явление и ще проявява действието си по
чист физически способ. Атомът и пустотата се явяват едновременно неин източник
и обект. [2, стр. 273-275]
По този начин първичната
клеткапредставлява конкретна, предметна дипола. Дуалистичната микроформа
придобива поведението на напрегнато образувание, на структура, заредена с
определено количество енергия и затова способна да генерира действие. Нейнатавсеобщност
е първоосновата, която "твори" чрез себе си, и затова буквално
подобно на себе си, цялото следващо материално многообразие. Идеализмът на
Хегел просто не зачита, мистифицира това изходно енергийно състояние на
материята (на субстанцията), причиняващо нейната деятелност, привнасяйки
възможността за действие като предпоставена от външна подбуда, от някакъв
предматериален духовен абсолют.
2) Поради принципно противопоставеното положение на атома и пустотата,
игнориращо възможността за постигане на каквато и да е тяхна равна функционалност,
тази вътреклетъчна сила очевидно не би могла да бъде с безразлична насоченост.
Просто няма как да произхожда едновременно и равностойно и от пустотата към
атома, и от атома към пустотата, тъй като те не представляват тъждество.
Според изтъкнатите горе определения на
атома, е изключено той да може да бъде източник на силата, е изключено силата
да може да произтича от него. Тогава остава положението същата да има реактивен
характер – да се поражда от пустотата, но провокирана от присъствието на атома.
Другояче казано, би следвало тази притегателна сила да е резултат от
съвместяването в единство на пустотата като неин източник, с атома като неин
обект, при която връзка първоединната структура ще има вида:
идеално(пустота)+материално(атом)=силово
напрегнато единство
Начинът на действие на силата от
източника върху обекта, ни позволява да разсъдим, че, по отношение на
движението, в двойката атом-пустота има конкретна зависимост, с водеща,
причиняваща роля на пустотата, в качеството й на източник на действието, и
изпълняваща, последствена, подлежаща роля на атома, в качеството му на обект на
действието. Единствено така двойката атом-пустота може да бъде едновременно и
източник, и обект на движение и единствено така движението се изявява като
самодвижение (въпросната сила позволява движение на атома единствено като
осцилация около равновесната му точка).
Вече имах повод да подчертая, че просто
няма как това изходно материално-идеално силово начало да не продуцира всичко
след себе си абсолютно по свой образ и подобие, та чак до живата материя и до
човека като най-висша негова материално-идеална форма, достигната с развитието.
Т.е., естествена закономерност е фактът, че човешкото същество представлява
единството идеално съзнание-материално тяло. Тук командната, водещата,
управляващата роля на ума над тялото, сиреч на идеалното над материалното, е
повече от явна. По същата изначална зависимост произтича и двуполовото делене
идеално(женско) – материално(мъжко), в която идеалното, празното, женското
упражнява движеща сила върху материалното, пълното, мъжкото.
Ръководната сила на съзнанието не може
да е нищо повече от друга, видоизменена форма на самата първична физична сила
от идеалното върху материалното. Оттук нататък трябва да бъдем категорични в
решението, че всичко, което е човешка направа, което е продукт от дейността на
човека, първо минава през неговия мозък, съответно през съзнанието му, и едва
след това се случва като материална реалност. Защото, след като умът движи
тялото, то значи трудът, а с него и по-сложната му форма – производственият
процес, упражнявани от тялото, се дирижират от съзнанието. Обратната връзка е
второразрядна Разбира се, всичко това в интерес на задоволяване на организма
като цяло.
Фигуративно казано, пътят на формиране
на затворения контур започва от нуждите на тялото, необходими за неговото и
това на мозъка жизнено поддържане, отива в съзнанието, където, за задоволяване
на тези нужди се сътворяват идеи за съответно материално производство,
последното, както личи, упражнявано от тялото и предназначено за все същите
изходни негови нужди.
С една дума, развитието на процеса на
труда, респективно, на процеса на производството не са определящи за постигане
на реципрочно на тях съзнание, а напротив, се управляват от такова съзнание.
Чак после идват зависимостите между производителните сили и производствените
отношения.
Така стигаме до произтичащите от
усъвършенстването на съзнанието процеси на познание и на историческо развитие
на обществото. Едва тук е приложима идеалистичната теза за първенство на
логическото над историческото, но само доколкото вече сме осмислили
обстоятелството, че логическото (съзнателното), разнищено до самата му основа,
не представлява нищо повече от безмисловни, неодушевени, чисто химични и
физични микрореакции и процеси, които наричаме "био" защото привеждат
в движение ("вдъхват живот на") органичната материя и управляват
нейните действия.
Що се отнася до категорията
"общество", във факта на неограниченото многообразие на тези
високоорганизирани неживи явления се заключава и възможността за появата на
безкрайно идейно богатство, възможността за възникване на все нови и нови
умотворения. А, съгласно повелите на изходното начало, от идеите произтича подбудата
за движението на масите. Идеите са силовите лостове на целокупното обществено
съзнание, движещи човешките маси, които, на свой ред, са материалното
обществено тяло. По такъв начин обществото се явява нова, интегрирана
разновидност на познатата първична силова идеално-материална
единица.
С една дума, природата, материята
се движи и развива под действието на собствената си обективна вътрешна
физическа сила, породена от дуалистичното изходно начало. Същата сила при
обществото се явява под формата на вътрешно взаимодействие между общественото
мислене (съзнание) и общественото тяло (масите). Т.е. обществото се движи и
развива под действието на собствената си обективна вътрешна сила на действие от
общественото съзнание върху общественото тяло, породена от самата дуалистична
природа на човека, като негова градивна съставка.
Мисленето (съзнанието), от своя страна,
поражда идеалния процес на познание и материалния процес на производство, все в
името на осигуряването на оптимална функционална годност на човешкия организъм,
а оттам и на същата висока степен на оперативност на организма на обществото.
В този смисъл, въпросът за разгадаване
на двигателят на общественото развитие опира до въпроса за стремленията на
целокупните обществено съзнание и обществено тяло (човешките маси) към
осигуряване на собствената си благоприятна жизнена среда. Всичко това,
естествено, посредством творческото ръководство на общественото съзнание над
обществения организъм. А доколкото общественото съзнание е сумарно понятие от мисловната
дейност на отделните индивиди, то значи търсенето се свежда до начина на
функциониране на висшата нервна система на самия човек.
Същата е изключително сложна. Но в
случая нас ни интересува философията на нейните действия. Именно от тази гледна
точка ще покажа принципите, на базата на които се раждат идеите за промяна на
обществените нагласи в едно или друго направление, разбира се, в помощ и
съгласие с медицинската теория.
Както е известно, връзката на организма
с окръжаващата го среда се осъществява от сетивата. Заснетата от тях
фактологична информация се преработва в биоимпулси и се подава на анализаторния
център в мозъка. За него тази постъпваща аферентна импулсация представлява
издигната обективна външна теза. Задачата му е "да разбере" дали изменението
на външната обстановка, причинило въпросната нервновъзбудна активност, е с
положително или отрицателно биологично
значение.
Очевидно за целта
центърът би трябвало да разполага с някакви непроменливи критерии за
жизненоважното телесно състояние, към които да отнесе постъпващите външни
данни. Именно тези определителни за живия организъм ориентири, представляващи,
на свой ред, неговата собствена теза, следва във всеки момент да бъдат
противопоставяни като антитеза на пристигащата външна фактология. Процедурата
цели постигането на два главни резултата:
1) Да открие в какво
се състои различието между тезата и антитезата. Тази стъпка се осъществява по
пътя на сравнителния анализ на двете основания. С нея се постига определянето
на външната теза, което е все същото, нейното опознаване по пътя на схемните
операции а) противопоставяне за сравняване, б) сравняване за определяне и в)
определяне за познание или:
противопоставяне +
сравняване = определяне = познание
2) Едва сега, на базата на постигнатата
ясна определеност за качественото и количествено естество на отношението
теза-антитеза, става възможен за реализиране вторият, изключително отговорният,
най-същественият ход – вземането на решение за едно или друго животоподдържащо
действие. Оттук и важността на неговата точна детерминация. А тя явно изцяло
зависи от твърдите показатели на антитезата. С оглед бързата и точна реакцията
на организма, последните трябва да бъдат абсолютно категорични – максимално
опростени, невъзможни за объркване.
Както проличава от казаното, въпросните
критерии за комфорт на жизнените функции, понеже изпълняват ролята на основен
техен защитен механизъм, имат решаващо значение за безпогрешното ориентиране на
индивида. Именно от тази гледна точка те са се формирали в една главна двойка
безусловни, невъзможни за промяна, заобикаляне, игнориране и пр. рефлексни
дъги, явяващи се определящи за състоянието на организма като цяло.
Тяхната конкретна легитимация,
безспорно, ще е следствие от външната действителност. А тя е еднаква за всички
човешки същества и значи ще им въздейства буквално по един и същ начин. Тъкмо
по тази причина те ще развиват съвършено идентични критерии за благоприятност
на нейното влияние. А именно, за най-пълното и безпрепятствено възприемане на
околната среда, осигуряващо във висша степен сигурност и удовлетвореност, е
необходимо и достатъчно да бъдат изпълнени двете главни условия:
1) Всеки индивид трябва да бъде
абсолютно свободен по отношение наконтакта си с външната реалност.
2) Всеки индивид трябва да бъде
абсолютно равен на другите по отношение на контакта си с външната реалност.
Всичките реакции на организма са
зависими (са последствени) от тези две категориални предпоставки. Цялата мрежа
от невронни пътища се носи и доминира от рефлексите за свобода и равенство.
И така, хората се
раждат свободни и равни. Свободата и равенството са залегнали в тяхната нервна
дейност като вродени водещи, най-отговорни оценки за благополучна реализация на
жизнената функция (важи изобщо за живата материя). Изграждането на тези
връзки-норми не зависи от ничия воля и върху тях не може да бъде упражнявано
ничие влияние. Това обстоятелство формира конкретния вид на схемата на действие
на централната нервна система:
На външното
дразнене-теза съзнанието противопоставя своята антитеза – изискването за
свобода и равенство. Следва процес на сравняване с това безкомпромисно мерило,
водещ до определяне на различията от него. Ако последните са в допустимите
граници, се появява чувство за справедливост и организмът несмутимо продължава
своята жизнена дейност. Но ако тези различия са от порядъка да накърнят свободата
или равенството на индивида, се появява чувство за несправедливост (за
застрашеност) и умът рефлекторно изработва и подава команди, целящи
предприемане на необходимите мерки за предпазване от външните фактори,
предизвикали несъответствието – за отдръпване от тях, за нагаждане към тях или
за тяхната корекция. И така до довеждането на системата човек-обитавана среда
отново в рамките на нормата. Т.е. управляващият рефлекс е заложен като функция
от познавателната (определителната) зависимост:
свобода + равенство = справедливост(безопасност)
Ако едно от двете събираеми липсва или
бъде сериозно ощетено, условието за справедливост няма да бъде изпълнено, което
води до познавателен резултат "несправедливост" и съответна команда
за ликвидиране на противоречието.
В случая с
общественото развитие, общественото съзнание, чрез съзнанието на отделни свои
напредничави умове, твори идеите за коригиране на външните условия, когато те
отидат в нарушение на идеала за свобода и равенство. На свой ред, тези идеи задвижват
масите (общественото тяло) за реакция, за извършване на нужните промени за
възстановяване на статуквото на някакво ново ниво на организация.
Посоката на тези
промени е строго регламентирана пак от идеалите за свобода и равенство.
Развитието не може да я наруши, а само може да извършва колебания около нея.
Образно казано, обществото има, своего рода, вестибуларен апарат, който усеща
отклоненията от "нормалното изправено положение" и изпраща към
общественото съзнание съответните сигнали за тези факти на опасност за
общественото тяло. Общественото съзнание, от своя страна, изработва идеите за
преодоляване на прекомерното "залитане" и, под формата на команди, ги
подава на общественото тяло за изпълнение (за обратно влизане в нормата).
Масите се задействат и довеждат междучовешките отношения до подобаващо ново
ниво на съответствие.
Ще демонстрирам казаното до тук с
конкретните въпроси около развитието на обществото – тема, особено актуална
днес. Трябва дебело да се подчертае, че този процес се подчинява на, един вид,
строга матрица, от която няма мърдане (тя ни е позната, но не съвсем). Тъкмо
нейното клеймо носят и интересуващите ни революционни събития от началото на ХХ
век до наши дни.
Процесите, извикали на живот така
одумвания социализъм, са доволно заплетени и сякаш се случват или по
волеизявата на отделни исторически личности, или по досадно стечение на
обстоятелствата. Но това им проявяване е привидно. На него не може да се гледа
като на непреодолима пречка за тяхното коректно, систематизирано квалифициране.
Що се касае до най-общите
взаимозависимости в природата и обществото, последните мислители от най-висшия
ранг на дейци, даващи тласък на познанието, си остават Маркс, Енгелс и Ленин,
макар охулени и качени на дръвника от съвременните епигони. Днес не може да не
се признае обстоятелството, че, след като знаменитият Хегел в значителна степен
правилно разгадава диалектическата законност, но в обърнат наопаки светоглед,
тези първокласни философи успяват, макар и не докрай конкретизирано и точно, да
извършат епохалното изправяне на диалектиката на крака, превръщайки я в
практически приложима наука.
И тук именно изниква необходимостта от
зряло, компетентно преосмисляне на тяхната теоретико-практическа дейност.
Чувствителният и култивиран за наука интелект не може да не остане впечатлен от
нейната насоченост. На пръв поглед изглежда озадачаващо и дори парадоксално, от
една срана, те всячески категорично да доказват, че светът във всичките си
аспекти и многообразие е устроен на принципа на противоположностите по законите
на диалектиката, а в същото време да вършат точно обратното. Да проповядват
нормите на житие с название "научен социализъм", устроено без
противни страни, с липса на обществено-икономическо противопоставяне, с постигане
на всестранен социален консенсус, на всеобщо изравняване и пр., които максими
Ленин доработва и по-късно превръща в реалност.
С една дума, тримата големи мъже учат,
че диалектиката повелява борба на противоположности, а на практика ратуват за
унифицирания, едностранчив, моноструктурен социализъм.
Защо тези неимоверно проницателни учени
изпадат в такова съдбовно противоречие? Социалистическите теории проява на
някакво тяхно авантюристично хрумване ли са? Или на недоглеждане, на
недомислие? Дали при концепциите на социализма не става въпрос само за куп
идилични самовнушения, безпочвени мечтания, фантазии, утопии, измислици? Но
нали походът за всеобщо равенство стартира още в самата зора на човешката
цивилизация?
За да стигна пряко до отговорите на тези
въпроси, а с тях и до истинската същност на социалистическите преобразувания,
ще направя показателен разбор на прословутия лозунг "равенство, братство,
свобода" на Френската революция от 1789 г. Оставяйки настрана термина
"братство", който е свързан по-скоро с етиката, ще разгледам
взаимоотнасянето на идеите за свобода и равенство.
Свободата е израз на независимост,
волност, безграничност и т.н. Тя олицетворява липсата на каквито и да е
възпиращи въздействия, ограничения, препятствия, явявайки се по този начин
благодатната среда за размах на силите, причиняващи повсеместни, всестранни
различия, респективно неравенства. Но прекомерното им разрастване довежда и до
неприемливи безконтролност, произвол, разединяване, до превръщане на разликите
в антагонистични полярности и диспропорции (противоречия). Най-общо казано,
свободата е условието за неограничено бурно движение към разчленяване чрез
всеобхватно разгръщане на възможностите в най-различни степени и направления.
Равенството, от своя страна, означава
еднаквост, равностойност, еднородност и т.н. сходни понятия, бележещи
отсъствието на разлики. Свидетелстващи за еднообразие, тъждество, равновесие, а
оттам и за обездвижване, за застой. Но това са и индикации за мирен живот,
пълно еманципиране, изравняване на права, на изходни позиции, на достъп до
придобивки и пр. В този смисъл равенството представлява състояние,
противоположно на свободата. Докато последната диференцира в качеството си на
неизчерпаем извор на всевъзможни различия, то обратно, интегрира като проява на
заличаване на различията (разрешаване на противоречията). Ето защо, в най-общ
смисъл, равенството е постижимо единствено по пътя на мобилизиране на силите,
ликвидиращи свободата.
Но, след като изравняването е акт на
премахване на свободата, защо тогава от както свят светува, наред с органичния
копнеж за свобода, някъде отвътре, от дълбините непрестанно извира и този
неукротим стремеж към равенство? Несъмнено инициативата за тази глобална
двойственост не е случайно явление.
Всеки, който поне малко от малко е
запознат с диалектическата рамка, още тук трябва да съобрази, че, тъй като
същата изключва съществуването на битие без противоположности, не е възможно да
има устройствена структура, организирана само на принципите на свободата или
само на принципите на равенството. Това диалектическо предписание, както и
всеки друг обективен закон, предопределя облика на народните стремления. Масите
просто спонтанно биват осенени от правилната мисъл за едновременност на двете
състояния. Ето защо регистрираме подобни техни искания и скандирания. Директно
казано, равенството е идеал, равностоен на идеала за свобода. Но как се постига
въпросното заветно съвместяване?
Тук тази първостепенна зависимост ни
интересува главно в три аспекта.
1) Първо, в какво се състои динамизма на
разликите, получаващи се като следствия от развитието? Понятието
"разлика" само по себе си не предполага дееспособност. Но трябва
изрично да се подчертае, че разлики, в този ежедневен смисъл на думата, не
съществуват. В действителност "разлика" е силово понятие. И когато
говорим за такава, трябва да разбираме, че става въпрос за потенциална разлика.
Самото несходство натоварва двойката с вътрешно напрежение. Тъкмо в качеството
си на напрегната структура разликата възбужда действие.
2) Веднага обаче възниква втора
въпросителна. Каква е посоката на това действие? Очевидно тя би следвало да е
основен показател за хода на развитието. Отговорът е еднозначен. Всяка разлика
причинява действие, насочено в посока на собственото си заличаване. С други думи,
всяка разлика започва да работи за своето ликвидиране, активирайки
противодействащите сили на изравняването. И, в края на краищата, се
самоунищожава, превръща се в равенство.
Ето няколко нагледни примера за такова
силово преустройство. Ерозията срива хълма в низината и разликата изчезва. При
скачените съдове силата на гравитацията заставя пълното да навлиза в празното
до изравняване. След всяко отклонение от вертикалата човешкото тяло бива отново
изравнявано с нея чрез силата на определени мускули. В борбата за равенство
предводителите Дантон, Робеспиер, Марат прибягват до революционния гняв и
помощта на гилотината. За същото изравнително дело Ленин вкарва в действие
диктатурата на пролетариата. Отново с цел изравняване ЕС додава на бедните
държави, отнемайки от богатите. В крайна сметка, изглаждането (изравняването)
на различията е винаги всячески поощрявано действие – от обикновените човешки
взаимоотношения до най-сложните и отговорни политически разговори.
Редно е да подчертая, че стремежът към изравняване
не е някаква философска специфика, а е всеобхватен, неотменим закон на
обективната реалност. Както се видя, дълбокото основание на всяко действие е
генетично заложеният дуализъм на нещата. При нарушаване на пропорцията между
полярностите възниква противоречие.
Факторът, довеждащ единството до
дисхармония, е свободата. Тя създава условията за поява на въпросния дефект.
Състоянието на противоречие е силово, с насоченост към намиране на
умиротворително уреждане. Разрешаването му се състои в премахване на създалия
се дисбаланс. Това връщане към ново равновесно положение става по пътя на
изравняването. Друг механизъм на действие на противните страни не съществува. В
този смисъл свободата ражда противоречията, а равенството ги разрешава.
Свободата е идеалната, движещата компонента, а равенството е инертната,
подлежащата на раздвижване такава.
3) И сега, на трето място,
посоката към изравняване навежда на ново питане. Придържайки се към нея, в
каква последователност се осъществява реформирането на обществото? Отдавна сме
наясно със спиралния характер на развитието във вида теза-антитеза-синтез. Но
това клише подлежи на доуточняване в светлината на изяснените категориални
взаимоотнасяния между свободата и равенството.
В съгласие с него ще избера за пример
последния фрагмент от световната история, като приема господстващата до
залповете на "Аврора" стара демокрация за изходна теза 1. Всъщност нейният отчетливо двукласов
профил я легитимира като повсеместна разлика 1. В планетарен план обаче е
диалектически несъстоятелно съществуването на една обществена формация – само
теза 1,– без противостояща на нея. Тук именно започва мисията на образуваната
от двете класи разлика 1. Активизира се нейната действена нагласа за
изравняване, последствие от която е ходът към социализъм.
По-конкретно, дебалансираната до
крайност теза 1 се разцепва. Една част от нея запазва статута си на разлика 1 –
визираната двукласова демокрация,– а останалата съставка се превръща в нейна
антитеза, в равенство 1 под формата на еднокласово (безкласово) социалистическо
общество. По такъв начин в един сегмент от цялото се стига до първото,
раздвояващото, антитезното изравняване. С него диалектическото състояние на
двойственост излиза наяве като единство на две противни страни.
Сега обаче от разлика 1 (двукласовата
демокрация) и равенство 1 (еднокласовия социализъм) се образува нов напрегнат
потенциал – разлика 2 между тези противоположни обществени системи. И този път
веднага се задействат силите, предизвикващи следващото изравняване 2 . То се
получава, от една страна, чрез превръщане на някои разлики (свободи) на старата
демокрация в съответни равенства (ликвидиране на тези свободи), а от друга,
чрез превръщане на някои равенства (липса на свободи) на социализма в съответни
разлики (в съответни освобождавания).
Другояче казано, под натиска на
социализма старата демокрация започва да жертва част от различията (свободите)
в името на изравнителната кауза, а под натиска на старата демокрация
социализмът започва да жертва част от равенствата в името на каузата на
различията (свободите).
В резултат разлика 2 между двете системи
търпи туширане. Започва процес на тяхното обединяване в нова, по-високо
ефективна форма на организираност 3 – сплав от демокрация и социализъм, –
припозната като социална (социализирана) демокрация, на която сме съвременници.
Неин гръбнак става една основна класа, наречена средна, което довежда до
фактическо смаляване и принизяване на ролята на двете класови крайности. По
такъв начин се реализира второто, обединяващото, синтезното изравняване.
Впоследствие новопоявилата се монолитна
форма 3 – социалната демокрация,– добивайки статута на самостоятелна планетарна
теза 3, следва да еволюира в някаква видоизменена, ненадеждна, лабилна разлика
3 , подлежаща на разцепване и т.н., и т.н. По този начин процесът на развитие
все повече се доближава до най-сполучливото съотношение между свободата и
равенството, което ще рече, до идеала, до абсолютната истина за цивилизационно
устройство.
Тъкмо този низ от раздвоявания и
обединявания на планетарното цяло дават облика на диалектическият механизъм на
придвижване и усъвършенстване. Поредният сектор от него днес е пред очите ни с
процеса на изравняване срещу загубване на част от свободите, който тече в
Европа.
Не така обаче виждат възхождането на
човечеството Маркс, Енгелс и Ленин. Теоретично Марксистко-Ленинската философия
е наясно със спиралния характер на напредването, но на практика го възприема и
интерпретира по-скоро като въздигаща се права – преминаване от родовообщинния
строй в робовладелския, след което във феодалния, капиталистическия,
социалистическия, комунистическия... [4, стр. 136-140] Просто една
прогресираща линейна зависимост от отхвърляне на старото и възтържествуване на
новото. Докато реалното престрояване, както се видя, се разгръща буквално по
винтова линия. Т.е. остава неразбран и направо изпуснат момента на връщане към
старото, но на по-високото ниво на спиралата (всъщност те виждат комунизма като
спирално повторение на родовообщинната организация).
Вече е лесно за проумяване защо и как
старата демокрация поражда социализъм като единствено възможното за момента
успешно разрешаване на станалото нетърпимо противоречие между нейните две
крайности – труда и капитала. И още, че при подхождането към социализма, както
и при следващото насочване към социалната демокрация, става въпрос за отиване
към все по-справедливите, по-жизнено важните, по-прогресивните форми на
обществено устройство.
Очевидно всяко придвижване по дадена
спирала се нуждае от съответен инструментариум. В сферата на обществените
отношения за такъв винаги са служили разбиранията, начинанията, заветите на
плеадата най-светли и напредничави умове на човечеството. В случая с отиването
към социализъм това са умовете, респективно идеите на Маркс, Енгелс и Ленин. Обществата
и техните водачи просто не могат да имат мислене, различно от това, тласкащо
развитието във вярната, в предначертаната от всесилната диалектика посока. Те,
естествено, не са употребени слепи оръдия на обективната принуда. Тук става
въпрос за невероятна начетеност и далновидност, позволяващи им да прозрат в
бъдещето.
Именно притежанието на тези качества
дава възможност на Маркс, Енгелс и Ленин да се заемат с комплексното решаване
на изключително сложната политико-икономическа задача на епохата. Благодарение
на тях, в хаоса на огромното количество невъобразимо преплетени
причинноследствени връзки, те съумяват да уловят и отсеят индикациите за
промяна, както и да се ориентират в изникващите неизвестни и непредвидими
подробности. В резултат, в тази обстановка на комплицираност, тримата извършват
абсолютно необходимата, решаващата и, в същото време, най-трудната стъпка
– реализират идеала "равенство", липсващото звено в общественото
развитие. Едва сега, тъкмо от противостоенето на свободата (демокрацията) и
равенството (социализмът), стават отчетливо видими и едните, и другите доводи
за! и против!, което проясняване отваря пътя за по-малко конфликтно отиване към
компромисните синтезни решения.
Осъществяването на самите нови крачки
напред обаче остава като задание за следващите поколения. А как се справят те с
това си задължение вече е повече от известно. Отдясно защитниците на
демокрацията започват да провеждат сравнително последователно политиката на
синтез, докато отляво социалистите действат, знаем, закостеняло и
невежествено.
Задачата на философията след Маркс,
Енгелс и Ленин беше да напише окончателно световното обществено уравнение във
вид на идеалното съотношение между свободата и равенството, а именно:
свобода+равенство=идеалът или демокрация+социализъм=идеалът
Пледирането само за демокрация или само
за социализъм очевидно ще води до нарушаване на идеалния обществен порядък.
Направените до тук анализи нееднократно
дадоха да се разбере, че идеите на социализма, а с тях и милиардната
социалистическа общност, изпълниха от игла до конец своето предначертание на
мощен антипод, оказвайки нужното противодействие, нужния спирачен ефект срещу
угнетяващото прекалено раздалечаване на полюсите наемен труд-капитал и
изигравайки ролята на катализатор за започване и ускоряване на синтезната
вълна. Ето защо, в качеството си на такъв отговорен положителен фактор, на тях
се пада подобаващ дял от приноса и заслугите за довеждането на човечеството до
днешното, засега задоволително, равнище на толерантност и добруване.
Не е излишно да напомня, че така
представената линия на обществен напредък, като обективно направление, не
зависи от никакви условия и предпоставки, поради което е неизбежна,
непредотвратима, предопределена, невъзможна за вариране, за заобикаляне, за
прескачане на участъци, изобщо за каквото и да е манипулиране.
В тази връзка трябва за всекиго да е
пределно ясно, че където и във Вселената да се появи съзнание, а впоследствие и
цивилизация, нейното развитие задължително ще премине, в смисъл на подобие,
през етапа на социализма като обществено устройство. Тоест, изправени сме пред
неотменимата последователност на една обективна необходимост, наречена
диалектическа законност.
Литература
1) Радев Р. – Антична
философия, С. 1988
2) Николов А. – Към
смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999
3) Хегел Г.В.Ф. –
История на философията, т. I , С. 1961
4) Енгелс Ф. –
Диалектика на природата, С. 1975
______________________________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар