Както на няколко места споменах, дефиницията на Втория постулат на Специалната теория се нуждае от уточняване. Без такова той влиза в противоречие със самата сравнителна процедура, превръща се в груб алогизъм, който гарнира скоростта на светлината със солидна доза въображение. Една от стъпките за преодоляване на това положение минава през осмисляне на техниката на сравняване.
Така навлизам още по-навътре в конкретиката на технологията на познавателния процес, оказваща се, за съжаление, девствен, не огрят от разума, кът в главите на учените. На всичко отгоре, незавидната ситуация около това бяло поле бива утежнена с необясними безгрижие или враждебност...навярно от, все още, неразбиране на проблема. Така или иначе, въпросното незнание до наши дни резултира в трагикомични действия и оценки. Затова, за кой ли път, объръщам внимание, че технологията на познавателния процес не допуска алтернативи. Като нейно органично звено, техниката на сравняване ще е обективно налична в едно единствено изпълнение, а именно:
Пример 1: Пред мен има безразборно струпани клечки с различни дължини. Задачата е да избера най-дългата. Очевидно, решаването й изисква да предприема сравняване по параметър "дължина". Но това няма как да стане при разхвърляния вид на обектите. Налага се да приложа известна техника на сравняване, състояща се в тяхното подреждане по точно определен начин. И така, поставям клечките една до (срещу) друга – познатото действие "противопоставяне",– като задължително подравнявам долните им краища. Всяко друго хрумване, нарушаващо този ред, респективно, тази техника на сравняване, ще води до грешен краен резултат.
Природата обаче ни поставя за решаване същата задача в много по-труден вариант – само с един видим край на клечките. Имам предвид, че нашият специалиално обособен, постоянно отворен прозорец към външната действителност – сетивната ни система – е нищожно малък (поради тесния й диапазон на чувствителност) и огромна част от Обективната реалност остава извън него, скрита за нас като непосредствени възприятия. Фактически ние изграждаме Познанието си за Света само по картината, която "виждаме" в неговото ограничено пространство и това е единствената ни възможност.
От тук произтича генералното питане: Тази картина изцяло относително Познание ли е, важащо само за рамката на прозореца, или е самата пълна (абсолютна) истина, обхващаща и невидимата част? Ще илюстрирам случая по следния начин:
Пример 2: Вземам две клечки и скривам единия им край в юмрука си – точна имитация на природната даденост. Сега по видимите им части трябва да определя коя е с по-голямата дължина.
Несъмнено, подобна задача ще е по силите ми (ще е изпълнима) само ако подравня долните им краища преди да ги скрия. Защото, ако ги оставя разположени произволно една спрямо друга, определянето на по-дългата се превръща в лотария.
Тук е безсмислено да доказвам надълго и нашироко, че в Природата е залегнала именно нормата на подравнените долни краища. В противен случай, всички видими съотнасяния биха били напълно безпринципни и, значи, за тях въобще не би следвало да говорим като за Познание. А не подлежи на никакво съмнение фактът, че досега сме разкрили обективното съществуване и действие на стотици непоклатими природни закони – най-висшата форма на Познание. Т.е. установили сме величините като абсолюти само по видимата им част...по част от цялото сме стигнали до Познание за самото цяло. И щом имаме Познание, оковано в закони, значи обективно всички природни величини имат за долна граница абсолютна нула. Иначе ще цари непознаваем хаос.
Именно защото отдолу всичко е изравнено, относителните разлики, които регистрираме през сетивния си прозорец, са и абсолютни. Резултатът относно долния перваз на този прозорец е самата истина, защото невидимите части нататък до нулата са тъждествени. Подравняването отдолу (зануляването, равните начала, едната стартова линия) е техниката на сравняване, идваща от Природата, продиктувана ни от нея.
На този факт се основава и математиката, видно от следната постановка:
Пример 3: От долния ръб на сетивния прозорец, явяващ се относителна кота нула, перпендикулярно на него се подават вектори v1 и v2 на две скорости. Видимата разлика е v1>v2. Математическото действие тръгва от нулата, да речем, по вектор v1 до горния му край, след което, надолу, фиксира с х разликата v1-v2. После се спуска по вектор v2 и стига обратно до нулата. Този затворен контур формира уравнението v1-х-v2=0.
Ако скритите части на векторите не бяха тъждествени, т.е., ако не бяха подравнени отдолу, ако въпросният контур стоеше природно отворен, тогава относителната нула нямаше да е равностойна на абсолютната и задачата става нерешима...просто няма как да се състави уравнение. А ако такова се състави само по видимата част на векторите, то няма да бъде обективно отражение на действителността. Без абсолютна нула, всяка точка, избрана за относителен отчет, се явява пълен произвол.
Но Специалната теория не се интересува от подобни разумни доводи. Гонейки своята идеализация – движението като единствена реалност,– тя "забранява" на скоростите да стартират от абсолютна нула. Изрично поставя същата забрана и пред скоростта с на светлината. Така във физиката единствено скоростите остават отдолу напълно свободни, относителни, висящи...движението се определя спрямо самото себе си. Изумително! Гася фенерчето си, а скоростта с на лъча светлина не става абсолютна нула?!
От друга страна, след като скоростите имат таван – скоростта с на светлината,– то напълно реално е да обърна отчетната система, вземайки този таван за горна нула. Тази гледна точка в обратната посока е огледална, а именно: При реална гранична скорост с, огледалната скорост е 0. Тогава би следвало да има и гранична огледална скорост с, на която ще отговаря реална скорост 0. Защото е немислимо огледалната картина да не съответства на реалната. По отношение на уравняването, като техника на сравняване, Обективната реалност не допуска никакъв компромис.
В субективния свят на съзнанието обаче неправилното сравняване на стойности чрез разместване на началата е елемент от процеса, защото така наречената видима част на събитията е силно замъглена. Ще дам пример с категориите "Равенство" (социализъм) и "Свобода" (демокрация).
Първо да поясня, че Равенството дава социална справедливост – старт от единна база и максимално ограничение на различията отгоре. В същото време това уравняване стопира развитието, поради загуба на движеща сила. Докато Свободата обратно, задълбочава различията и отдолу, и отгоре, а с това и усещането за несправедливост. Но така увеличава движещата сила. Ето и тяхното неравностойно сравняване:
Пример 4: Векове наред в съзнанието на хората организацията на общество с пълно Равенство на индивидите, носещо справедливост, бива поставяна на по-високо стъпало от познатата обществена формация, основана на Свободата на различията, водеща до несправедливо разслояване. В резултат от това неправилно сравняване, Равенството става мечта и блян за човечеството. И тук Ленин (като обобщен образ), извършва своето огромно дело (разбира се, под диктовката на обективната необходимост): реализира на практика организацията "Равенство", сваляйки я така на нивото на организацията "Свобода-различие". И се започва сравняване точно по правилата.
Резултатът от това сравняване е известен, но само като външна форма. Тук, за бързо и вярно ориентиране, е нужна принципна, със силно проницателно мислене, философия. А сме свидетели на посредственост, некомпетентност и грешни тълкувания. Докато верните изводи в дълбочина са: Свободата, в част от своите несправедливи прекалени различия, трябва да отстъпи място на справедливо Равенство. И обратно, част от Равенството и справедливостта трябва да се жертват в името на Свободата и несправедливите, но движещи различия. Казвам "трябва", но, всъщност, това е обективен колебателен процес, който върви независимо от желанието или нежеланието на хората.
По същия начин, за правилно сравняване, извисените релативни представи на Специалната теория ги чака смъкване на плоскостта на здраворазумното Познание.
___________________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар