За правилното разбиране на познавателната теория и практика е важно да повторя няколко основни заключения. Разликите, ерго, определеностите съществуват обективно (оттам идва Принципът на противоположностите). Съзнанието само ги разкрива (определя, познава) чрез метода на сравняването. Този метод не е въпрос на сполучлив избор, на някакво блестящо интелигентно хрумване, а е пряко следствие от вездесъщия Принцип на противоположностите. Защото две противни страни няма как да се определят по друг начин, освен да се взаимоопределят – едната чрез другата, което значи едната, сравнена с другата (по схемата "теза-антитеза-синтез"). Сравняването им обаче не може да се осъществи при тяхно произволно, независимо положение в пространството и времето. Необходимо и достатъчно условие за неговото реализиране е те да застанат в отношение, да се обвържат в единство, да се противопоставят.
Така на дневен ред в технологията на познавателния процес излиза механизмът, по който се осъществява действие "сравняване". А както е видно, същият ще се основава на правилата на противопоставянето. Стриктното спазване на тези правила ще е отговорният фактор за стигане до истината. А те са всеизвестни и доволно прости.
Въпросният механизъм на сравняване обхваща два противоположни способа:
Директен способ: Противопоставям за сравняване два обекта, като директно ги позиционирам един до (срещу) друг. Това е методът на теоретичните (мислените) изследвания – с повече качествен анализ, отколкото количествен. В практиката той е свързан с ред неудобства – обектите трябва да са леки за манипулиране и да са налични на едно и също място в един и същ момент.
Индиректен способ: Противопоставям за сравняване всеки обект поотделно с посредник, наречен мащаб (измервам всеки обект поотделно с мащаб), след което сравнявам данните от двете измервания. Сега всички ограничения отпадат – единият обект мога да измеря "тук и сега", а другият "там и после"...габаритите им са без значение.
Разбираемо е, че при инерциалните системи ще е приложим само индиректният способ. Примерно, с даден метър измервам дължина L=10 метра в неподвижна система К, след което със същия метър се прехвърлям в движеща се система К' и измервам същата дължина L'=10 метра прим. Както се вижда, във всяко едно действие съвсем точно се придържам към този способ. Тогава, съгласно него, заключението би следвало да бъде L=L', респективно 10 метра=10 метра прим.
Но умът остава неудовлетворен от такова заключение, понеже едно обстоятелство стои под въпрпос: Равенството няма да е валидно, ако метърът търпи промяна при преминаването от К в К' (от покой в движение), която вероятност не е стопроцентово изключена. Сиреч, в случая истинността на индиректното сравняване не е гарантирана.
Галилей няма тези колебания, понеже не отчита възможността за промяна (не знае, не предполага за съществуването й). В неговото умозрително сравняване метърът е априори постоянен. Ето защо получава абсолютна относителност на системите.
Айнщайн обаче, движен от интуицията си (иначе в неведение за по-дълбокия смисъл на своите действия), сравнява правилно, с пределна точност. При това, противоположно на Галилей, установява, че метърът се променя от преместването.
Този момент би трябвало да е повратен, тъй като противоположният на Галилей резултат безусловно изисква противоположен на Галилей извод – повеля на едната единствена нормална логика. Т.е., ученият е длъжен да отрече, да отхвърли абсолютната относителност на системите. И Айнщайн със сигурност щеше да отиде към такова решение, ако съзнаваше какво прави. Но уви! Независимо, че открива различието на мащабите, той също обявява (априори) системите за абсолютно тъждествени, което очебийно безразсъдство въвлича физиката в невиждани досега парадокси (абсурди).
Впрочем, всеки, който следи публикуваните тук десетки нови систематизации в Теорията на познанието (срещу ширещото се волнодумство), вече е наясно, че, ако въпросното тъждество беше реално, умът щеше да прекрати мисленето си върху него още след Галилей? А виждаме тъкмо обратното – до ден днешен той продължава трескаво да работи по проблема, без ни най-малко намерение да го остави на мира. Защото, като програмиран на Принципа на противоположностите, умът е "предизвестен" за наличието на разлика и "осъден" да не спира, докато не я осветли и осмисли напълно.
Но да се върна на сравняването. Индиректният способ при инерциалните системи очевидно има своя специфика. Съпроводен е с изискването за мащаб, който да е неоспоримо постоянен в двете системи. Така възниква потребата от Втория постулат.
Оказва се, в Природата обективно е налице такъв мащаб – скоростта на светлината c. Всяко посягане върху постоянството на тази скорост (върху постоянството на отношението E/m=c2) ще е плод на невежество. Теорията по усет правилно базира разсъжденията си тъкмо на нея. Но, от незнание, й приписва ирационални свойства.
Така или иначе, постижението е с огромна значимост. За разлика от Първи постулат, който е условие, ненужно за процедурата на сравняването, изкуствено привнесено в нея и, затова, опорочаващо нейните изводи (истината се получава като пряк резултат от сравняването...нищо повече), то Вторият постулат е технологична необходимост, за сведение на безмисловните му отрицатели (но с уговорката, че се нуждае от уточнение). С една дума, нека го кажа в прав текст, ако скоростта на светлината не е константа,– няма сравняване, няма изводи...системите стават непознаваеми.
______________________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар