До тук (Разгримиране
(29), (30), (31), (32) на Специалната теория) решавах и коментирах
определителната задача дължина/време
с нарочна нагласа против тезата на Специалната теория за абсолютната точност на
измерване на двете величини. Впрочем, в ущърб само на конкретната физика, а
иначе в пълно съответствие с философската законност. Но, все пак, нека не
избързвам с изводите. Защото, от ситуираните пет възможности за измерване на
скорост, като безспорно изглежда само обстоятелството, че Съотношението на
неопределеност има пряко отношение към нейния Втори постулат (косвено и към
Първия). Докато, в общите аспекти на мисловния процес, нещата, на пръв поглед, изглеждат доволно
объркани, а именно:
– От случаи 1), 2) и
3) (Разгримиране (29), (30), (31) на Специалната теория), в които тези субординации
са в противоречие една с друга, следва, че двете не могат да са едновременно
истинни. Или Съотношението е вярно, а Постулатът грешен, или Постулатът е
верен, а Съотношението грешно.
– От случаи 4) и 5) (Разгримиране
(32) на Специалната теория), в които тези субординации са в съгласие една с
друга, следва, че и двете – и Съотношението, и Вторият постулат – са
едновременно верни.
Противоречието очевидно
е драстично. То се явява, своего рода, вододел, който би трябвало да застави
физиката да престане да играе ролята на "ни чул, ни видял", отнасяйки
се с нехайство към новите решения. Казвам "би трябвало" защото
отдавна съм изгубил вяра в качествата и потенциала за реформиране на нейните хабилитирани
емисари. Като ярък пример в това отношение е достатъчно да посоча тяхната безпомощност
пред изключителния експеримент на Саняк (и не само). Същият вече сто години
чака вярно обяснение. Но то, види се, не е по силите им...и четем хуморески по
въпроса. Специално ще се спра на истинското му съдържание и значение, когато
стигна до правилната дефиниция на Втория постулат, като, обратно на съвременното
схващане, ще демонстрирам пълното му съпричастие към опита на Майкелсон-Морли,
до ден днешен интерпретиран неправилно (което показах още в края на 80-те
години в статията "Извеждане трансформациите на Лоренц от опита на
Майкелсон и Морли", не видяла бял свят, недопусната да се представи, стъпкана
просто ей така, от невежество). Имайки предвид всичко това, продължавам напред,
пък дано най-сетне отговорните за физиката да стоплят по разглежданата материя
(и по-тежък жаргон ще приляга).
Получилата се несъвместимост на заключенията
не се поддава на адекватна оценка в никаква друга плоскост, освен в тази на
пореден елемент от цялостната парадоксалност на релативната теория в резултат
от допуснати грешки по същество. Т.е., като заслуга на забърканата навремето пареща
каша на абсолютната относителност, с елементи на еуфорично въздействие, причиняващо
разкривяване и накъсване на логическите хоризонти (което съм се захванал да
афиширам). А в противовес, каква ирония, тези симптоми на странност на интерпретациите,
ако трябва да бъда директен, на нередовно, помрачено мислене, биват вземани за
белези на научна начетеност.
Именно от
безкритичното приемане на предложения релативен фермент, генерациите професори
на новата физика се изпълват с усещането за извисяване над Олимп. Заживяват с мисълта
за придобита интелектуална мощ, позволяваща им да разбират неразбираемото, да
обяснят необяснимото. И, с тази си власт над простосмъртната логика, започват,
един вид, да размахват пръст на Природата, пренареждайки я според това, което е
в главите им. А там, наред със самочувствието на победители, се вихри и
невиждано въображение, което, както се казва, не знае граници и умора.
Визираното самовъзнасяне
фактически идва от ограничените познавателни възможности на физическия социум,
простиращи се само до омайните еманации на релативизма, с неспособност да се
осъзнае противоестественото стъкмяване на двата постулата. В същото време, това
късогледство провокира пренебрежение и непоносимост към всякакъв вид опониране.
С една дума, както
неведнъж съм казвал, на сцената се възкачва научен състав, отдаден на вяра, в
името на която наказва с пълна изолация – своеобразна мълчалива анатема
(мълчалива, защото иначе се излиза от анонимност) – всеки по-различен анализ,
който се опитва да извади наяве псевдонаучната, в стил "fantasy",
страна на култовата смес от твърдения. Доколко такова неакадемично, да не кажа жалко,
поведение може да всява респект, всеки може сам да прецени. Физиците от
всякакъв ранг не искат или, по-скоро, не са в състояние да проумеят (нямат
нужната комплексна подготовка), че ревностно браненото статукво е обречено на
разчупване (отнася се и за философите). Защото, едно е да се нагълташ с ефирните
емисии на ирационалността, а съвсем друго, да впиеш познавателно острие в
дълбоко замаскираната същност.
В обстановка на такъв
масиран порок е почти отчайващо да се бърка в клокочещата амалгама. Но само по
този начин може да се установи кое са зрънца истина и кое негоден, възмутителен
бълвоч (натискът върху който трябва да ескалира).
Тъкмо тази, доведена
до степен на истински кошмар, задача стои на дневен ред на страницата
alniko.log.bg, с дубъл alniko.blog.bg
(предлаганият, едва ли не нелегален, формат физика и философия е последствие от
отрязания достъп до официозите). В хода на нейното изпълнение, предстои да
покажа откъде произтича горното противоречие. Защо, в кой точно пункт, тенденциозното
ми отношение към Втория постулат е напълно основателно.
______________________________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар