Трябва да е
безусловно ясно, че науката по самата си същност се базира на логиката. Тя
просто не може да бъде нелогична. Научната истина се идентифицира с логиката. А
логиката, и значи истината, не е въпрос на гледна точка и на алтернативни
обзори. Тя е една – общочовешка, ако щете, общовселенска. И всичко, извън
логичното, не може да бъде друго, освен обратното на него – да е алогично,
което означава да е безпринципно, неоснователно, безсмислено, нелепо,
парадоксално, абсурдно и все в този дух на сравнително деликатни синоними,
щадящи гордостта и идейната свобода на волнодумците, слаломиращи на научното
поприще. От същите съображения не споменавам по-хапливите, но и те ще им
прилягат напълно и заслужено.
И още, застъпниците на частнонаучното природопознавателно напредване, и
особено физиците, в болшинството си фанатично защитават своя
"метод-съкровище" – чистата индукция, фиксираща установените
теоретични и опитни резултати, при което мисловният процес се закрепостява да
кръжи в непосредствена близост до тях. Над отдалечаващите го въпроси защо? и
как? тегне сгрога забрана, да не говорим за предприемането на по-всеобхватни
разсъдъчни "посегателства" въху фактите.
Сиреч,
на тях им е вменено в научен дълг да водят изследванията си в силно стеснените
очертания на нещо като работа на регистрационен режим. Просто откритията се
представят във вид на констатации, с, едва ли не, изплувалите на момента на
повърхността на съзнаието изводи от тях, без търсене на по-дълбочинен мисловен
продукт – която университетска практика, знаем, датира още от времто на Великия
Нютон. Според нея всяко "раздуване" на разсъжденията извън
тясноспециализираната изследователска зона следва да се третира като ненаучно
умозрение, което трябва не само да се избягва, а и да се преследва и изкоренява
навсякъде, където се е появило.
Но нали едно такова обръщане на погледа към невидимата подповърхностна част на
проблемите няма как да се извърши по друг начин, освен чрез здраворазумно
навързване на множество различни факти и обстоятелства, което значи по законите
на логиката (ако е сериозно, разбира се)?! И нали именно благодарение на такава
високо трудоемка и в най-висша степен ерудирана логическа обработка на многото
събрани данни и констатации, се улавят тенденциите, закономерностите,
причинно-следствените връзки и пр. "Пазителите" на чистотата на
науката си затварят очите пред подобните доводи, което, впрочем, е техен
свободен избор. Да се преустанови обаче прилаганто на дедуктивното мислене,
респективно, на логическото моделиране е обективно невъзможно. Затова не се
страхувам от каквото и да е уличаване в умозрителен подход. Още повече, че се
старая винаги да осъществявам и обратната връзка с тяснопрофилните знания.
Както писах по-преди (http://alniko.log.bg/article.php?article_id=84540 – третира философията
на придвижване на познанието от сложното към простото), с напредването на
нашето познавателно проникване в недрата на материалната действителност, нещата
би следвало да стават все по-елементарни и логически издържани. В отдалеченото
от повърхността течение вече не може да има турболенции. Там следва да цари
ламинарна, ерго логически обоснована подреденост, режисирана най-непосредствено
от първопричината на цялото битие. До тези заветни дълбини обаче се стига
изключително трудно, след изнурителна разсъдъчна, аналитично-обобщителна
дейност.
Всъщност, представите за масата и енергията биват градени стотици години
спонтанно, с оглед на появяващите се нужди в поетапното развитие на физиката. И
в началото на 20 век вече ги срещаме прилично оформени като физически виждаиня,
но все още не добре осмислени по същество, все още недооценени като стъпващо на
принципи познание. Класицизмът ни оставя една тяхна скелетна конструкция с
много достойнства. Тя се явява в голяма степен приемлива, за разлика от
съвременните бързотечни футуристики по въпроса, тъй като е израз на
инстинктивното придържане на физиците към нормите на материализма.
Ето защо, понеже съм с намерение по-нататъшната разработка върху двете
величини, а също и върху дължината и времето, да премине под формата на тяхно
обосноваване и осъзнаване като произход, явления и процеси, намирам за правилно
да се облегна именно на всепризнатите класически схващания, събрали в себе си
хилядолетния труд на учените.
Няма съмнение, че една такава задача е изключително сериозна и амбициозна. Но
ясно поставената цел, както и натрупаните от човечеството теоретични и
практически знания, ми дават увереност да се заема с нейното решаване – казах,
първоначално във вид на логическо схематизиране на въпроса за масата и
енергията, но стъпвайки на вече установени доказателствени стойности.
Тази
тема, както на много места пояснявам, е първостепенна, защото двете величини би
трябвало да са преки характеристики на материята (тук материалистическият
подход няма алтернатива), с присъщата й възможност за самозадействане. Искам
дебело да подчертая, че под "възможност за самозадействане" имам
предвид не само философския аспект на безспорната, видима и невидима, деятелност
на материята, но и нейната чисто физическа страна като причинност и
последствени реализации.
Предпоставката за безкрайните материални преобразования не може да бъде никаква
друга освен вътресилова. За външно, спрямо материята, силово въздействие няма и
не може да се намери логично, респективно, научно обяснение (противните
внушения идват от разни "научни" изказвания на явно поболели се от
безпътица мислители). А реалността ни навежда на заключението, че единствено
дуалистичната (полярната) организация е в състояние да породи силов фактор –
посредством привличането на противоположностите.
Тласък и действие няма откъде другаде да дойдат. Това е едната едничка, имаща
корените си в действителността (а не в съзнанието), начална опорна точка. Това
е върхът на мировата материална постройка. В крайна сметка, това е Принципът на
противоположностите. Същият се явява и Принцип на определеността, понеже, чрез
своята противопоставеност, нещата стават взаимно дефинирани.
От тази начална даденост нататък цялата обективна реалност следва да се
конституира като естествено детерминирана последователност от производни
закономерности. Това означава, че надолу от този генерален закон нямаме право
да постулираме – категорична и неотменима забрана. Длъжни сме всяка нова
познавателна стъпка да извеждаме от предидущите – категорична и неотменима
заповед. Не по-малко важен е и обратният ред. Всяка установена сетнешна
закономерност трябва да потвърждава изходното начало. В противен случай нейната
истинност ще е под основателно съмнение, докато не влезе в синхрон с цялата
предхождаща верига.
Това са изключително важни максими, които автоматично гилотинират ред положения
в Релативизма и Квантовата механика. Или, хайде да не съм така остър, които
висят като Дамоклев меч над тях, чиито косъм, по мое виждане, на няколко пъти
не можа да издържи на натоварването в предните статии (да се упражняваме в
неговото късане не е самоцел, а обективно необходимо, с висока значимост научно
занимание).
А самата изходна субстанция изглежда все по-осезаема като логико-фактологическа
формула. Пред нас е всеобхватна еднообразна материя, която, по причина на
противоречивата си бинарна структура, генерира в себе си сила, придобивайки по
този начин характеристиките на безкрайна, напрегната, материална среда
(съзнателно загърбвам като изцяло неиздържана диалектико-матералистическата
представа за липсата на конкретна "материя като такава"–
http://alniko.log.bg/article.php?article_id=79490#). Същата, при определени
условия, преминава в раздвижено състояние, резултантно от пораждащите се вътре
в нея силови взаимодействия. В този смисъл материята се изявява едновременно
като източник и обект на своето развитие.
Образно казано, историческото повествование на Обективитета, такъв, какъвто
днес е пред очите ни, би следвало да започва досущ с встъплението: "Имало
едно време една праматерия, притежаваща колосална сила", което, за разлика
от същото при приказките, изцяло ще съответства на реалното отправно начало на
всевъзможните материални превъплъщения.
Изходната позиция за познавателно обхващане на Обективната реалност подлежи на
още по-детайлно представяне. След като вече дадох да се разбере, че в
действителността, освен материята и нейната деятелност, друго няма, следва в
същия логически порядък да премина към нейното развитие, така както би трябвало
да се диктува от присъщата й устройствена схема.
Същата ни представя материята като безкрайна микропрекъсната структура,
формирана от две противоположни микроначала – едно пълно с материя, материално,
мъжко и едно празно откъм материя, идеално, женско. Между тези две
противоположни същности действа сила на привличане, държаща ги в напрегната
материално-идеална клетка. Така привличащата сила се изявява като напрягаща
сила.
В това функционално единство, идеалното начало, тъй като е празно, с липсваща
предметност, не може да има друг статус, освен да е носител на реалността
"абсолютна неподвижност, абсолютен покой". Докато с материалното
начало положението е точно обратното. То се явява приложна точка на
привличащата сила и, значи, нейно подлежащо. По тази причина, при ситуация на
едностранно действие на силата, материалното ядро става обект на придвижване. А
единственото налично (предоставено, предназначено) място за такова преместване
е прилежащата идеална, празна част на клетката. Т.е., в случая, привличащата
сила между материалното начало и идеалното начало ще се проявява под формата на
първичен, неотменим стремеж на материалното (пълното, мъжкото) да извършва
колебателни движения в идеалното (празното, женското) в рамките на тяхното
единство (на тяхната клетка). Така привличащата сила се изявява като движеща
сила.
Или едното амплоа на привличащата сила е да се проявява като напрягаща сила,
като форма на латентна, на потенциална деятелност, с готовност за реализиране.
А другото е противоположно на него – да се проявява като движеща сила, като
форма на излязла наяве, на кинетична, на вече реализираща се деятелност. С това
формите на проявление на силата, респективно, на деятелността на материята, се
изчерпват (всички по-сетнешни видове сили ще са модификации на първичната).
Съответно, потенциалната форма на деятелността ще е свойствена за, един вид,
потенциалната, невидимата, полевата материя, каквато е материята в състояние на
напрегнат покой. А кинетичната форма на деятелноста ще е свойствена за
кинетичната, видимата, веществената материя, каквато е материята в състояние на
движение.
Другояче казано, в самото начало, на самия връх на необозримото множество от
материални формирования стои една единствена двойка противоположни същности –
"идеална същност-материална същност", която е със заложена силовата
способност да заеме една единствена двойка противоположни състояния –
"състояние на покой-състояние на движение" (възможност, преминаваща в
действителност). Това е праматерията едновременно и като същност, като
материал, и като деятелност, като творческо начало.
От тук надолу идват все по-разширяващите се сечения на нейните производни
образувания, за които не съществува друга устройствена възможност, освен да са
точен образ и подобие на изходната материално-идеална силова форма, с нейните
способности за самозадействане, за преминаване от покой в движение и обратно.
Което означава, че всички следващи материални проявления, като съвкупности и
съчетания от едната и съща двукомпонентна клетка, са обречени да се раждат на
Принципа на противоположностите, който е Принцип на определеност на всяка
противоположност чрез нейното друго. Това означава, че появата на абсолютна
неопределеност под каквато и да е форма е обективно изключена.
В случая със Специалната теория, тъкмо до това заключение стигнах по чисто
физико-математически път, без никакви предполагания и хипотези(http://alniko.log.bg/article.php?article_id=78196).
А физиката е наложително да ни даде обяснение за обратното си становище – как
така единствено инерциалните системи се проявяват извън Принципа на
противоположностите, поради което са абсолютно неопределими, абсолютно
относителни.
От двуполюсното "материално-идеално" силово начало, с неговите две
противоположни състояния "покой-движение", директно следва
конкретният начин на самоорганизация на материята, а именно:
Първо, вътресиловият характер на прекъснатото материално-идеално поле прави
невъзможно неговото оставане в неопределеното положение на отворена, безформена
безкрайност. Силовото начало принуждава полето да се формира във вид на
затворена структура. В същото време полевата материя, под въздействието на
органично присъщата й сила, не може да придобие никаква друга произволна форма,
освен идеалната кълбовидна такава на силово напрегнато затворено пространство
(силовите линии, именно защото са силови, не допускат свободни краища, не
търпят отворена конфигурация и се затварят по възможно най-краткия път – този
на правилната окръжност). Пространство, различно от хармонично затвореното, не
съществува.
Изобщо, по причина на силовия фактор (от него би следвало да произтичат и
измеренията X, Y, и Z на прострнството) в
Обективната реалност е налице Закон за затвореното състояние, който налага
всеобхватна, неотменима забрана за каквото и да е развитие, различно от това по
затворен контур. Например по никакъв начин не може да се получи познание в
отворената конфигурация теза-антитеза (или само теза). До истината се стига
едва след синтезно връщане обратно към тезата. Неднократно показах как Специалната
теория погазва тази триадна въртележка с първия си постулат, поради което отива
далеч встрани от здравия разум. Същото е положението и при втория постулат.
Това, което Айнщайн нарича постоянна скорост на светлината, в действителност е
средната скорост на светлината по затворения контур отиване-връщане
(еднопосочната скорост не е константна, доказано и от Рьомер, и от Саняк).
Подобен наивитет демонстрират и днешните физици от ЦЕРН и...ето ти отново
фалшификат – сензационна свръхсветлинна скорост. А разбират, че, да речем,
радарът не може да функционира без отиване-връщане на сигнала. Пак в този ред
на мисли, окото не може да види (да познае) даден предмет, ако отправения към
него лъч не се отрази и върне върху ретината. И т.н., примери колкото щеш.
Но да се върна на затвореното пространство. То е едната страна на силовия
стремеж на материята към затворено състояние. От друга, такава силова
затвореност – вместени една в друга еквипотенциални повърхнини от затворени
силови линии (в тази затворена реалност няма място за праволинейна метрика) –
автоматично ще предизвика силова асиметрия (неуравновесена центростремителна
компонента на силата), провокирайки по този начин процес на развитие на
пространството. С него деятелността на материята хваща определена посока.
Отук и принципното заключение, че освен затварянето на пространството
(придобиването на форма), друг механизъм за задействане на материята, за
отключване на нейната деятелност, не съществува (още Аристотел стига до подобен
извод за формата, останал неразбран и до днес). С една дума, наличната
вътрематериална сила напряга материалната среда във вид на затворено
пространство, а затвореното пространство, от своя страна, става причина силата
да се трансформира от напрягаща в движеща.
И
ето сега второто съществено проявление на материята. Един такъв процес на
пространствени изменения може да се счита за напредващ със следващи една след
друга безкрайно малки микропромени, като краят на всяка предходна се явява
начало на следващата и т.н. Така процесът на развитие, преминавайки от един
микроучастък в друг, отсича отрязъци от време. По този начин, с начеването на
пространствените изменения, стартира и хода на времето, започва да тече време.
Материята, едновременно със своята пространственост, става и времеинтервална.
По силата на логиката, която следвам, пространството и времето са двояката
(материално-идеална) форма на организация на материята. С пространствените и
времевите си фиксации микропромените се явяват напълно определени. Оттам се
получава определен и процесът на развитие като цяло. При това, с неговото
ускоряване, времеинтервалът явно ще се скъсява, тъй като микропромените ще
започват и свършват за по-кратко време. Тъкмо тази зависимост между времето и
скоростта получих и по чисто физико-математически път
(http://alniko.log.bg/article.php?article_id=111728). А физиката е наложително
да ни даде обяснение за обратното си становище – как така при инерциалните
системи, с нарастването на скоростта времето забавя своя ход (времеинтервалът
се удължава)).
Възможността за евентуалното заставане на пространството в статично, равновесно
положение и прекратяване на неговите изменения, е изключена, откъдето се явява
изключена и възможността времето да спре да тече (физиката отново трябва да ни
обясни как така при граничната светлинна скорост времето престава да тече,
въпреки, че промените се извършват с максимална бързина). Процесът на изменение
на материята протича в пространството и времето, дирижирайки така и техните
изменения. По причина на силовата му същност, с намаляване на неговата скорост,
пространството следва да се свива, а времето да забавя ход, което становище се
потвърждава от Общата теория, докато Специалната теория му противоречи).
От всички разсъждения до тук стигам до обобщението, че на върха на мирозданието
стои дуалистичната материално-идеална материя (субстанция), в дуалистичната си
пространствено-времева организация. На свой ред, дуалистичната материя с
дуалистичната си организация се намира в дуалистичното състояние
покой-движение, на което съответства дуалистичната форма на съществуване
поле-вещество.
Материалният и идеалният фактори, респективно, материята и нейната деятелност
са изходните субстанциални противоположности, находящи се, дебело подчертавам
това, във всяка точка на пространството. Покоят и движението, респективно,
полето и вещството са изходните субстанциални противоположни състояния.
Субстанциалните противоположности и субстанциалните противоположни състояния
съществуват и се реализират в двояката
пространствено-времева субстанциална организация. При това, на материята в
потенциално състояние ще съответства потенциална деятелност, а на материята в
кинетично състояние ще съответства кинетична деятелност.
Всички тези двулики изяви на субстанцията следва да притежават и нейните
субстанциални свойства "несътворимост" и "неунищожимост",
както следва:
1. Материалният и идеалният фактори са отделни субстанциални противоположности
в единство, сами по себе си несътворими и неунищожими, без възможност за
преминаване на едната в другата и обратно (без възможност за превръщане на
субстанцията в едносъщностна даденост – само като материална или само като
идеална). Всичката материя е съсредоточена в материалното ядро на единството,
а, разпределена върху цялата клетка, дава средната плътност на субстанцията.
2. Материята и нейната деятелност са отделни субстанциални противоположности в
единство, сами по себе си несътворими и неунищожими, без възможност за
преминаване на едната в другата и обратно (без възможност за превръщане на
субстанцията в едносъщностна даденост – само като бездейна материя или само
като чисто действие).
3. Пространството и времето са отделни субстанциални противоположности в
единство, сами по себе си несътворими и неунищожими, без възможност за
преминаване на едната в другата и обратно (без възможност за превръщане на
субстанцията в едносъщностна даденост – само като пространство без време или
само като време без пространство).
4.
Покоят и движението са отделни противоположни субстанциални състояния в
единство, сами по себе си несътворими и неунищожими, преминаващи едно в друго,
но само едното за сметка на другото (твърдението на материализма за безпричинно
извечно движение без покой, за движение без начало и без край, е несъстоятелно,
изцяло противоречащо на наблюдаваната действителност).
5. Полето и веществото са отделни противоположни субстанциални състояния-форми
на съществуване в единство, сами по себе си несътворими и неунищожими,
преминаващи една в друга, но само едната за сметка на другата.
6.
Процесът на развитие на субстанцията се състои в преминаването й от състояние
на покой в състояние на движение и обратно, респективно, в преминаването й от
полева форма във веществена и обратно и сам по себе си е несътворим и
неунищожим, без възможност за външно въздействие – за ускоряване, забавяне,
прекратяване, промяна на посока и т.н..
За кой ли път обръщам внимание, че противоположностите не могат да преминават
една в друга, каквито са възгледите на философията от Хераклит до ден днешен.
Едно в друго преминават само противоположните състояния, и то винаги едното за
сметка на другото.
Така накратко изглежда философско-логическият фундамент на мирозданието. Пак
изрично напомням, че изходното начало – дуалистичната материя и нейната
деятелност – е прието за налична, несътворима и неунищожима даденост. Но е
важно да се подчертае, че това приемане изобщо не може да се квалифицира като
извънопитен постулат, ни най-малко не е плод на абсолютна идейна освободеност
на съзнанието. То се явява събирателен образ на дълбоко осъзнати основания,
очертаващи невидима за зле обученото мислене тясна пътека от следствията към
първопричината, която няма алтернатива.
Същността на изходното начало и причинно-следствената подреденост на сеченията
под него налагат строга система на ограничения върху мисловната дейност, така
че, отново за сведение на философи и физици, крайно време е за озаптяване на
баснописците в научната област и, изобщо, на всякаквите волни полети на
въображението, на които, ама че пародия, се гледа като на прояви на висока
компетентност. Вярно, реенето на мисълта без задръжки е много по-достъпно,
ефектно и не до там отговорно. Но е обречено. Ограничителната рамка е обективна
и не оставя никакво място за избор.
Постарах се, макар и съвсем схематично, да извадя на показ и обособя така,
както ги виждам, генералните зависимости в света на материята, тъй като тъкмо
този логико-философски фундамент предстои по-нататък да преведа на езика на
физиката (съдейки по оставената от човешката познавателна дейност диря, в нея
не се забелязва дори загатване за наличие на друга някаква действена
материалистическа теза, а предложенията на обективния и субективен идеализъм,
включително и теологическите такива, оставям без внимание, като очевидно
незащитими). Ето защо разгледаната платформа, освен ролята на възможно най-общо
знание, ще изпълнява занапред и функцията на продуктивна методология. В този
смисъл, всяко излизане извън полосата, очертана от първоначалото-първопричина,
ще означава заемане на грешна позиция.
Колкото до самата физика на въпроса, предстои да осмисля в конкретен,
принципно-дефинитивен порядък точното съдържание на понятията-физични величини
"маса" и "енергия", за да мога, по този начин, да ги очистя
от наслоените върху тях мътилки и мистификации и така да ги поставя в
еднозначно определено отношение към формулираните философско-логически
основания.
_____________________________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар