Специалната теория на относителността (СТО) поначало,
още с формулирането на двата си постулата, изпада в силно обтегнати отношения с
природните закони. Но когато започва да извежда зависимостите си за масата,
дължината и времето, нещата придобиват направо комедиен аспект.
В проточилата се през вековете познавателната крива
едва ли има друг участък с подобна потресающа, нежели умопомрачителна
противоестественост на заключенията. На всичко отгоре непроветрените глави на
заклетите релативисти продължават да объркват умовете на младите генерации,
превръщайки ги така в загубени за науката поколения.
За да покажа какво имам предвид, нека, за кой ли път,
пак да визирам условието на задачата, решавана от СТО:
Система K'(x', t') се движи
инерциално с произволна скорост vпримерно надясно спрямо приета за
неподвижна инерциална системаK(x, t)по осите X'=X. Да се
намери връзката x-x', t-t'!
А ето и предложеното от Теорията решение в обобщен
вид(полагам b=(1-v2/c2)1/2):
x'=x/b; t'=t/b – връзката откъм
надясно движеща се гледна точка K'
x=x'/b; t=t'/b – връзката откъм
наляво движеща се гледна точка K
Очевидно и двете уравнения представляват един преход –
от изходна неподвижна система в приемна движеща се система. Всяко влагане на
друг смисъл ще представлява изкривяване, нещо повече, фалшифициране на
сравнителната процедура. За максимална яснота, ще представя горната
трансформация в нейния принципен вид, чрез самите понятия "движение"
и "покой":
xдвижение=xпокой/b ; tдвижение=tпокой/b (1)
Специалната теория, без да го разбира, ни е дала това
едно единствено съпоставяне – за вида на връзката откъм движещата се гледна
точка. Уравнения (1) отговарят абсолютно точно на условието на задачата. И с
тях градивният път на Теорията свършва. Оттук нататък всичко при нея е
неясноти, спекулации, манипулации, нагласявания, парадокси. Те идват от това,
че нейните инерциални системи се третират като безлични, тъждествени,
неопределени, а на думи им се привнася бинарност, противоположност,
определеност.
С тази деформирана нагласа Теорията започва да
извършва математически действия, с прехвърляне на членове от едната страна на
уравнения (1) в другата, без да се съобразява с факта, че тези действия
произтичат от двуполюсния модел на обективитета. Без да проумява, че те
означават физическо местене на наблюдателя между две различни по същество
гледни точки.
Като последствие, Специалната теория стига до
вътрепротиворечивите заключения, че, при нарастване на относителната скорост
между системите, движещата се дължина се скъсява (по посока на движението),
движещото се време забавя своя ход, а движещата се маса нараства (тези спорни
решения тръгват още от авторската статия – Айнщайн А., Избрани произведения, С.
1988; специално за времето на стр. 34, с уточняващ коментар – Николов А., Към
смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999, стр. 375).
Резултатът от тези заключения е зашеметяващ. Ще посоча
за пример отявлено нелепото твърдение на Теорията, че, при относителна скорост,
клоняща към скоростта на светлината, в станалата безкрайно малка (нула) дължина
ще се съдържа безкрайно голяма маса. Иди, че вярвай смирено...без ирония и
подсмихване! И още, в що за безсмислица се превръща диференциалното смятане с
градиент на променливата dx', клонящ към безкрайно малка величина,
а с времеви dt', клонящ към безкрайно голяма продължителност.
Изобщо, в движещата се система, а такива се оказват и K',
и K, започват да се случват разни "природни
вълшебства", които обаче ни най-малко не смущават физиците. Напротив, те
даже ги считат за новоразкрила им се изключително витална и елегатна действителност.
Тук изрично трябва да отбележа, че, при многобройните неразбориии дефицити на
Теорията, не става въпрос за научен аутизъм, а за регулярна стъпка на
придвижване на познанието.
Продължавайки напред, на базата на уравнения (1)
написвам липсващото тяхно обратно изразяване – за обратния преход от приемна
движеща се система, връщане в изходна неподвижна система:
xпокой=b.xдвижение ; tпокой=b.tдвижение (2)
Сега, като вземем предвид, че, за количествено определяне
на пространството и времето, физиката е въвела величините дължина l–
за отрязък пространство, и време t – за отрязък време, можем в
изрази (1) и (2) да направим съответните замествания:
lдвижение=lпокой/b; tдвижение=tпокой/b (1)
lпокой=b.lдвижение ; tпокой=b.tдвижение (2)
Оттук нататък разсъжденията за дължината и времето в
инерциалните системи стават значително облекчени. Понеже коефициентът b винаги
е по-малък от единица (b<1), оценката е еднозначна:
a) Движещата се дължина винаги е по-голяма от неподвижната lдвижение>lпокой .
b) Движещото се време винаги е по-голямо от неподвижното tдвижение>tпокой .
(може да се покаже, че и движещата се маса винаги е по-голяма от
неподвижната mдвижение>mпокой –
Николов А., Към смяна на идеите във философията и физиката, С. 1999,
стр.327-334, извеждане на зависимостта от опита на Толмен и Люис).
И тук идва вторият объркващ момент при Специалната
теория. Да вземем проблема с времето. Тя ни заявява, че времето в едната
система е по голямо от времето в другата. Но не е ясно какво означава това.
Двете времена по своята продължителност ли се различават? Различни
времеинтервали ли представляват? Намирам за излишно тук да се впускам в
учебникарските подробности по въпроса с предлаганата от Теорията
неедновременност на събитията, както и с размитото, при нея, положение за
прекъснатост на времето.Направо ще покажа как стоят нещата в действителност,
като, за улеснение и нагледност, ще си послужа с цифри.
Да си представим системи K и K'в
относителен покой, съоръжени с два напълно еднакви часовника и един контролен
процес за измерване, описващ затворен контур (с начало и край в точката на
часовника), протичащ, да речем, в K'. Нека наблюдателят в
система K', със своя часовник K', да засича примерно 10
секунди прим от началото t'1 до края t'2 на
процеса. На свой ред, наблюдателят в система K, със своя
часовник K, също ще засича 10 свои секунди продължителност между
двата момента t1 и t2 (понеже
системите са неподвижни една спрямо друга).
Нека сега система K' да започне да се
движи инерциално с произволна скорост v спрямо система K.
Без да навлизам в детайли, според спецификата на измерването с един часовник
(абсолютно точно в собствената на процеса система и възможно най-точното в
другите), в най-общия случай на тези променени условия, в двете системи
гарантирано пак ще се мери един и същ отрязък от време t'2-t'1=t2-t1 .
Без това условие сравняването е безпредметно.
Вече движещият се наблюдател в K',
естествено, ще продължи да мери своите 10 секунди прим продължителност на
процеса (той по никакъв начин не може да установи, че се движи). Наблюдателят вKобаче
ще засича тази продължителност вече примерно като 5 секундиK. Сравняването
на двете измервания е показателно:
5сек K=b(10сек K') – съгласно (2),
реален резултат, b=1/2
Ако процесът беше поставен в система K,
наблюдател Kщеше да продължи да измерва своите 10 секунди, докато
наблюдател K'ще ги измерва като 20 секунди K':
20сек K'=(10сек K)/b– съгласно (1),
огледален резултат, b=1/2
Изводът е, че един и същ за двете системи
времеинтервал съдържа повече движещи се секунди K', отколкото
неподвижни секунди K и, значи, движещата се секунда K' е
по-краткотрайна от неподвижната секунда K : брой секунди K'>брой секунди K откъдето секунда K'<секунда K
(в случая b=1/2 ; секунда K'=1/2секунда K ; секунда K=2секунди K').
Сиреч, в движещата се система K', при
нарастване на относителната скорост, секундата прим се скъсява. Следователно в
движещата се система K'времето не се забавя, а ускорява своя ход.
Абсолютно същото важи и за дължината и масата в K'.
В движещата се система K' , при
нарастване на относителната скорост, мащабите "секунда прим",
"метър прим" и "килограм прим" се смаляват едновременно, в
една посока и в еднаква степен, съгласно (2) (при светлинна скорост, в
станалата нула дължина и масата е нула). Тъкмо затова формата на законите се
запазва една и съща във всички системи (не зависи от движението). И тъкмо
затова в K'(във всяка изолирана лаборатория) собственото йдвижение
по никакъв начин не може да се открие.
В същото време мащабите "секунда",
"метър" и "килограм" на неподвижната система Kостават
постоянни, тъй като са без причина за промяна. Наблюдателят от K' обаче,
със своите смаляващи се мащаби, мери постоянните мащаби на Kкато
нарастващи, съгласно (1). Т.е. реалното смаляване на мащаби K',
поради тяхното движение, се проявява като огледално, недействително нарастване
на иначе постоянните мащаби K.
______________________________________________________
Александър Николов © 2010-2013 Всички права запазени (COPYRIGHT © 2010-2013)
Няма коментари:
Публикуване на коментар